Седна, загърна се с чаршафа и погледна към банята, питайки се къде може да е Досън. Дрехите му също липсваха и тя спусна крака на пода, уви чаршафа по-плътно и се запъти към вратата на спалнята. Надникна навън и го видя да седи на стъпалата на верандата. Върна се в спалнята, облече се набързо и влезе в банята. Прокара няколко пъти четката през косата си и тръгна навън. Имаше нужда да говори с него, а и той със сигурност искаше същото.

Чул изскърцването на вратата зад себе си, Досън се обърна и се усмихна. Наболата брада му придаваше леко пиратски вид.

— Заповядай — посочи той мястото до себе си. Подаде й чаша от стиропор, докато крепеше друга между коленете си. — Помислих се, че може да имаш нужда от кафе.

— Откъде го взе? — попита Аманда.

— От магазинчето надолу по пътя. Доколкото разбрах, това е единственото място във Вандъмиър, където правят кафе. Може да не е толкова хубаво като онова, което пи в петък сутринта.

Той проследи как тя поема чашата и сяда до него.

— Добре ли спа?

— Да. А ти?

— Май не — сви той леко рамене, обърна се и насочи вниманието си отново към цветята. — Дъждът най-после спря.

— Забелязах.

— Ще трябва да измия колата, след като я върна в работилницата на Тък. Мога аз да се обадя на Морган Танър, ако искаш.

— Аз ще му се обадя. Сигурна съм, че бездруго ще се чуем. — Аманда знаеше, че и двамата се опитват да избегнат разговора за очевидното. — Не си добре май.

Той приведе рамене, но не каза нищо.

— Разстроен си — прошепна тя с болка в сърцето.

— Не — отвърна й за нейна изненада. Прегърна я с едната си ръка. Наведе се, целуна я нежно и бавно се отдръпна.

— Виж — започна тя. — За снощи…

— Знаеш ли какво намерих, докато седях тук? — прекъсна я той.

Тя объркано поклати глава.

— Четирилистна детелина. Тук, до стъпалата, малко преди да излезеш. Надничаше от земята право пред очите ми. — Подаде й крехко зелено стръкче, притиснато в къс стара хартия. — Казват, че носи късмет, а аз тъкмо за късмета мислих тази сутрин.

В гласа му Аманда долови тревога и я прониза лошо предчувствие.

— За какво говориш Досън? — попита го тихо.

— За късмет, за духове, съдба.

Думите му с нищо не успокоиха тревогата й и тя го загледа как отпива от кафето. Свали чашата си и се втренчи в далечината.

— Едва не загинах при един инцидент — обади се той накрая. — Не знам. Може би е трябвало да умра. Падането е трябвало да ме убие. Или експлозията. По дяволите, може би е трябвало да умра преди два дни…

Замлъкна, изгубен в мислите си.

— Плашиш ме — каза най-сетне тя.

Досън изправи рамене, завръщайки се при нея.

— Тази пролет на платформата избухна пожар — започна той.

Разказа й всичко — за огъня, превърнал се в ад, как беше паднал във водата, как зърна чернокосия мъж, как непознатият го бе насочил към спасителната жилетка, как се беше появил отново с шушляковото си яке и изчезна пак в товарния кораб. Разказа й всичко, което се беше случило през следващите няколко седмици — за чувството, че го наблюдават, и как бе видял мъжа отново на пристанището за яхти. Накрая й описа срещата си с Тед в петък, включително и необяснимата поява и изчезване на тъмнокосия мъж в гората.

Когато свърши, Аманда усети, че сърцето й препуска от усилието да проумее случилото се.

— Да не искаш да кажеш, че Тед се е опитал да те убие? Че е отишъл в жилището на Тък с пушка, за да те простреля, а ти дори не намери за необходимо да го споменеш вчера?

Досън поклати глава с привидно безразличие.

— Беше приключило. Погрижих се.

— Като остави тялото му в старата ферма и викна Аби ли? — Тя се чу, че надига глас. — Като прибра оръжието му и го изхвърли? Това ли значи да се погрижиш?

— Това е моето семейство — беше прекалено уморен, за да спори. — Така уреждаме нещата.

— Ти не си като тях.

— Винаги съм бил един от тях — възрази той. — Аз съм Коул, не помниш ли? Те идват, бием се, после идват пак. Това правим.

— Какво искаш да кажеш? Че не е свършило?

— Не и за тях.

— Тогава какво ще правиш?

— Същото, както и досега. Всичко възможно да съм далеч от очите им, да не се пречкам на пътя им. Не би трябвало да е толкова трудно. Освен да обърна колата може би и да се отбия на гробището, нямам друга причина да оставам тук.

Внезапна мисъл, неоформена и смътна в началото, започна да се избистря в ума й, мисъл, която я доведе до първите талази на паниката.

— Затова ли не се върнахме снощи? — запита тя. — Защото си мислел, че може да са пред дома на Тък?

— Сигурен съм, че са били там. Но не, не това е причината да останем тук. Вчера изобщо не мислех за тях. Прекарах един чудесен ден с теб.

— И не си им ядосан?

— Не особено.

— Как постигаш това? Просто да изключиш. Дори като знаеш, че са там и те дебнат? — Аманда усети как адреналинът се разлива по тялото й. — Да не те е сполетяла налудничавата мисъл за предопределеност на съдбата, защото си Коул?

— Не — леко поклати глава Досън. — Не мислех за тях, защото мислех за теб. А тъй като ти първа влезе в живота ми, винаги е било така. Не мисля за тях, защото те обичам, а за двете неща място няма.

— Досън… — сведе поглед Аманда.

— Не е необходимо да го казваш.

— Напротив — възрази тя, притисна се към него и устните й срещнаха неговите. Когато се разделиха, думите излязоха естествено като дъха й. — Обичам те, Досън Коул.

— Знам — отвърна той и нежно обгърна кръста й с ръката си. — Аз също те обичам.



Бурята беше изцедила влагата от въздуха, оставяйки след себе си синьо небе и сладък аромат на цветя. От време на време от покрива се отцеждаха капки вода и падаха върху папратта и бръшляна, които заблестяваха на ясната златиста светлина. Досън все още не сваляше ръката си от Аманда, а тя се сгуши в него, наслаждавайки се на уюта на тялото му.

Тя зави детелината и я сложи в джоба си, после станаха и обходиха двора прегърнати. Заобикаляйки дивите цветя — пътеката, по която минаха вчера, беше кална — те свърнаха отзад. Къщата беше издигната върху малка скала, а зад нея се простираше река Бей, широка почти колкото Нюс. Досами водата над плитчините стърчеше сива чапла. Малко по-надолу на един дънер се припичаха купчина костенурки.

Постояха така, поглъщайки пейзажа наоколо, а после заобиколиха обратно към къщата. На верандата Досън я притисна, целуна я отново, а тя отвърна на целувката му, изпълнена със съзнанието за любовта си към него. Когато най-сетне се отделиха един от друг, тя чу далечното иззвъняване на мобилен телефон. Беше нейният и й напомняше за живота, който все още имаше някъде другаде. При звука Аманда наведе глава с нежелание, същото стори и Досън. Челата им се опряха едно в друго, звънът продължаваше и тя стисна очи. Звукът трая сякаш векове, но най-после спря. Аманда отвори очи и го погледна с надеждата той да разбере.

Досън кимна и отвори вратата пред нея. Тя влезе, но усетила, че той няма да я последва, се обърна назад. Преди да тръгне към спалнята, видя, че той сяда отново на стъпалото. Взе чантата си и започна да търси мобилния си телефон, натисна бутона и зачете списъка на пропуснатите обаждания.

Изведнъж я присви стомахът и умът й запрепуска. Тръгна към банята, хвърляйки дрехите си пътьом. Инстинктивно състави списък на нещата, които трябваше да свърши, и на това, което трябваше да каже. Пусна душа и затърси из шкафовете за шампоан и сапун, като за щастие намери и двете. Влезе вътре и се опита да отмие чувството на паника. Избърса се и навлече дрехите си, подсушавайки, доколкото можа, косата си. Внимателно сложи лекия грим, който винаги носеше със себе си.

Бързо мина през спалнята, за да я подреди. Оправи леглото и сложи възглавниците на мястото им. Взе почти празната бутилка вино и изля остатъка в мивката. Пусна бутилката в кофата за отпадъци отдолу, но се подвоуми дали да не я изнесе със себе си, а после реши да я остави там. Взе полупразните чаши от страничните маси. Изплакна ги с вода, избърса ги и ги прибра в шкафа. Скри уликите.

Но телефонните обаждания! Имаше пропуснати телефонни обаждания. Съобщения.

Щеше да се наложи да излъже. Мисълта да каже на Франк къде е била й се струваше напълно неприемлива. Не можеше да понесе мисълта какво ще си помислят децата й. Или майка й. Трябваше да оправи нещата. Трябваше някак да оправи всичко, но иззад тази мисъл надничаше неизменният въпрос „Съзнаваш ли какво стори?“.

Да. Но аз го обичам — отговаряше друг глас.

Застанала в кухнята, омаломощена от чувствата си, тя усети, че ще се разплаче. И може би щеше, но миг след това, като че предугадил покрусата й, Досън влезе в кухнята. Прегърна я и й прошепна, че я обича, и за един момент, колкото и невъзможно да изглеждаше, й се стори, че всичко ще бъде наред.



По пътя към Ориентъл и двамата мълчаха. Усетил тревожността на своята спътница, Досън благоразумно пазеше тишина и здраво стискаше кормилото.