Враждебността, с която все повече ги заобикаляха, само сближи още повече Досън и Аманда, той я държеше за ръка вече и пред хората, а тя стискаше здраво пръстите му. Той беше всичко друго, но не и наивен, даваше си сметка, че времето им заедно е откраднато. Всеки и всичко бе срещу тях. Бащата на Досън също научи и когато без увъртания попита за приятелката му при едно от посещенията си за парите на сина си, макар в тона му да не се криеше заплаха, момчето усети как стомахът му се свива.

През януари Аманда навърши осемнайсет и вбесени от връзката й, родителите й бяха на крачка от това да я изгонят от дома. По онова време тя пет пари не даваше за тяхното мнение или поне така твърдеше пред Досън. Понякога след яростна разправия с тях се измъкваше посред нощ през прозореца на стаята си и отиваше в работилницата при него. В повечето случаи той я чакаше, но понякога се събуждаше от присъствието й на матрака до себе си. Разхождаха се до притока на реката и Досън я прегръщаше през кръста, докато седяха под приведените клони на престарелия дъб наблизо. Докато огрени от луната гледаха подскачащите в реката барбуни, Аманда разказваше с пресекващ от обида глас за разправиите у дома, като се стараеше да му спести обидните думи на родителите си. Той я обичаше още повече заради това, макар да бе съвсем наясно с мнението на семейство Кулиър за него. Една вечер след подобна разправия сълзите се стичаха неудържимо изпод затворените й клепачи и той внимателно предложи да спрат да се срещат.

— Ти това ли искаш? — прошепна тя с одрезгавял от плача глас.

Той нежно я прегърна и я притисна до себе си.

— Искам само да си щастлива — отвърна също толкова тихо.

Тя отпусна глава на рамото му, а Досън за кой ли път се намрази за това, че се е родил Коул.

— Щастлива съм само когато съм с теб — промърмори най-сетне Аманда.

По-късно същата нощ те за първи път се любиха. През следващите двайсет години думите й неизменно звучаха в душата му, защото изразяваха онова, което и двамата изпитваха един към друг.



След като самолетът кацна в Шарлът, Досън преметна през рамо платнената торба и костюма и излезе от терминала на летището, напълно сляп за хората наоколо — спомените от онова последно лято с Аманда още владееха мислите му. През пролетта на същата година тя бе получила съобщение от университета „Дюк“, че е приета — отдавнашна нейна мечта. Мисълта за заминаването й, прибавена към изолацията, на която я бяха подложили и семейството, и приятелите й, само засилиха желанието им да прекарват всяка възможна минута заедно. Седяха с часове на брега на реката или надули радиото, пътуваха с колата без посока, а се случваше и просто да се затворят в работилницата на Тък. Обещаваха си нищо да не се промени след заминаването й. Или той щеше да ходи до Дърам, или тя щеше да си идва често. Аманда не се съмняваше, че все ще измислят нещо.

Ала родителите й имаха съвсем други планове. Една събота сутрин, седмица преди да отпътува, те я затвориха вкъщи, така че нямаше начин да се измъкне. Майка й започна да говори при мълчаливата пълна подкрепа на бащата:

— Това наистина продължи твърде дълго — започна тя с изненадващо спокоен тон. След това заяви, че ако Аманда продължава да се среща с Досън, от септември нататък ще спрат напълно издръжката й и ще трябва да плаща сама таксите за колежа и всичките си сметки. — Защо да хвърляме пари за колеж, след като си решила да съсипеш живота си? — завърши жената.

Аманда се бе опитала да възрази, но майка й я прекъсна:

— Как не разбираш, че той те влече към дъното? Много си млада, за да го осъзнаеш. Но щом държиш да имаш свободата на възрастен, ще трябва да поемеш и отговорностите. Съсипи живота си с Досън — не можем да те спрем. Но няма и да ти помогнем.

Аманда изтича навън от вкъщи с единствената мисъл да намери Досън. Стигна работилницата, но плачеше и хълцаше толкова силно, че не можеше дори да обясни какво става. Той я прегърна и я държа така, докато най-сетне тя успя малко по малко да обясни какво се е случило.

— Ще отидем да живеем някъде заедно — заяви с все още мокро от сълзите лице.

— Къде? Тук в работилницата ли?

— Не знам, все нещо ще измислим.

Досън мълчеше с поглед, забит в пода.

— Трябва да отидеш в колежа — категорично заяви той по едно време.

— Пет пари не давам за този колеж — възрази Аманда. — Само ти ме интересуваш.

— Аз също много държа на теб — обади се той. — И точно затова не мога да ти го отнема.

— Ти не ми отнемаш нищо. Нашите са тези, които ще ми го отнемат. Държат се с мен, сякаш съм малко момиченце.

— Само заради мен. И двамата го знаем — подритна той някакъв боклук на пода. — Ако обичаш някого, му даваш шанс да си тръгне, не е ли така?

— И ако е писано, те пак ще се съберат, така ли? — Отдавна погледът й не бе пламвал толкова гневно. — Това ли искаш да кажеш? Някакво тъпо клише. — Тя стисна ръката му с все сила. — Ние с теб не сме клише. Все ще измислим нещо. Ще си намеря работа — сервитьорка или нещо друго, ще си вземем квартира под наем.

— Как по-точно? — Досън правеше огромно усилие да говори с равен тон и гласът му да не издаде вълнението му. — Да не мислиш, че баща ми ще спре да идва за пари?

— Ще се преместим в друг град.

— Къде? С какви пари? Нямам нищо. Наистина ли не разбираш? — Думите му увиснаха във въздуха и тъй като тя също мълчеше, той продължи: — Опитвам се да бъда на земята. Става дума за твоя живот. И… Не мога да бъда повече част от него.

— Какво каза?

— Казвам, че родителите ти са прави.

— Не го мислиш.

В гласа й прозвуча нотка на страх. Толкова му се искаше да я прегърне, но отстъпи назад.

— Върви си у вас.

— Досън… — пристъпи Аманда към него.

— Не! — процеди той и се дръпна назад. — Не ме слушаш. Всичко свърши. Край, разбра ли? Опитахме се, но не се получи. Животът продължава.

Кръвта се дръпна от лицето й. То стана напълно безжизнено.

— Така значи? Край.

С огромно усилие Досън направи първата крачка и тръгна към работилницата. Знаеше, че вдигне ли поглед към нея, ще промени решението си, а не можеше да й го причини. Завря глава под капака на фастбека, за да не вижда сълзите й.

Щом най-сетне тя си тръгна, той се стовари на пода до колата и остана така часове наред. По едно време Тък влезе при него и седна. Стояха така, потънали в мълчание.

— Сложи край, нали? — попита по едно време мъжът.

— Нямаше как — кимна Досън.

— Чух.

Слънцето вече се издигаше над хоризонта и всичко наоколо застина в мъртвешко спокойствие.

— Сбърках ли?

Тък бръкна в джоба си за пакета цигари, за да спечели време, преди да отговори. Почука известно време цигарата замислено.

— Не знам. Не мога да отрека, че между вас има истинска магия. Магията не ти помага да забравиш лесно. — Потупа младежа по рамото и се изправи да си върви.

Това беше всичко, което Тък му каза за Аманда. Щом той се прибра в къщата си, Досън се сви и сълзите отново потекоха. Знаеше, че Аманда ще остане завинаги най-добрата част от него, другото му аз, което вечно щеше да се стреми да опознае.

Това, което нямаше как да знае, бе, че няма да я види отново. На следващата седмица Аманда замина за университета „Дюк“, а месец по-късно арестуваха Досън.

Следващите четири години прекара зад решетките.

2

Аманда излезе от колата и огледа ниските бараки в предградието на Ориентъл, които Тък някога наричаше свой дом.

Бе шофирала в продължение на три часа и сега с удоволствие разкърши тяло и отпусна краката си. Напрежението в тила и гърба остана като напомняне за стълкновението й с Франк тази сутрин. Той не можеше да проумее защо тя настоява да присъства на погребението и сега, като се замисли, Аманда видя, че той имаше известно основание да възрази.

През двайсетте години, откакто бяха заедно, тя нито веднъж не бе споменала името на Тък Хостетлър и ако беше на негово място, със сигурност щеше да си задава въпроси също като него.

Истината е, че разправията не беше свързана само с Тък и нейните тайни и дори не с факта, че щеше да прекара още един дълъг уикенд далеч от семейството си. Дълбоко в себе си и двамата знаеха, че това е само продължение на един и същи спор, който водеха вече десет години и който неизменно протичаше по един и същ начин. Не беше шумен, нито свързан с проява на насилие — Франк не беше от този тип мъже и слава богу — най-накрая той измърмори някакво кратко извинение и тръгна за работа. Както обикновено, в остатъка от сутринта и целия следобед тя се опитваше да забрави. Не можеше да промени нищо, а с течение на времето се научи да се бетонира срещу гнева и тревогата, станали неразривна част от отношенията им.

По пътя й към Ориентъл Джаред и Лин, двете й по-големи деца, се обадиха и тя им беше благодарна, че заради тях спря поне за кратко да мисли за проблемите си. И двамата бяха в лятна ваканция и последните няколко седмици къщата кънтеше от шумотевицата, типична за двама тийнейджъри. Погребението на Тък дойде тъкмо навреме. Джаред и Лин вече имаха планове за дните в края на седмицата. Джаред с някакво момиче на име Мелъди, а Лин щеше да кара лодка на езерото Нюмън с приятелка от гимназията, където семейството на приятелката имаше къща. Анет, „прекрасната им грешка“, както Франк обичаше да я нарича, беше на двуседмичен лагер, където бе забранено да се носят мобилни телефони. Това беше добре, защото иначе щяха да слушат бъбренето й сутрин, обед и вечер.