Чу как подметките на маратонките му скърцат по бетонната настилка, но отворът на вратата беше все така далеч. Също като една от онези магически врати в лунапарковете…

— Остави ме на мира! — стигна до него писъкът на Канди.

Не видя Тед, нито стола, който бе вдигнал, докато не усети, че го шибва в краката, и се просна по лице на земята. Опита се безуспешно да се задържи на крака и заби чело в твърдия под. Бяла светлина проблесна пред очите му и той за миг загуби съзнание.

Много бавно предметите започнаха отново да добиват очертания.

Докато се мъчеше да освободи краката си от стола, усети в устата си вкус на кръв и се опита да вдигне глава. Нечия твърда подметка бе притиснала лицето му, като токът направо се бе врязал в челюстта му.

Лудият Тед Коул бе надвесен над него с насочен към главата му пистолет и развеселено лице.

— Ти къде си мислиш, че отиваш?



Досън спря встрани от пътя. Докато излизаше от колата, очакваше фигурата на човека да изчезне, но тъмнокосият не помръдваше от мястото си сред високата трева. Не беше далеч, на около петдесетина метра, съвсем достатъчно, за да различи шушляковото яке, леко издуто от нощния бриз. Въпреки високата трева, ако изтичаше, Досън щеше да стигне непознатия за не повече от десет секунди.

Знаеше, че не си въобразява. Чувстваше го. Така ясно, както долавяше ударите на сърцето си. Без да откъсва поглед от силуета пред себе си, Досън протегна ръка през прозореца и изключи мотора на колата и светлините на фаровете. Бялата фланелка под якето на мъжа се открояваше в мрака. Лицето му обаче, както обикновено, бе в сянка и Досън не можеше да различи чертите му.

Той слезе от пътя и тръгна бавно по чакълената настилка на банкета. Онзи не помръдваше.

Без да сваля очи от човека отпред, Досън тръгна бавно към него. Направи пет стъпки. После десет. Петнайсет. През деня нямаше начин да не види лицето му. Мракът пречеше да различи дори очертанията му.

Крачеше уверено, докато приближи достатъчно, та с един скок да се озове до него.

Продължаваше да го следи с поглед и тъкмо се питаше дали да не ускори крачка, когато онзи отстъпи крачка назад.

Досън спря. Онзи — също.

Следващата крачка напред доведе до следваща стъпка назад отсреща. Две бързи крачки напред и като в огледало последваха две крачки назад.

Забравяйки всяка предпазливост, Досън се затича. Тъмнокосият се извърна и също побягна. Досън ускори темпото, но разстоянието между двамата не се скъси, а шушляковата материя на якето вече се вееше.

Досън затича още по-бързо и в този момент непознатият смени посоката, поемайки успоредно на пътя. Досън го следваше по петите. Движеха се по посока на ниската квадратна сграда на върха на завоя към Ориентъл.

Завоят…

Мъжът не увеличаваше скоростта, но и не сменяше вече посоката. За първи път Досън изпита усещането, че този човек има някаква цел и просто го води към нея. Имаше нещо абсурдно в цялата работа, но съсредоточен в преследването, той нямаше време да го обмисли.



Подметката на Тед притискаше здраво лицето на Алан до бетона на пода. Ушите му бяха като премазани, а ръбовете на тока сигурно бяха разранили вече лицето му. Дулото на насочения към него пистолет му се стори огромно и му пречеше да вижда всички предмети наоколо. Внезапно Алан усети слабост в стомаха. Ще умра, мина светкавично през ума му.

— Нали го виждаш това тук? — размаха леко оръжието Тед, без да го изпуска от мушка. — И да те пусна, няма да се опитваш да се измъкнеш, нали?

Алан се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало и нищо не се получи.

— Не — чу се той да изграчва.

Тед премести още малко тежестта на тялото си върху крака, който притискаше главата му и Алан изскимтя. И двете му уши горяха, притиснати сякаш от покрити с шкурка дискове. Все пак успя да извие очи към Тед и докато го молеше за милост, забеляза, че свободната от оръжие ръка е в гипс, а лицето му е подуто и насинено. Какво ли го беше сполетяло?

Алан се опита да измъкне крака си от стола и бавно се надигна въпреки силната болка в коляното. Вратата зееше отворена на не повече от половин метър.

— Не си го и помисляй — изрева Тед и тръгна към бара. — Чу ли?

Куцукайки, Алан го последва. Аби продължаваше да стои пред вратата на офиса, ругаеше и се опитваше да отвори, налитайки отгоре й. По едно време изви глава и втренчи безумен поглед към Алан, чиито вътрешности се свиха за пореден път.

— Държа тук гаджето ти! — кресна Аби.

— Не ми е гадже — изписка истерично Канди. — Повиках полиция!

Аби вече беше тръгнал към Алан, но той не можеше да мръдне поради близостта на Тед, който не сваляше пистолета от главата му.

— Мислехте си, че ще се изнижете, така ли? — попита Аби.

Алан отвори уста да каже нещо, но страхът го бе парализирал напълно.

Аби се наведе и вдигна една от изпуснатите щеки за билярд. Намести я в дланта си, все едно държи бухалка, и продължи напред очевидно полудял и загубил всякакъв контрол.

Господи, не, моля те, Господи…

— Мислехте си, че няма да разбера ли? Че не знам какво сте намислили? Видях ви още в петък вечерта!

На няколко стъпки от него Алан стоеше вцепенен, неспособен да се помести, само очите му следяха вдигнатата във въздуха дървена пръчка. Тед отстъпи, за да освободи пътя.

Божичко…

— Не знам за какво говориш — със стиснато гърло успя да промълви Алан.

— У вас ли остави колата си? — попита Аби. — Там ли е?

— Ама… аз…

Аби пристъпи, размахвайки щеката, и преди Алан да успее да отговори, пръчката се разби в черепа му. Всичко пред очите му избухна в ослепителна светлина и после потъна в мрак.

Строполи се на земята. Аби замахна отново с щеката и посъвзел се, Алан се опита да вдигне ръка, за да се предпази. С ужас чу ужасяващия звук от чупенето на кост. Само миг по-късно подкованият ботуш на Аби стъпи върху лицето му. Тед вече го риташе в бъбреците и с всеки удар в главата на Алан избухваше агонизираща болка.

Той започна да пищи — ударите валяха един след друг.



Тичайки през високата трева, те бяха съвсем близо до ниската грозна сграда. Досън видя паркирани отпред няколко коли и пикапи и за първи път забеляза мътната червена светлина над входа. Постепенно се насочиха натам.

Докато непознатият се движеше леко и без видимо усилие пред него, в съзнанието на Досън започна да се заражда усещането, че този човек му е познат. Спокойно отпуснатите рамене, ритъмът на движение на ръцете, високото вдигане на коленете… Беше виждал някъде подобна стойка. Не можеше да се сети кой е човекът и къде го е виждал, но усещането, че му е познат, бълбукаше в ума му като мехурчета, които се опитват да излязат на повърхността. Мъжът пред него, сякаш предугадил мислите му, извърна лице и за първи път Досън успя да различи чертите на лицето му. Вече беше сигурен, че го е виждал някъде.

Преди експлозията.

Досън се препъна и докато се опитваше да запази равновесие, почувства как ледени тръпки пролазват по гърба му.

Не, не беше възможно.

Бяха минали двайсет и четири години. След това беше в затвора, освободиха го, започна работа на платформата в Мексиканския залив. Беше обичал и загубил, после отново бе обичал и пак загуби, а мъжът, който му бе дал подслон, почина като стар човек. Непознатият, защото той винаги е бил непознат за него, изобщо не беше остарял. Изглеждаше по същия начин, както когато след дългия ден с пациентите си бе излязъл да потича в онази привечер след лекия дъжд. Това наистина беше той — същото изненадано лице, което бе видял след острия завой на пътя. Тогава пренасяше гумите, които бе поръчал Тък, и се прибираше в Ориентъл.

Случи се именно тук, спомни си Досън за кой ли път. Тук доктор Бонър, съпруг и баща, беше убит.

Пое дълбоко въздух и се спъна отново, но човекът пред него сякаш прочете мислите му. Без да се усмихва, кимна, стигнал вече до чакълената настилка на паркинга. Продължи напред към предната част на сградата. Когато стъпи на паркинга, Досън вече плуваше в пот. Право пред него непознатият — доктор Бонър — беше спрял да тича и стоеше недалеч от входа, облян в призрачната червена светлина на неоновата реклама.

Досън приближи, като не откъсваше очи от доктора, но в този миг привидението хлътна вътре.

Той го последва и само няколко секунди по-късно се озова сред сумрака на заведението, но от доктор Бонър вече нямаше и следа.

За части от секундата Досън се ориентира в обстановката — обърнатите столове и маси, приглушените писъци на някаква жена и силният звук на телевизора. Братовчедите му Тед и Аби стояха надвесени над някакъв мъж на земята и с почти ритуално усърдие го налагаха. По едно време спряха и вдигнаха глави към фигурата му, очертала се на входа. Досън хвърли поглед към човека в краката им и тутакси го позна.

Алан…

Беше виждал това лице на безброй снимки през годините, но сега бе поразен и от удивителната прилика с баща му. Човекът, който се явяваше на Досън през последните месеци, сега го бе довел тук.