Доктор Милс ги поведе към друга част на болницата и ги остави в празна стая, където можеха да чакат. Аманда имаше усещането, че мозъкът й е като вкочанен.

Джаред трябва да бъде опериран, иначе ще умре.

Не беше възможно. Джаред е само на деветнайсет. Целият живот е пред него.

Тя затвори очи и се строполи в най-близкия стол в безуспешни усилия да проумее събитията. Целият й свят се сгромоляса.



Точно днес последното, което искаше Канди, беше това.

Младият мъж в края на бара — Алан, Алви, или както му беше името, се канеше да я покани на среща. Най-лошото бе, че тази вечер бизнесът беше много слаб и тя едва щеше да събере пари, за да напълни резервоара на колата.

— Ей, Канди? — Пак онзи от края на бара. Беше се навел като просещо кученце. — Може ли още една бира?

Тя побърза да се усмихне насила, отвори поредната бутилка и тръгна да му я занесе. Тъкмо стигна до мястото му и той отвори уста да зададе своя въпрос, когато фаровете на нечия кола блеснаха през входа. Очевидно някой паркираше пред самата врата.

Известно време никой не влезе и Канди въздъхна с облекчение.

— Канди? — върна я гласът на младия мъж към действителността. Той отметна кичура, спуснал се над челото му.

— Извинявай, кажи?

— Попитах те как си, как мина денят ти?

— Прелест! — въздъхна тя. — Направо нямам думи.



Франк седеше и се полюляваше на стола срещу нея с блуждаещ поглед. Аманда правеше всичко възможно да се прави, че той не съществува. Много трудно й беше да се концентрира — единствената й мисъл бе Джаред. В съзнанието й се нижеха един след друг спомени с него. Колко мъничък й се виждаше през първата седмица след раждането си. Помнеше как вчесваше косата му и слагаше обяда в кутията му с картинка от „Джурасик парк“ на капака в първия ден, когато тръгна на детска градина. Колко притеснени бяха всички преди първата му танцова забава в училище. Как въпреки постоянните й напомняния пиеше прясно мляко направо от кутията. Звуците на болницата и на живота в нея я връщаха от време на време към реалността. Тогава ужасът от това, което може би го чакаше, я стисваше за гърлото.

Преди да си тръгне, лекарят ги беше предупредил, че е възможно операцията да продължи часове, дори и след полунощ, а на нея много й се искаше някой да й каже какво става междувременно. Имаше толкова неща, които не разбираше. Най-голямото й желание бе някой да я прегърне и да й обещае, че малкото й момче, което вече беше голям мъж, ще оздравее.



Аби стоеше в спалнята на Канди със здраво стиснати устни.

Гардеробът й беше празен. Чекмеджетата — също. Липсваше и козметиката й от банята.

Нищо чудно, че не му бе вдигала телефона по-рано през деня — събирала си е багажа. И защо, когато най-сетне вдигна, не му спомена за проклетия си план да напусне града?

Само че никой не изоставя Аби Коул. Никой.

Дали пък не е заради новото й гадже? Може би планират да избягат заедно?

Мисълта за подобно нещо беше достатъчна, за да го накара да излети от къщата. Заобиколи ниската сграда и тръгна към пикапа. Трябваше час по-скоро да отиде в „Тайдуотър“.

20

Досън пътуваше в непрогледен мрак. Отдавна не беше карал в такава тъмнина — никаква луна, единствено безкрайна тъмнина, пронизвана тук-там от слабото проблясване на звездите над него.

Вече наближаваше Ориентъл, но не можеше да се отърве от усещането, че прави грешка с това връщане назад. Трябваше да мине през града, за да стигне до дома на Тък, а знаеше, че братовчедите му може да са зад всеки ъгъл.

Право пред него отвъд завоя, променил живота му завинаги, Досън видя над дърветата заревото на лампите на града. Ако искаше да се откаже, сега беше моментът.

Неусетно вдигна крак от педала на газта и щом колата бавно намали, усети, че го наблюдават.



Аби стискаше здраво волана на пикапа, докато гумите свиреха по улиците на града. Направи рязък завой и навлезе в паркинга на бара. Наби спирачки и още преди колата да спре напълно, той вече беше на земята. Очевидно предусетил задаващия се бой, за първи път след като потроши стингрея, Тед показа признаци на оживление и последва брат си.

Аби не можеше да се примири с мисълта, че Канди го е лъгала. Очевидно бе планирала от известно време малкото си бягство, като се беше надявала той да не се усети. Време беше да й даде да разбере кой определя правилата тук. Разбра ли, сладурче?

Докато крачеше енергично към входа, забеляза, че мустангът й липсва на паркинга, което означаваше, че е паркирала някъде другаде. Пред дома на някой тип и кой знае колко време двамата са се подигравали зад гърба му. Почти чуваше смеха на момичето и това го вбеси толкова, че извади пистолета си.

Нямаше да я гръмне веднага. Първо тя щеше да разбере съвсем точно кой диктува тук.

Тед до него бе изненадващо стабилен, дори развълнуван. Тиха музика долиташе от джубокса вътре, а неоновата светлина, опасваща името на заведението, осветяваше лицата им в червено.

Аби кимна на брат си, преди да вдигне крак, за да ритне вратата.



Досън забави скоростта и колата вече направо пълзеше, усещаше как нервите му са напрегнати до краен предел. В далечината ясно виждаше светлините на Ориентъл. Връхлетя го чувство за „дежавю“, сякаш вече знаеше какво предстои, но дори да искаше, беше безсилен да спре.

Наведе се над волана. Ако присвиеше очи, щеше да различи очертанията на магазинчето, покрай което бе минал сутринта по време на кроса. Осветен от прожектори, върхът на Първа баптистка църква се извисяваше над градския бизнес център. Халогенните улични лампи хвърляха неестествена светлина върху макадамената настилка и очертавайки пътя към дома на Тък, сякаш намекваха, че той все пак няма да успее да стигне дотам. Звездите, които доскоро виждаше, вече бяха изчезнали, а небето над града му се видя неестествено черно. Вдясно право пред него, в самия център на завоя, се виждаха очертанията на ниска сграда, издигната на мястото на групата дървета. Досън огледа местността в очакване на… нещо. Почти веднага бе възнаграден с едва доловимо раздвижване пред прозореца на колата.

Силуетът стоеше на границата между тъмнината и лъча на предния фар. Тъмнокосият.

Видението.



Случи се толкова бързо, че Алан дори не разбра какво става.

Както си говореше с Канди — или поне се опитваше да завърже разговор — и тя идваше да му донесе следващата бира, вратата на бара се отвори с такъв трясък, сякаш щеше да изскочи от пантите.

Той не бе успял да мигне и Канди вече реагира. По лицето й пробягна сянка и очевидно разпознала новите посетители, пусна бутилката, като успя да промълви само:

— Мамка му!

Шишето се разби на пода на хиляди парченца, а Канди, пищейки, вече тичаше с всички сили в обратна посока.

Откъм гърба на Алан се разнесе силен рев, който отекна в помещението:

— Коя, по дяволите, си мислиш, че си?

Алан се сви, сякаш да се предпази от нещо, което не виждаше, и забеляза, че момичето тича към офиса зад бара. Чудесно знаеше, че от съображения за сигурност вратата на този офис е от подсилена стомана и с яки болтове.

С ужас проследи как Аби, който също знаеше къде се опитва да се скрие Канди, се спуска след русата й опашка.

— А, не! — ревеше онзи. — Да не си посмяла!

Момичето хвърли ужасен поглед през рамо, улови вратата и успя да се провре през процепа.

Затръшна я в мига, в който Аби опря длан на барплота и се прехвърли от другата му страна. Чаши и бутилки по пътя му се разхвърчаха във всички посоки. Единият му крак закачи касата и тя се стовари шумно на земята.

Той все пак запази равновесие.

Скочи на пода с леко олюляване, но забърса с рамо рафтовете под огледалото и бутилките по тях се изтърколиха като кегли за боулинг.

Вече нищо не можеше да го спре. Бързо се съвзе и с един скок се озова пред вратата на офиса. Алан проследи и регистрира всичките му движения с нереалистична педантичност. Едва сега осъзна обаче какво всъщност се случва и го обзе луда паника.

Това не е филм.

Аби думкаше по вратата и се опитваше да я избие с рамо.

— Отвори проклетата врата! — ехтеше грубият му глас на вбесено животно.

Случва се наистина.

Чуваше истеричните писъци на Канди откъм заключения офис.

Божичко…

Мъжете около билярдната маса в дъното на бара се стрелнаха презглава към аварийния изход, изпускайки щеките си по пътя. Тъкмо звукът от съприкосновението им със земята сепна Алан и сърцето му подскочи в гърдите, събуждайки първичния инстинкт за самосъхранение.

Трябваше да се разкара оттук.

И то час по-скоро!

Скочи от стола, сякаш някой го убоде с шиш за лед, олюля се от рязкото движение и потърси опора в барплота. Погледът му потърси входа и през зейналата му врата зърна примамливата лента на пътя отвън.

Сега думкането на Аби и крясъците му, че ще пречука Канди, ако не отвори, останаха на заден план. Едва забелязваше дори преобърнатите маси и столове. Мислеше единствено как да се добере до спасителната врата и час по-скоро да изчезне от „Тайдуотър“.