— Липсваш ми, Клара.

Това бяха и последните думи, които го чу да произнася. В тях имаше толкова болка и самота. Едва тогава й хрумна и защо Тък задържа Досън толкова дълго до себе си. Бил е страшно самотен.



Обади се на Франк, за да съобщи, че е пристигнала — чу го как вече заваля думите и побърза да приключи разговора. Добре че децата не бяха вкъщи този уикенд.

Видя на пейката работния календар на работилницата и го погледна, за да види има ли данни за собственика на колата. Оказа се, че човекът е работил за ликвидиране на последиците от урагана Катрина. Трябваше да съобщи тази подробност на адвоката. Мислите й се насочиха към Досън. Той също беше част от нейната тайна. Ако бе разказала по-подробно за Тък на Франк, неизбежно щеше да спомене и Досън, а точно това не искаше. Тък беше разбрал, че Досън е причината тя да го посещава, поне в началото. Нямаше нищо против, защото тъкмо той разбираше най-добре силата на спомена. Понякога, когато слънчевите лъчи проникваха през платнището на сенника и окъпваха със светлина двора на стареца, тя имаше непреодолимото усещане, че Досън е наоколо, сигурен знак за нея, че Тък е всичко друго, но не и луд. Също както духът на Клара, и духът на Досън беше навсякъде тук.

Разбираше, че няма никакъв смисъл да се пита как би протекъл живота й, ако двамата с Досън бяха останали заедно, но в последно време изпитваше все по-голяма необходимост да се връща тук. Колкото по-често го правеше, толкова по-силни ставаха спомените, отдавна потънали в паметта събития и усещания изплуваха от миналото. Само тук й бе лесно да си спомни колко силно беше чувството й към Досън, колко красива и специална я караше да се чувства той. Съвсем ясно и с все по-голяма убеденост се оформяше убеждението й, че никой друг на този свят не я разбира истински. Помнеше най-вече колко много го обичаше и страстта и смелостта, с която той отговаряше на това чувство.

По своя мълчалив начин Досън я бе убедил, че всичко е възможно. Аманда продължи да обикаля работилницата, претрупана с вещи и части, пропита с миризмата на бензин и масло, усещайки тежестта на стотиците вечери, прекарани тук. Прокара пръсти по тезгяха, на който бе прекарала часове да наблюдава наведения над мотора на фастбека Досън, докато той човъркаше вътре, омазан с масло. Още тогава по лицето му нямаше нищо от мекотата и наивността на техните връстници и когато покритата с възлести мускули ръка посягаше към някой инструмент, Аманда виждаше формите и крайниците на бъдещия мъж. И тя като всички в Ориентъл знаеше, че баща му го бие редовно и ако работеше без риза, по гърба му личаха следи и белези от катарамата на неговия колан. Не беше сигурна дали момчето знае за тях и това по някакъв начин ги правеше още по-драматични.

Още тогава той беше висок и слаб, тъмната коса падаше над черните му очи и тя си даваше сметка, че с течение на времето ще стане много хубав мъж. По нищо не приличаше на роднините си от семейство Коул. Веднъж не се сдържа и го попита дали прилича на майка си. Седяха в колата му, по предното стъкло трополяха дъждовни капки.

— Няма как да знам — отговори той и обърса влагата от вътрешната страна на стъклото. Също като Тък, Досън обикновено говореше тихо. — Баща ми изгори всичките й снимки.

Една привечер в края на първото им лято заедно слязоха до малкото пристанище в залива. Досън бе чул, че същата вечер ще може да се наблюдава метеоритен дъжд, и след като постлаха едно одеяло, се загледаха потънали в мълчание в пробягващите по нощното небе светлини. Аманда знаеше колко ще се ядосат родителите й, ако разберат къде е в този момент, но тогава нищо нямаше значение, освен стрелкащите се звезди и топлината на тялото му, освен нежността, с която я бе прегърнал, сякаш не можеше да си представи бъдещето без нея.

Дали всяка първа любов е такава? Неясно защо, тя се съмняваше. С изненада установяваше, че тяхната връзка и досега си оставаше най-реалното нещо за нея. Понякога се натъжаваше, че никога повече не й се случи да преживее подобно нещо. Разбра, че животът може и да унищожи такава страст. Знаеше, че тя невинаги е достатъчна.

Загледана в двора и пространството отвъд оградата, се запита дали Досън е преживял отново любов като тяхната и дали е щастлив. Щеше й се да вярва, че е така. Животът на бивш затворник никога не е лесен. Доколкото знаеше, той бе излязъл от затвора, но може би беше започнал да взима наркотици или беше умрял. Все едно, в нейното съзнание подобна възможност не се покриваше с представата й за него. Ето защо никога не попита Тък за Досън. Боеше се от онова, което щеше да чуе, а и мълчанието му на тази тема само засилваше опасенията й. Предпочиташе неизвестността, само и само да запази спомена за него такъв, какъвто беше. Понякога се питаше какво мисли той за годината, в която бяха заедно, за общите им преживявания и дали изобщо се сеща за нея.

3

Самолетът на Досън кацна в Ню Берн часове след като слънцето бе поело бавния си път към хоризонта на запад. Той се качи в колата под наем и пое към река Нюс, която прекоси при Бриджтаун, откъдето се качи на шосе петдесет и пет. От двете страни на пътя навътре в равнината се нижеха разпръснати ферми и тук-там в дворовете им се виждаха полуразрушени складове за сушене на тютюн. Над равнинния пейзаж се стелеше едва забележима мъгла и му се стори, че нищо не се е променило, откакто преди много години бе напуснал този край, а вероятно и от столетие насам. Мина покрай Грантсбъро и Алайънс Бейбъро и Стоунуол — градчета по-малки дори от Ориентъл. Окръг Пимлико му се стори загубен във времето, забравена страница от хвърлена в ъгъла книга.

В същото време тук беше неговият дом. Много от спомените бяха болезнени, но пък тук се бе сприятелил с Тък, тук беше срещнал Аманда. Започна да различава места, които помнеше от дете, и в тишината на колата се запита какво ли щеше да стане от него, ако не бяха Тък и Аманда. По-важното беше как би се развил животът му, ако доктор Дейвид Бонър не бе излязъл да тича в нощта на 18 септември 1985 година.

Докторът се бе заселил с жена си и двете си деца в Ориентъл през декември предишната година. Дълго време в града нямаше никакъв доктор. Последният се бе пенсионирал и замина за Флорида през 80-те и управата на града напразно се опитваше да намери специалист. Нуждата беше наистина голяма, но въпреки множеството постъпки в тази посока все не се намираше приличен кандидат, който да приеме предложението на затънтеното градче. Голям късмет бе и обстоятелството, че съпругата на доктор Бонър, Мерилин, бе израснала в региона и също като Аманда принадлежеше към тукашното висше общество. Родителите й бяха собственици на големи овощни градини край града — ябълки, праскови, грозде и боровинки. След като завърши специализацията си, доктор Бонър се премести с жена си в родния й град и отвори своя практика.

Пациентите заприиждаха от самото начало. Изтощени от непрестанното пътуване до Ню Берн, хората се трупаха пред кабинета му. Той не хранеше илюзии, че ще забогатее тук. Това бе невъзможно в такъв малък град със сравнително бедни жители. Никой друг не знаеше, че семейните градини бяха отдавна ипотекирани и още с идването му в града тъст му поиска заем от него. Лекарят, естествено, помагаше с пари на роднините на жена си, но тъй като животът бе сравнително евтин тук, той успя скоро да купи къща в колониален стил с четири спални и изглед към Смит Крийк. Жена му беше във възторг, че отново е у дома. За нея Ориентъл беше чудесно място за отглеждане на деца и бе права в голяма степен.

Доктор Бонър харесваше живота сред природата. Плуваше, караше сърф и велосипед, обичаше и да тича. Хората свикнаха да го виждат да се носи вечер след работа с бодра крачка по Брод стрийт, а оттам и към крайните квартали на града. Често му махаха или натискаха клаксони, той отвръщаше с вдигната ръка и продължаваше. Случваше се след особено натоварен ден в кабинета да излезе да тича малко преди мръкване — точно такъв беше случаят на 18 септември 1985 година. Излезе от вкъщи по мръкнало. Пътищата бяха мокри, но той нямаше как да го знае. По-рано през деня бе валяло, но само колкото да се разкисне маслото, покапало от колите върху настилката.

Пое по обичайния си маршрут, който му отнемаше около трийсет минути, но така и не се прибра у дома. Когато луната изгря, Мерилин започна да се тревожи, помоли съседка да наглежда децата и тръгна с колата да търси съпруга си. Веднага след завоя в края на града, недалеч от малка група дървета, видя линейка, шерифа и нарастваща тълпа хора. От тях научи, че мъжът й е бил убит от подхлъзнал се на мократа настилка камион.

Казаха й, че пикапът принадлежал на Тък Хостетлър. Шофьорът, който много скоро щеше да бъде обвинен в углавно престъпление и непредумишлено убийство, бил осемнайсетгодишен и дори вече бил задържан.

Името му било Досън Коул.



На два километра от Ориентъл Досън видя завоя, който никога нямаше да забрави. Видя и черния път за семейния имот и спонтанно се замисли за баща си. Докато беше в ареста в очакване на процеса, полицай от охраната дойде и му каза, че има посетител. Минута по-късно пред него застана баща му с неизменната клечка за зъби в устата.

— И к’во? Видя ли докъде я докара, като избяга от къщи и започна да се срещаш с онази богаташка? До пандиза. — На лицето на мъжа грейна злобна усмивка. — Мислиш си, че си нещо повече от мен, ама не си. Като две капки вода сме.

Досън мълчеше, изпълнен с чувство, близко до омразата, наблюдавайки баща си от ъгъла на килията. Беше си дал дума никога и по никакъв повод да не говори с него. Въпреки съветите на защитника си той се призна за виновен и независимо от препоръката на прокурора му дадоха максимална присъда. В институцията за излежаване на наказанията в Халифакс, Северна Каролина, той работи през цялото време във фермата на затвора, където отглеждаха царевица, пшеница, памук и соя, поти се здраво под изгарящите лъчи на слънцето по време на жътва и мръзна като куче зиме под напорите на силния северен вятър. Пишеше си от време на време с Тък, но за четирите години, които прекара в затвора, никой не дойде да го види.