Гърлото на Аманда беше пресъхнало. Нерви, помисли си тя. Само присъствието на Досън до нея я спираше да не избухне в сълзи. Умът й скачаше — спомени, планове, чувства, тревоги, нижеха се едно след друго, истински калейдоскоп, изменящ се с всяко завъртане. Изгубена в мислите си, тя не забелязваше изминатите километри.

Стигнаха Ориентъл малко преди обяд и минаха край яхтеното пристанище. След няколко минути завиха нагоре по алеята. Съдейки по начина, по който Досън се бе привел над кормилото и тревожно оглеждаше редуващите се край пътя дървета, Аманда смътно долови колко е напрегнат. Станал беше предпазлив. Братовчедите му, сети се изведнъж тя, когато колата намали, а по лицето му внезапно се изписа недоумение.

Проследила погледа му, Аманда се обърна натам. Къщата и гаражът изглеждаха съвсем същите. Колите все още бяха паркирани на същото място. Но когато съзря онова, което Досън вече бе забелязал, тя установи, че не чувства почти нищо. Беше знаела през цялото време, че ще се стигне до това.

Досън намали и най-сетне спря. Аманда се усмихна смутено, опитвайки се да го увери, че ще се справи.

— Оставила е три съобщения на гласовата ми поща — сви тя безпомощно рамене.

Досън кимна в знак на потвърждение, че трябва сама да се справи. Тя пое дълбоко въздух, отвори вратата и слезе. За нея не беше никаква изненада, че майка й изглежда така, сякаш беше отделила специално време, за да се облече за случая.

15

Досън наблюдаваше как Аманда върви право към къщата, оставила майка си да я следва, ако реши. Евелин имаше вид на човек, който не знае какво да направи. Явно не беше идвала в жилището на Тък преди. Не беше идеалната дестинация за жена в кремав костюм с панталон и перли на врата, камо ли след дъждовна буря. Разколебана, тя погледна към Досън. Гледаше го втренчено, с безизразно лице, като че ли да реагира на присъствието му би било недостойно за нея.

Накрая се обърна и тръгна след дъщеря си към верандата. Аманда вече седеше в един люлеещ се стол. Досън включи колата на скорост и бавно я подкара към работилницата.

Слезе и се облегна на тезгяха. От тук не виждаше Аманда, нито пък можеше да си представи какво щеше да каже на майка си. Докато оглеждаше работилницата на Тък, нещо се мерна в паметта му, нещо, което Морган Танър бе споменал, когато бяха в кабинета му. Казал беше, че Досън и Аманда ще се сетят кога да прочетат писмата, оставени от Тък за всеки от тях, и изведнъж осъзна, че старецът е искал да прочете своето точно сега. Сигурно е предвиждал как ще се развият събитията.

Бръкна в джоба си и извади плика. Прокара пръсти по името отгоре. Същият треперлив почерк, който беше видял в писмото, което бяха прочели заедно с Аманда. Отвори плика и извади писмото. За разлика от предишното то беше само един лист, изписан отпред и отзад. В тишината на работилницата, която Досън наричаше някога дом, той се съсредоточи върху думите и започна да чете.

„Досън,

Не съм съвсем сигурен как да започна това писмо, освен като ти кажа, че с годините опознах Аманда добре. Бих искал да вярвам, че не се е променила от момента, когато я зърнах за пръв път, но честно казано, не съм сигурен. Тогава вие двамата не говорехте много и като повечето млади хора млъквахте, щом се появя. Нямах нищо против, между другото. Аз бях така с Клара. Не знам дали баща й изобщо ме беше чувал да говоря, докато не се оженихме, но това е друга история.

Искам да кажа, че не знам каква е била, но знам каква е сега, и нека само да отбележа, че знам защо ти не можа да я забравиш. В нея има много доброта, много. Много любов, много търпение, умът й сече и е най-красивото нещо, вървяло по улиците на нашия град, със сигурност. Но мисля, че най-много харесвам добротата й, защото съм живял достатъчно и мога да разпозная такава рядкост.

Навярно не ти казвам нещо, което не знаеш, но през последните няколко години започнах да мисля за нея като за дъщеря. Което значи, че трябва да говоря, както би говорил баща й може би, защото бащите не струват кой знае колко, ако не се тревожат поне малко. Особено за нея. Защото най-вече трябва да разбереш, че Аманда страда, и страда от дълго време. Видях това, когато дойде при мен първия път, и си помислих, че това е само един период, но колкото по-често идваше, толкова по-страдаща изглеждаше. Когато се будех и я гледах как се лута из работилницата, разбирах, че донякъде ти си причината да се чувства така. Беше обсебена от миналото, обсебена от теб. Но повярвай, като казвам, че спомените са странна работа. Понякога са действителни, понякога стават това, което искаме да бъдат, и по свой начин според мен Аманда се опитваше да разбере какво е означавало миналото за нея. Затова нагласих този уикенд така. Предусещах, че да те види отново е единственият начин да намери изход от тъмнината, каквото и да значи това.

Но както казах, тя страда и ако съм научил нещо, то е, че когато човек страда, невинаги вижда нещата така ясно, както би трябвало. Тя е в момент от живота си, когато трябва да вземе някои решения, и тук се явяваш ти. И двамата трябва да помислите какво ще стане после, но ти помни, че на нея й трябва повече време. Може няколко пъти да промени намеренията си. Но когато вземе окончателно решение, трябва и двамата да го приемете. И ако между вас не се получи, разбери, че не можеш повече да гледаш назад. В края на краищата, това ще те унищожи, ще унищожи и нея. Никой от вас не може да продължи да живее в съжаление, защото това ще изсмуче живота от вас, а мисълта за това разбива сърцето ми. В последна сметка, ако съм започнал да гледам на Аманда като на моя дъщеря, на теб гледам като на свой син. И ако имам последно предсмъртно желание, то е да знам, че вие, моите две деца, ще бъдете все пак добре.

Тък“

Аманда наблюдаваше как майка й проучва изгнилите дъски на верандата, сякаш се страхува да не пропадне между тях. До люлеещия се стол поспря. Очевидно не можеше да реши дали наистина е необходимо да сяда.

Тя усети познатата досада, щом Евелин предпазливо седна на стола. Беше кацнала на него така, сякаш искаше допирът с него да е възможно най-малък.

Вече поуспокоена, се обърна и я загледа, явно доволна, че изчаква Аманда да започне да говори първа, но тя продължаваше да мълчи. Знаеше, че не може да каже нищо, с което да улесни разговора, и умишлено гледаше настрани, наблюдавайки играта на слънчевите лъчи, процеждащи се през прокъсаната тента.

Накрая майка й завъртя очи.

— Наистина, Аманда. Престани да се държиш като дете. Не съм твой враг. Аз съм майка ти.

— Знам какво ще ми кажеш. — Гласът на Аманда остана равен.

— Може и така да е, но едно от задълженията на родителите е да се уверят, че децата им знаят кога са сгрешили.

— Мислиш си, че е така. — Аманда стрелна майка си с присвити очи.

— А как би го нарекла? Ти си омъжена жена.

— Мислиш, че не знам ли?

— Определено не постъпваш като такава. Не си първата жена на света, която е била нещастна в брака си. Нито си първата, провокирана да предприеме нещо заради нещастието си. Разликата при теб е в това, че продължаваш да мислиш, че друг е виновен.

— За какво говориш? — Аманда усети как впива пръсти в облегалките на стола.

— Все обвиняваш другите — презрително подхвърли майка й. — Виниш мен, виниш Франк, а след случилото се с Беа виниш дори и Бог. Търсиш навсякъде другаде, освен в огледалото причината за проблемите в живота си. Вместо това се държиш като мъченица. Горката малка Аманда, която се бори с несправедливостите в един труден и жесток свят. Истината е, че светът не е лесен за никого. Никога не е бил и няма да бъде. Но ако си честна към себе си, ще разбереш, че и ти не си абсолютно невинна в цялата игра.

Аманда стисна зъби.

— А аз се надявах, че си способна поне на искрица съчувствие или разбиране. Май съм сгрешила.

— Така ли мислиш наистина? — попита Евелин, вдигайки въображаема прашинка от дрехата си. — Тогава какво би трябвало да ти кажа според теб? Да ти взема ръката и да те питам как се чувстваш? Трябва ли да те излъжа, като заявя, че всичко ще се нареди? Че няма да има последствия, дори и някак да опазиш Досън в тайна? — Направи пауза. — Винаги има последствия, Аманда. Достатъчно възрастна си и трябва да си разбрала това. Наистина ли искаш да ти напомням?

— Не разбираш какво искам да кажа — с усилие запази равен тон Аманда.

— А ти не разбираш какво искам да кажа аз. Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— Познавам те, мамо.

— О, да, добре. Според думите ти аз не съм способна на искрица съчувствие или разбиране. — Тя докосна диамантеното камъче на ухото си. — Това предизвиква въпроса защо те прикривах снощи.

— Какво?

— Когато се обади Франк. Първия път се направих, че не подозирам нищо, докато той ми разправяше несвързано, че на другия ден щели да играят голф с някакъв приятел на име Роджър. А после, като се обади за втори път, му казах, че вече спиш, макар и да знаех прекрасно какво ще направите. Знаех, че си с Досън, а когато дойде време за вечеря, разбрах, че няма да се върнете.

— Откъде си можела да знаеш? — запита Аманда, стараейки се да прикрие потреса си.

— Не си ли забелязвала колко малък е Ориентъл? Има предостатъчно места за нощуване. Още с първото си телефонно позвъняване говорих с Алис Ръсел в пансиона. Тя ми каза, че Досън е напуснал, но мисълта, че е в града, ми беше достатъчна, за да си представя какво става. Предполагам, че заради това дойдох, вместо да те изчакам вкъщи. Мислех си, че можем да си спестим лъжите и отричането. И така разговорът ни ще бъде по-лесен за теб.