На Аманда й се зави свят.

— Благодаря ти, че не си казала на Франк — промълви тя.

— Не е моя работа да казвам на Франк каквото и да било, още по-малко нещо, което би донесло повече неприятности в брака ти. Какво ще кажеш на Франк, е твоя работа. Що се отнася до мен — нищо не се е случило.

Аманда преглътна горчилката в устата си.

— Защо си тук тогава?

— Защото си моя дъщеря — въздъхна Евелин. — Може да не искаш да ми говориш, но очаквам да ме изслушаш. — Аманда долови нотки на отчаяние в гласа на майка си. — Нямам желание да слушам украсените подробности за случилото се снощи или пък най-вече колко ужасна съм била, че не съм приела Досън. Нито искам да обсъждам проблемите ти с Франк. Вместо това държа да ти дам един съвет. Като твоя майка. Въпреки онова, което си мислиш понякога, ти си моя дъщеря и аз те обичам. Въпросът е дали имаш желание да слушаш.

— Да. — Гласът на Аманда се чуваше едва. — Какво друго да правя?

Лицето на майка й изгуби застиналата си острота и гласът й изненадващо омекна.

— Всъщност е много просто. Не приемай съвета ми.

Аманда я чакаше да продължи, но майка й запази мълчание и не добави нищо към отбелязаното. Не знаеше как да я разбира.

— Да не ми казваш да напусна Франк? — прошепна накрая.

— Не.

— Тогава ще трябва да се постарая да оправя нещата с него.

— И това не съм казала.

— Не разбирам.

— Не се опитвай да търсиш скрит смисъл. — Майка й се изправи, подръпна жакета си и тръгна към стъпалата.

Аманда примигна, опитвайки се да проумее станалото.

— Чакай… тръгваш ли? Не каза нищо.

Майка й се обърна.

— Напротив. Казах всичко, което има значение.

— Да не приемам съвета ти?

— Точно така — потвърди майка й. — Не приемай съвета ми. Нито съвета на когото и да било. Вярвай на себе си. За добро или зло, щастлива или не, това е твоят живот и какво ще правиш с него, е само твоя работа. — И тя положи лъснатата си кожена обувка на паянтовото първо стъпало, а лицето й отново доби вид на маска. — Предполагам, че ще се видим по-късно. Когато се върнеш в къщи, за да прибереш нещата си.

— Да.

— Ще приготвя леки сандвичи и плодове. — С тези думи Евелин продължи надолу по стълбите. Когато стигна до колата си, забеляза, че Досън стои в работилницата, взря се в него за миг, а после се обърна. Седнала зад кормилото, тя включи двигателя и потегли рязко.



Оставил писмото настрани, Досън излезе пред работилницата и се втренчи в Аманда. Тя се взираше в гората, много по-спокойна, отколкото беше очаквал да бъде, но на лицето й не личеше нищо повече.

Когато тръгна към нея на верандата, тя му се усмихна едва, а после се обърна. Ниско в стомаха си той усети конвулсиите на страха.

Седна на люлеещия се стол и се наведе напред, стиснал мълчаливо ръце.

— Няма ли да ме питаш как е минало? — попита Аманда накрая.

— Смятам, че ще ми кажеш рано или късно. Ако искаш да говориш за това.

— Толкова ли съм предсказуема?

— Не — отвърна той.

— Само че съм. Майка ми, от друга страна… — Тя подръпна крайчеца на ухото си, за да спечели време. — Ако някога ти кажа, че разбирам майка си, напомни ми какво се случи днес.

— Ще го направя — кимна той.

Аманда пое бавно и продължително въздух, а когато накрая проговори, гласът й прозвуча странно издалеч:

— Когато се качваше на верандата, знаех съвсем точно как ще протече разговорът ни. Щеше да иска да узнае какво правя и да ми каже каква ужасна грешка е това. После очаквах лекция за очакванията и отговорността, аз щях да я отрежа, като й заявя, че изобщо не ме разбира. Щях да й кажа, че съм те обичала през целия си живот и че Франк вече не ме прави щастлива. Че искам да съм с теб. — Тя се обърна към него, сякаш го молеше да разбере. — Чувах се да изричам думите, но…

Досън видя как тя помръкна.

— Тя успя да ме накара да се усъмня във всичко.

— Имаш предвид нас — попита той, а страхът го присви още повече.

— Имам предвид себе си — повтори тя шепнешком. — Но да, говоря и за нас. Защото исках да й кажа тези неща. Повече от всичко исках да ги кажа, защото са верни. — Тя поклати глава, като че искаше да отърси остатъци от мечта от съзнанието си. — Но майка ми започна да говори, истинският ми живот ме връхлетя и изведнъж се чух да казвам нещо друго. Сякаш слушах два предавателя, настроени на различни станции, като всяка свиреше нещо различно. Във втория вариант се чувах да казвам, че не искам Франк да узнае нищо. И че имам деца, които ме чакат вкъщи. И че независимо от това какво съм казала или как съм се опитала да го обясня, това ще си остане нещо дълбоко егоистично.

Когато Аманда спря, Досън я видя, че несъзнателно върти брачната си халка.

— Анет е все още малко дете — продължи тя. — Не мога да си представя, че ще я оставя, а в същото време не мога да си представя, че ще я отнема от баща й. Как да й обясня такова нещо? Така че да разбере. А Джаред и Лин? Те са почти възрастни, но ще им бъде ли по-леко? Да знаят, че съм разбила семейството, за да бъда с теб. Сякаш се опитвам да съживя младостта си. — Гласът й беше измъчен. — Обичам децата си и сърцето ми ще се пръсне, като виждам разочарованието в очите им.

— Те те обичат — каза Досън и преглътна бучката в гърлото си.

— Знам. Но не искам да ги поставям в това положение — каза тя, вдигайки парче отронила се от стола боя. — Не искам да ме мразят или да бъдат разочаровани от мен. А Франк… — Тя пое въздух на пресекулки. — Да, той има проблем и да, през цялото време се боря с чувствата си към него. Той не е лош човек и знам, че една част от мен винаги ще го обича. Понякога чувствам, че аз съм причината да е все още жив, доколкото е жив. Но той не е човек, който би се примирил с мисълта, че съм го изоставила заради друг. Повярвай ми, той няма да може да дойде на себе си след такова нещо. Това просто… ще го унищожи, а после какво? Ще пие повече, отколкото сега? Или ще потъне в дълбока депресия, от която няма да може да избяга? Не знам дали мога да му причиня това. — Раменете й увиснаха. — А после, разбира се, се явяваш ти.

Досън почувства какво ще последва.

— Този уикенд беше чудесен, но това не е реалният живот. Приличаше по-скоро на меден месец и след малко вълнението ще утихне. Можем да си повтаряме, че това няма да се случи, можем да си даваме всякакви обещания, но това е неизбежно, а после ти никога няма да ме погледнеш по начина, по който ме гледаш сега. Аз няма да съм жената, за която мечтаеш, нито момичето, което си обичал някога. И ти няма да бъдеш моята отдавна изгубена любов, моето единствено истинско нещо. Ти ще си онова, което децата ми презират, защото си разрушил семейството им, и ще ме виждаш такава, каквато наистина съм. След няколко години аз ще съм просто една жена, наближаваща петдесетте, с три деца, които може да я мразят, а може и да не я мразят, но която може да намрази себе си заради всичко това. А накрая ще я намразиш и ти.

— Не е вярно. — Гласът на Досън беше непоколебим.

Аманда направи всичко възможно, за да покаже смелост.

— Но е така — каза тя. — Медените месеци винаги свършват.

Той се пресегна и сложи ръката си на бедрото й.

— Да бъдем заедно не означава да сме на меден месец. Означава, че сме били истинските ти и аз. Искам сутрин да се будя с тебе до мен, да прекарвам вечерите си, като те гледам отсреща на масата за хранене. Искам да споделям всяка дребна подробност от деня си с теб и да чувам всяка подробност за твоя. Искам да се смея с теб и да заспивам с теб в ръцете си. Защото ти не си просто някой, когото съм обичал тогава. Ти беше моят най-добър приятел, моята по-добра половина и не мога да си представя отново да се откажа от това. — Той замълча, търсейки най-подходящите думи. — Може и да не разбираш, но аз ти дадох най-доброто от себе си, а след като си замина, нищо не беше същото. — Досън почувства, че ръцете му овлажняват. — Знам, че се боиш, аз също се боя. Ако оставим нещата така, ако се престорим, че нищо не се е случило, не съм сигурен дали ще получим нова възможност. — Той се пресегна и махна кичур коса от очите й. — Още сме млади. Имаме време да поправим нещата.

— Вече не сме толкова млади.

— Млади сме — настоя Досън. — Все още разполагаме с остатъка от живота си.

— Знам — прошепна тя. — Затова искам да направиш нещо за мен.

— Всичко.

Тя притисна крайчеца на носа си, мъчейки се да удържи напиращите сълзи.

— Моля те, не ме моли да тръгна с теб, защото ако ме помолиш, аз ще го направя. Не ме моли да кажа на Франк за нас, защото ще направя и това. Моля те, не ме карай да изоставям задълженията си или да разбивам семейството си. — Тя пое въздух и запреглъща като удавник. — Обичам те и ако и ти ме обичаш, не можеш да ме молиш да извърша тези неща. Защото не си вярвам достатъчно, за да ти кажа „не“.

Когато свърши, Досън не каза нищо. Макар и да не искаше да го признае, той беше уверен, че в онова, което бе казала, има истина. Разрушаването на семейството й би променило всичко — то би променило и нея и макар че това го плашеше, си спомни писмото на Тък. Може да й потрябва повече време, беше казал Тък. Или може наистина това да е краят и той ще трябва да продължи.