Увеличаваше скоростта, убеждавайки сама себе си, че е взела правилното решение — единственото реалистично решение. С всяка минута оградата на гробището се отдалечаваше все повече и повече.

— Прости ми, Досън — прошепна тя. Толкова й се искаше той да я чуе. Щеше й се да не се налагаше да го изрича.



Лек шум зад гърба му сепна Досън и той бързо се изправи на крака. Позна жената до себе си и застина.

— Дошъл си на гроба на мъжа ми — рече Мерилин Бонър.

— Моля за извинение — сведе той очи. — Не биваше да го правя.

— Но го направи — уточни жената. — Бил си тук скоро. — Тъй като Досън продължаваше да мълчи, тя кимна към цветята. — Идвам тук след черква. Не бяха тук миналата неделя, а са и достатъчно свежи, за да са оставени по-рано през седмицата. Така че предполагам… Било е в петък.

— Сутринта — преглътна мъчително той.

— Правиш го от доста време. — Гласът и погледът на жената не трепваха. — След като те пуснаха от затвора, нали? Ти си бил, нали?

Досън мълчеше.

— Така си и помислих. — Тя въздъхна и пристъпи напред.

Досън отстъпи встрани, за да й направи място срещу надписа.

— Много хора оставяха цветя за Дейвид след смъртта му. Това трая година или две, но след това всички спряха да се отбиват тук. С изключение на мен. Известно време само аз оставях цветя — близо четири години. После изведнъж започнаха да се появяват и други. Не често, но достатъчно, за да се питам кой може да е. Питах родителите си, приятелите, но не беше никой от тях. По едно време се запитах дали Дейвид не е имал приятелка. Можеш ли да повярваш? — Тя поклати глава и въздъхна тежко. — Едва когато спряха да се появяват, разбрах, че си ти. Знаех, че си излязъл от затвора и си под гаранция тук. Научих също, че след година си напуснал града. Страшно ме беше яд, че продължаваш да го правиш. — Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се затвори и изолира от спомена. — Тази сутрин отново ги видях. Разбрах, че си идвал. Не бях убедена, че ще те заваря отново и днес… Но ето че си тук.

Досън пъхна ръцете си дълбоко в джобовете. Щеше му се да избяга час по-скоро.

— Няма да идвам повече, нито да оставям цветя — промърмори той. — Имате думата ми.

— Може би си въобразяваш, че идването ти може да оправи нещата? Като се има предвид какво направи? И това, че мъжът ми лежи тук, вместо да бъде сега с мен? Че заради теб не успя да види как растат децата му?

— Не — гласеше краткият отговор.

— Така си е. Защото продължаваш да изпитваш вина за стореното. Затова изпращаше и пари през всичките тези години, нали?

Много му се искаше да я излъже, но не намери сили.

— Откога знаете?

— Още от първия чек. Отби се у нас няколко седмици преди това. Не беше много трудно да събера две и две. — Тя се поколеба, преди да продължи. — Искаше да се извиниш, нали? Лично. Тогава, когато се появи на верандата.

— Да.

— Не те пуснах вътре. Казах… Много неща казах в онзи ден. Много от тях може би не биваше да изричам.

— Бяхте в правото си.

Лека усмивка заигра по устните й.

— Тогава беше на двайсет и две. Видях пред вратата си един пораснал мъж, но с годините научих, че хората стават възрастни едва след като навършат поне трийсет. Синът ми е доста по-голям от твоята възраст тогава, но продължавам да мисля за него като за хлапе.

— Всеки на вашето място би направил същото.

— Възможно е — мръдна тя рамене. После направи стъпка към него. — Парите, които изпращаше, свършиха работа. Много ми помогнаха, но нямам нужда вече от тях. Така че престани да пращаш.

— Исках само…

— Разбирам какво си искал — прекъсна го тя. — Всичките пари на света няма да ми върнат Дейвид, нито ще компенсират загубата ми. Нито ще върнат на моите деца бащата, когото така и не успяха да опознаят.

— Знам.

— Парите не могат да купят и прошка.

Досън усети как раменете му сякаш увиснаха под тежестта на думите й.

— Трябва да вървя — рече той и се извърна.

— Сигурно. Преди това обаче има още нещо, което е добре да знаеш.

Тя настойчиво потърси погледа му.

— Много добре знам, че случилото се е било нещастен случай. Знам го открай време. Давам си сметка също, че си готов на всичко, само и само да промениш миналото. Признавам, че бях изплашена и самотна, когато ти се появи на прага ми, но никога не съм си и помисляла, че в действията ти е имало зъл умисъл. Това просто е едно от онези ужасни неща, които понякога се случват, и когато ти дойде, аз си го изкарах на теб. — Тя замълча за кратко, сякаш му даваше време да обмисли казаното. Когато продължи, гласът й беше почти любезен. — Сега съм добре, децата ми — също. Оцеляхме. Добре сме.

Когато Досън се извърна с лице към нея, тя само довърши:

— Дойдох специално да ти кажа, че нямаш нужда от прошката ми повече. Разбирам също, че не в това е проблемът. Не е ставало дума за мен или за семейството ми, а за теб. Винаги проблемът е бил в теб самия. Беше обсебен от тази грешка твърде много време и ако беше мой син, щях да ти кажа, че е време да престанеш да се държиш като удавник за това чувство за вина. Така че продължавай нататък, Досън, направи го заради мен.

Известно време тя го гледа втренчено, за да се увери, че е схванал идеята й, и едва тогава се отдалечи. Той стоя като вцепенен, следейки как фигурата й се отдалечава между надгробните камъни, докато накрая съвсем се изгуби.

18

Аманда караше машинално, без да забелязва по пътя множеството коли на хората, прекарали почивните дни извън града. Отстрани и отпред се нижеха минивани и каравани, някои от които влачеха след себе си лодки.

Не можеше да си представи как ще се прибере у дома и ще се прави, че изминалите няколко дни не са съществували. Ясно беше, че не може да сподели с никого, но колкото и странно да бе, не изпитваше никакво чувство на вина. Чувстваше единствено съжаление, че нещата са се стекли точно така. Можеше да бъде и малко по-иначе. Ако знаеше, че всичко щеше да приключи по този начин, още първата вечер щеше да направи така, че да прекара повече време с Досън, и нямаше да си тръгне, когато усети, че той се кани да я целуне. Щеше да се срещне с него още в петък вечер, все едно колко лъжи щеше да се наложи да измисли, и щеше да направи всичко възможно, за да прекара целия неделен ден в прегръдките му. Ако се беше отдала на чувствата си по-рано, вероятно и нощта в събота щеше да има по-различен край. Бариерите, спуснати с брачния й обет, щяха да се вдигнат. Те така или иначе бяха почти вдигнати. Докато танцуваха в дневната, тя мислеше единствено за това, че мечтае да прави любов с него. Беше убедена, че това ще се случи. Желаеше го така, както го бе желала в младежките си години.

Вярваше, че щом се озоват в спалнята, ще е в състояние, макар и само за една нощ, да забрави напълно за живота си в Дърам, все едно никога не е съществувал. Докато Досън я събличаше и я носеше към леглото, си мислеше, че може да загърби факта, че е омъжена. Ала колкото и да й се искаше да е друг човек през тази нощ — свободна от отговорности и обещания, колкото и да желаеше Досън, знаеше, че всеки момент ще прекрачи граница, след която връщане назад няма да има. Въпреки настойчивостта на ласките му и усещането на тялото му до нейното, тя не можа да се отпусне и да преживее мига.

Досън не се разсърди и я държа в прегръдките си. Само пръстите му милваха от време на време косите й. Целуваше лицето й и шепнеше успокоителни слова. Това нямало толкова голямо значение, нищо не можело да промени чувствата му към нея.

Останаха така, докато първите лъчи на слънцето се показаха на хоризонта. Скоро след това умората надделя и тя заспа, сгушена в ръцете му. Когато отвори очи на следващата сутрин, първата й мисъл бе да докосне Досън. Него обаче го нямаше вече до нея.



Пред бара на кънтри клуба, много след като приключиха играта на голф, Франк даде знак на бармана да му донесе още една бира, но не забеляза питащия поглед на служителя, който той отправи към Роджър. Приятелят му сви леко рамене и надигна кутийката с диетична кола пред него. Барманът постави поредното шише бира пред Франк, докато Роджър се наведе към него и се опита да надвика шума наоколо. Заведението се бе напълнило през последния час. Резултатът се изравни в средата на деветия ининг.

— Нали не си забравил, че имам среща със Сюзан за вечеря, така че няма да мога да те откарам до вас? Не можеш да караш сега.

— Знам.

— Искаш ли да ти повикам такси?

— Нека да свърши мача — рече Франк. Стъкленият му поглед не слизаше от екрана над бара. — После ще мислим за това.



Аби се стовари на стола до леглото на брат си, питайки се защо, по дяволите, Тед живее в такава миризлива дупка. Вътре направо вонеше — носеше се миризма на нещо като стари мръсни памперси и мухъл, а кой знае — може би и на гниещо умряло животно. С това бебе, което не спираше да скимти, и Ела, която се движеше насам-натам като изплашено привидение, беше истинско чудо, че Тед не е откачил напълно.

Питаше се и какво прави още тук. Тед лежа в несвяст близо цял следобед, след като припадна до пикапа си. Ела се беше разпищяла, че трябва да го откарат в болница, но Аби го вдигна и го пренесе вътре.