Ако Тед се влоши, ще го заведе, разбира се, но не беше ясно дали лекарите ще му помогнат. Трябваше първо да си почине. Казаха му го и в болницата след мозъчното сътресение. Снощи обаче той не миряса и сега си плащаше.

Аби нямаше намерение да прекара още една нощ с брат си в болницата, особено след като самият той вече се чувстваше по-добре. И сега не искаше да стои тук, имаше работа за вършене, но тя бе свързана със сплашване, а Тед имаше голяма роля в него. Късмет беше, че останалите от семейството не видяха какво стана и той успя да го прибере, преди някой да ги е забелязал.

Ама как вонеше тук — като в помийна яма. Горещината навън само усилваше смрадта. Той извади мобилния си телефон и изреди контактите си. Намери името на Канди и натисна бутона. Беше й звънял и по-рано този ден, но тя не вдигна, а и не му върна обаждането. Не му харесваше да го пренебрегват по този начин. Никак даже.

За втори път телефонът отсреща не отговори.

— Какво, по дяволите, става? — разнесе се прегракналият глас на Тед. Устата и гърлото му бяха пресъхнали и той имаше чувството, че го е ударил парен чук.

— Нищо, в леглото си — отвърна брат му.

— Защо, мамка му?

— Защото не стигна до пикапа и се срути в калта като чувал с картофи. Довлякох те тук.

Тед седна предпазливо в леглото. Изчака да мине световъртежът и обърса носа си с длан.

— Намери ли Досън?

— Не съм го и търсил. Пазих нещастния ти задник цял следобед.

Тед се изплю на пода до купчината мръсни дрехи.

— Може да е още в града.

— Може. Но се съмнявам. Сигурно знае, че го търсиш да му видиш сметката. Ако има акъл в главата си, да се е разкарал отдавна.

— Дано няма толкоз акъл. — Опрял ръка в таблата на леглото, Тед се надигна и пъхна глока в колана на кръста си. — Ти ще караш.

Аби знаеше, че той няма да се откаже. Пък и нямаше да е зле останалите от семейството да знаят, че Тед е вече на крак и във форма да се грижи за бизнеса.

— Ами ако не е там?

— Значи го няма. Но трябва да се убедя сам.

Аби го гледа известно време, но в момента се питаше защо Канди не му връща обаждането? Дали причината не бе онзи, с когото я беше видял в „Тайдуотър“?

— Добре — съгласи се той. — Но после ще искам да ми помогнеш за една работа.



Канди погледна телефона, докато стоеше на паркинга пред „Тайдуотър“. Две позвънявания от телефона на Аби, на които не беше отговорила. Това не беше добре. Трябваше да му се обади, да помърка, да се поглези, да каже каквото трябва. Ами ако побърза да дойде да я види в заведението? Тя не искаше това. Той със сигурност щеше да види, че колата й е пълна с багаж, и да се сети какво е замислила. Един господ знае какво ще направи този перко.

Може би трябваше да прибере нещата си по-късно след работа и да тръгне от квартирата. Не беше се сетила, а и смяната й започваше. Парите щяха да й стигнат само за около седмица за мотел и храна, така че бакшишите от тази вечер й трябваха.

Значи най-добре да остави колата другаде, за да не я види Аби. Тя даде на заден, заобиколи и се насочи към центъра на Ориентъл. Намери място зад един от антикварните магазини в предградието, който не се виждаше от пътя. Така беше по-разумно. Нищо че щеше да се наложи да повърви малко пеша.

Ами ако Аби се появи и не види колата й? Това също можеше да е проблем. Не искаше да чува въпросите му и да се мъчи да измисля отговори. Ето защо реши, ако той отново позвъни, да вдигне и да му каже, че е имала проблем с колата и е била заета с това да я оправя. Все пак оставаха й само пет часа, преди да изчезне от града. Довечера ще може да загърби всичко в Ориентъл.



Джаред спеше дълбоко в пет и петнайсет, когато мобилният му телефон иззвъня. Събуди се и взе апарата. Защо ли го търси баща му?

Оказа се, че е Роджър, приятелят на Франк, който го молеше да отиде да прибере баща си от клуба. Пил и не бивало да кара.

Не може да бъде, саркастично мина през ума на момчето. Моят баща? Да е пил?

Естествено, не го каза на човека, колкото и да му се искаше. Обеща да бъде там след двайсет минути. Измъкна се от леглото, нахлузи късите си панталони и фланелката и потърси с поглед чехлите си. Взе ключовете за колата и портфейла, които бе оставил на бюрото. Докато слизаше по стълбите и се разсънваше, отново се сети за Мелъди и че трябва да й се обади.



На Аби дори не му мина през ума да скрие колата край дома на Тък и да продължат пеша, както бяха направили предишната вечер. Продължи напред по разровения път със скорост, на която би завидял всеки рейнджърски отряд, наби спирачки пред вратата на къщата. Слезе от пикапа с извадено оръжие, преди Тък да се измъкне навън. Като се имаше предвид лошият му вид, беше доста бърз. Синините под очите му бяха започнали да почерняват и приличаше на енот.

Както се очакваше, наоколо нямаше жива душа. Къщата беше празна, в работилницата нямаше и следа от Досън. Братовчед им беше доста пъргаво копеле. Жалко, че не остана в града. Аби можеше добре да го използва в бизнеса си.

Тед също не се изненада много от отсъствието на Досън, но това не успокои ни най-малко яда му. Аби видя как мускулите на челюстта му се свиват и разпускат ритмично, а пръстът на ръката, стиснала глока, леко поглаждаше спусъка. Тед постоя напрегнато на тясната алея, след което пое с решителни крачки към къщата и с мощен шут отвори вратата.

Аби опря гръб на пикапа и реши да остави брат си да прави каквото ще. Чуваше го да сипе ругатни, да хвърля вещи. По едно време стар стол излетя с трясък през прозореца и парчета стъкло се разлетяха във всички посоки. Не мина много и Тед се появи отново на прага. Тръгна без колебание към работилницата.

Вътре беше паркиран класически модел „Стингрей“. Предишната вечер го нямаше тук. Още едно доказателство, че Досън е идвал и си е тръгнал. Аби нямаше как да разбере дали и на Тед му е станало ясно, но пък и имаше ли значение? Нека изпусне парата. Колкото по-скоро му мине, толкова по-бързо нещата ще се върнат по местата си. Важно беше брат му да започне да мисли по-малко за това, което иска, и да се съсредоточи върху онова, което иска Аби.

Видя как Тед грабна метална шина от тезгяха. Вдигна я високо във въздуха, след което с все сила я стовари върху предното стъкло и то се пръсна с пронизителен звук. Посипаха се удари върху капака и той се нагъна. Замахна срещу фаровете, отнесе и страничните огледала, но очевидно едва сега започваше.

През следващите петнайсет минути Тед направо разкости колата, като използва всички инструменти, които видя. Моторът, колелата, гюрукът и таблото бяха натрошени и размазани. Тед изливаше гнева си към Досън върху автомобила.

Жалко, помисли си Аби. Колата беше истинско бижу. Но пък не беше негова, а и на Тък така му олекваше.

Решил, че е приключил, Тед напусна работилницата и тръгна към брат си. Стъпваше някак по-стабилно, въпреки затрудненото дишане и все още дивия поглед. В един миг Аби си помисли, че брат му ще вдигне оръжието си и ще го гръмне, ей така от яд.

Само че Аби не бе станал водач на семейството с отстъпване, дори когато брат му откачаше. Продължаваше да стои небрежно облегнат на пикапа и очакваше онзи да приближи. Зае се да почиства зъбите си с нокът и като приключи, огледа пръста си.

— Свърши ли? — попита той и вдигна поглед към брат си.



Досън стоеше на кея зад хотела в Ню Берн, от двете страни на който се виждаха една до друга наредени привързаните лодки. Дойде тук след гробището и остана да погледа залязващото слънце.

Изминалите четири дни го караха да се чувства физически и психически изтощен. Колкото и да се стараеше, не можеше да си представи бъдещето си. Денят утре, а и тези след него му се струваха без всякакъв смисъл и цел. До този момент животът му се движеше по особен начин, воден от особени мотиви, а сега тези мотиви вече ги нямаше. Аманда, а и Мерилин Бонър го бяха освободили. Тък беше мъртъв. Какво да прави от тук нататък? Да продължи ли така, както е било досега? Да се върне ли на същата работа? Или да се огледа за нова? Стрелките на компаса му бяха загубили опорните си точки.

Знаеше, че трудно ще намери отговорите тук. Изправи се и бавно пое към фоайето на хотела. Полетът му беше рано сутринта в понеделник, трябваше да стане много преди зазоряване, за да остави наетата кола и да влезе в летището навреме. Ако нямаше закъснение, щеше да е в Ню Орлиънс преди обяд, а оттам и у дома.

Качи се в стаята си и се просна на леглото така, както си беше облечен, самотен както винаги досега, потънал в спомена за докосването на устните на Аманда. Може би ще й трябва време, пишеше Тък в писмото си. Последната му мисъл, преди да потъне в неспокойния си сън, бе, че има надежда Тък да се окаже прав.



Джаред спря на светофара и хвърли поглед към баща си в отражението на огледалото за задно виждане. Дали пък не се опитва да се спиртоса, запита се момчето. Когато преди няколко минути стигна в клуба, завари Франк да се подпира с блуждаещ поглед на една от колоните пред входа. Дъхът от устата му бе в състояние да запали скарата в задния им двор. Вероятно това бе причината и да не говори. Сигурно си мислеше, че така ще успее да скрие колко е пиян.