Не, не беше възможно. Мислеше за всичките години, през които беше мечтал да я види отново. Мислеше за бъдещето, което можеше никога да не преживеят заедно. Не искаше да чака, искаше тя да избере него сега. Но все пак разбираше, че трябва да й даде време, потребност, по-голяма от всичко досега. Въздъхна с надеждата, че така думите ще излязат по-лесно.

— Добре — прошепна накрая.

Тогава Аманда се разплака. Досън се изправи, борейки се с бушуващите в него чувства. Стана и тя, а той я притисна силно, усещайки, че ще припадне в ръцете му. Вдиша аромата на косите й, а в съзнанието му изникна картината със слънчевата светлина, докосваща косите й на излизане от гаража, когато той за пръв път дойде при Тък, естествената грациозност, когато се движеше между дивите цветя във Вандъмиър, безмълвния момент, когато жадуващите им устни се бяха докоснали за пръв път в топлината на една селска къща, за чието съществуване не бе подозирал. Сега това свършваше и Досън сякаш гледаше последните проблясъци на светлина в тъмнината на един безкраен тунел.

Дълго стояха прегърнати на верандата. Аманда слушаше биенето на сърцето му, сигурна, че никога нищо няма да бъде толкова хубаво. Тя копнееше да започне всичко отначало. Този път да го направи както трябва, да остане с него и никога да не го напусне. Бяха предназначени един за друг и си принадлежаха. Време за тях двамата все още имаше. Когато почувства ръцете му в косата си, тя за малко да изрече думите. Но не можа. Вместо това се чу да казва:

— Щастлива съм, че те видях отново, Досън Коул.

Досън усети разкошната мекота на копринената й коса.

— Може би някога ще го направим отново.

— Може би — отвърна тя и изтри влагата от лицето си. — Кой знае? Може би ще се вразумя и ще се появя в Луизиана един ден. Аз и децата ми, искам да кажа.

Той се усмихна насила, а в гърдите му се надигна отчаяна, напразна надежда.

— Ще приготвя вечеря — каза той. — За всички.

Време беше Аманда да тръгва. Когато слязоха от верандата, Досън хвана ръката й и я стисна силно, до болка. Взеха нещата си от шевролета и тръгнаха бавно към колата й. Сетивата му бяха силно изострени — утринното слънце прогаряше тила му, ветрецът бе лек като перо, а листата шумоляха, но нищо от това не изглеждаше реално. Единственото, което знаеше, бе, че всичко е свършило.

Аманда увисна на ръката му. Когато стигнаха колата й, той отвори вратата и се обърна към нея. Целуна я нежно, после прокара устните си по бузата й, проследявайки пътечката на сълзите. Очерта линията на челюстта й, мислейки за думите, които беше написал Тък. Никога нямаше да продължи напред, разбра Досън с внезапна яснота, независимо от молбата на Тък да изчака. Тя беше единствената жена, която беше обичал някога, единствената жена, която искаше да обича.

С видимо усилие Аманда отстъпи назад. После седна зад кормилото, включи двигателя и затвори вратата, накрая вдигна прозореца. Очите му блестяха от сълзи, отразяващи нейните. Тя включи неохотно на задна. Досън се дръпна мълчаливо, а болката, която изпитваше, се изписа на измъченото му лице.

Аманда направи маневрата и колата пое към пътя. Светът се беше замъглил през сълзите й. Когато взе завоя на алеята, тя погледна в огледалото за задно виждане и преглътна хлипането си, гледайки как Досън се смалява зад нея. Не беше помръднал.

Когато колата набра скорост, Аманда се разплака още по-силно. Дърветата я притискаха отвред. Искаше да обърне колата и да се върне при него, да му каже, че има куража да бъде човекът, който иска да бъде. Прошепна името му и макар че нямаше как да я чуе, Досън вдигна ръката си, за да й каже сбогом.



Когато пристигна, майка й седеше на предната веранда. Отпиваше от чашата със студен чай, а от радиото се носеше тиха музика. Аманда мина край нея, без да каже и дума, и се изкачи по стълбата към стаята си. Пусна душа и свали дрехите си. Застана гола пред огледалото, изстискана и изтощена като празен съд.

Почувства ударите на душа като наказание, а когато накрая излезе, извади джинси и семпла памучна блуза, след което прибра останалите си вещи в куфара. Сложи детелината в затварящо се с цип отделение на чантата си. Свали, както обикновено правеше, чаршафите от леглото и ги отнесе в пералното помещение. Постави ги в машината и я пусна, движейки се машинално.

Върна се в стаята си и продължи да попълва списъка с нещата, които трябваше да свърши. Напомни си, че машината за лед в хладилника трябва да се оправи — беше забравила да уреди това, преди да тръгне. Освен това беше време да започне нова кампания за набиране на средства за клиниката. Отлагаше го от доста време, но септември бе близо. Имаше нужда от кетъринг и може би не беше зле да започне да търси дарения за кошниците с подаръци. Лин трябваше да се запише за съботните подготвителни часове и не помнеше дали бяха внесли депозита за пансиона на Джаред. Анет щеше да се върне по-късно през седмицата и вероятно щеше да поиска нещо специално за вечеря.

Прави планове. Заобикаля уикенда и влиза отново в действителния си живот. Като водата на душа, отмила мириса на Досън от кожата й, и това беше вид наказание.

Но когато накрая умът й бавно се задейства, тя разбра, че все още не е готова да слезе долу. Седна на леглото, светлината меко струеше в стаята и изведнъж тя си спомни как изглеждаше Досън, когато стоеше на алеята. Образът беше ясен, така ясен, като че го виждаше отново, и въпреки всичко, Аманда изведнъж разбра, че е взела погрешното решение. Все още можеше да се върне при него и двамата да намерят изход, независимо от трудностите. След време децата щяха да й простят, след време даже тя щеше да прости на себе си.

Но дори тогава продължи да се чувства парализирана, неспособна да се застави да мръдне.

— Обичам те — прошепна тя в тишината на стаята, усещайки бъдещето си като изметени зрънца пясък, бъдеще, което вече бе заприличало на сън.

16

Мерилин Бонър стоеше пред прозореца в кухнята и наблюдаваше как работниците поправят напоителната система в овощната градина. Въпреки проливния дъжд предишния ден дърветата имаха нужда от допълнително поливане. Мъжете щяха да работят почти през целия ден, нищо че беше почивен. Беше се примирила с факта, че градината е като разглезено дете, непрестанно иска още и още внимание и все е недоволно.

Истинският й бизнес беше в цеха, където се бутилираха мармаладите и консервите. През седмицата в него работеха десетина души, но сега там беше пусто. Добре помнеше как съгражданите й предричаха, че е истинска авантюра да отваря този цех. С течение на времето обаче замлъкнаха. Знаеше, че никога няма да забогатее от производството на мармалад и консерви, но пък с него можеше да осигури на децата си спокоен живот, а и да им остави разработен бизнес. Лично тя не искаше повече от живота.

Всяка неделя, облечена по един и същи начин, ходеше на църква, а после и на гробищата. Обикновено се преобличаше, щом се прибере, но днес нямаше сили да го направи. Дори не беше гладна, което беше доста необичайно. Някой би си помислил, че е лепнала вирус, но тя чудесно знаеше какво й е.

Обърна се към вътрешността на помещението и огледа кухнята си. Само преди няколко години я бе ремонтирала и модернизирала. И не само нея — банята и тоалетната — също, както и целия долен етаж. Старата къща вече наистина приличаше на дом или поне на дома, който винаги бе мечтала да има. Преди ремонта това беше къщата на родителите й. С течение на времето този факт беше започнал да я дразни. Много неща я дразнеха през всичките тези години на борба, но колкото и трудни да бяха някои от тях, тя придоби много опит. При това за твърде малко неща съжаляваше.

Онова, което видя обаче тази сутрин, не й даваше мира и тя се чудеше какво да прави. По-скоро се чудеше дали изобщо трябва да прави нещо. Можеше да се престори, че не разбира значението му, и да остави на времето да свърши своето.

От горчив опит знаеше, че загърбването на проблемите рядко води до нещо добро. Помисли още миг-два, след което грабна чантата си и излезе.



След като напъха и последния кашон на седалката в колата си, Канди влезе в къщата и взе фигурата на златния Буда от перваза на прозореца в дневната. Колкото и грозен да беше, тя си го харесваше и си бе въобразила, че й носи късмет. Освен това си го пазеше и като застраховка. Държеше на него, но знаеше, че закъса ли за пари, винаги може да го даде в заложна къща.

Уви фигурата във вестник и я пъхна в жабката на колата. Отстъпи назад и огледа подредбата на вещите си. Изуми се, че успя да натика всичко в мустанга.

Едва затвори капака на багажника, предната седалка също бе толкова отрупана, че намаляваше видимостта през страничното стъкло. Всяко ъгълче и пролука бяха натъпкани. Наистина трябваше да спре пазаруването чрез интернет. Една нова, по-голяма кола щеше да реши проблема, защото спешното изнасяне ще става все по-трудно. Защо ли не остави някои неща. Машината за капучино например, но в Ориентъл й трябваше нещо, което да не я кара да се чувства в дълбоката провинция. Малко напомняне за градския живот.

Така или иначе, животът й тук приключи. Щом свърши смяната си днес в „Тайдуотър“, се качва на колата и тръгва на юг, за да излезе на I-95. Бе решила да се премести във Флорида. Чула беше доста обещаващи неща за Саут Бийч и искаше да прекара там известно време. А можеше и да се установи. И преди го беше казвала, но сега щеше да се пробва наистина. Пък и всяко момиче иска да си помечтае.