— Майка ти сигурно те чака.

— Да. — Тя усети, че сърцето й бие учестено. Кимна и не каза нищо повече.

Един дълъг миг той се взира в нея, четейки мислите й, виждайки надеждата, страха и желанието в очите, приковани в неговите. После се усмихна, обърна се към предното стъкло и колата отново потегли полека напред към Вандъмиър. Никой от двамата нямаше нито желание, нито сили да я спре.



Когато спряха пред къщата, и двамата прекрачиха прага без неудобство. Аманда тръгна към кухнята, а Досън светна лампата. Тя напълни отново чашите с вино, едновременно неспокойна и развълнувана.

В дневната той въртя копчето на радиоапарата, докато намери джаз от предишни години, и намали звука, така че да е едва доловим. Свали от полицата някаква книга и тъкмо прелистваше пожълтелите страници, когато Аманда му подаде виното. Той върна книгата на място, взе чашата и я последва на дивана. Гледа я как изхлузва обувките си.

— Толкова е тихо — въздъхна тя. Сложи чашата на страничната маса, вдигна краката си и обгърна колене с ръце. — Разбирам защо Тък и Клара са искали да останат тук.

Слабата светлина в дневната придаваше загадъчност на лицето й. Досън се прокашля.

— Мислиш ли, че ще дойдеш тук отново? — попита той. — Искам да кажа, след този ден.

— Нямам представа. Ако знаех, че ще е все така, бих казала „да“. Но съм наясно, че е невъзможно, защото нищо не трае вечно. А една част от мен иска да запомни мястото такова, каквото е днес, с цветята и избуялата растителност.

— Да не говорим за чистата къща.

— Това също — съгласи се тя. Посегна към чашата и разклати виното в нея. — Днес, докато разпръсквахме праха, знаеш ли за какво мислех? За нощта, когато бяхме на пристанището и гледахме метеоритния дъжд. Не знам защо, но се почувствах така, сякаш отново съм там. Представих си как лежим на одеялото, говорим си тихо и слушаме щурците, като божествен музикален отзвук. А над нас небето беше толкова живо!

— Защо ми казваш това? — нежно попита той.

Лицето й се натъжи.

— Защото в онази нощ разбрах, че те обичам. Че съм се влюбила действително и истински. Мисля, че майка ми съвсем точно позна какво се бе случило.

— Защо го казваш?

— Защото на следващата сутрин ме попита за теб и когато казах какво изпитвам, се разрази ожесточен спор, грандиозен, един от най-лошите между нас. Тя дори ме удари. Бях толкова шокирана, че не знаех как да отвърна. През цялото време ми повтаряше колко нелепо е поведението ми и че не знам какви ги върша. Изглеждаше, че се ядосва, защото става дума за теб, но като помисля за това сега, знам, че щеше да се разстрои, независимо от това кой е бил. Защото въпросът не е бил в това дали си ти или ние, или пък фамилното име, което носиш. Ставало е въпрос за нея. Знаела е, че съм вече голяма, и се е страхувала, че губи контрол. Не е знаела как да се справи с положението — нито тогава, нито сега. — Тя отпи и започна да върти столчето между пръстите си. — Тази сутрин заяви, че съм себична.

— Не е права.

— И аз реших така — рече тя. — В първия момент. Но сега вече не съм толкова сигурна.

— Защо казваш това?

— Не постъпвам съвсем като омъжена жена, нали?

Той я загледа, запазвайки мълчание, за да й даде време да обмисли какво казва.

— Искаш ли да те върна обратно? — попита я накрая.

Тя се поколеба за миг, но поклати отрицателно глава.

— Не. Там е работата. Искам да съм тук, с теб. Макар да знам, че не е правилно. — Очите й бяха сведени надолу, а миглите хвърляха сянка върху бледите скули.

— Има ли смисъл в това?

Той прокара пръст по ръката й.

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

— Не — каза тя. — Всъщност не. Но е… сложно. Имам предвид брака. — Тя усещаше как той чертае нежно фигури по ръката й.

— Харесва ли ти да бъдеш омъжена? — попита Досън плахо.

Аманда не отговори веднага, а отпи от виното, за да събере мислите си.

— Франк е добър човек. Поне през повечето време. Но бракът не е това, което си представят хората. Хората искат да вярват, че бракът представлява идеалното равновесие, а истината е друга. Единият от двамата винаги обича повече от другия. Знам, че Франк ме обича, и аз го обичам, но не толкова много. И никога не съм.

— Защо не?

— Не знаеш ли? — погледна го тя. — Заради теб. Дори когато стояхме в църквата и се готвех да изрека брачната клетва, си мислех, че искам ти да стоиш там, на неговото място. Не само защото още те обичах, а защото те обичах безмерно и още тогава подозирах, че никога няма да изпитам същото към Франк.

Досън усети, че гърлото му пресъхва.

— Тогава защо се омъжи за него?

— Защото смятах, че е за добро. И се надявах нещата да се променят. Да започна след време да изпитвам към него същото, което изпитвах към теб. Но не се случи и с годините и той започна да го осъзнава. И го заболя, знаех, че го боли, но колкото повече се стараеше да ми показва колко важна съм за него, толкова по-задушена се чувствах аз. И възроптах. Възроптах срещу него. — Тя се стресна от думите си. — Знам, че изглеждам ужасен човек.

— Не си ужасна — каза Досън. — Откровена си.

— Нека да довърша — помоли тя. — Имам нужда да разбереш това. Трябва да знаеш, че го обичам, че държа на семейството, което сме създали. Франк обожава децата ни. Те са смисълът на живота му и заради това мисля, че загубата на Беа беше толкова тежка за нас. Нямаш представа колко страшно е да гледаш как детето ти става все по-болно и по-болно и да знаеш, че не можеш да направиш нищо, за да му помогнеш. Политаш на влакчето на ужасите — чувствата ти минават от гняв срещу Бог за предателството му до усещането за пълен провал и крах. Накрая все пак успях да се измъкна от мъката. Но Франк не можа. Защото в дъното на всичко е безкрайното отчаяние, което те подкопава отвътре. Там, където е била радостта, остава зейнала празнина. Защото Беа беше такава. Въплъщение на радостта. Шегувахме се, че е излязла от утробата ми усмихната. Дори като бебе почти не плачеше. И това не се промени. Смееше се постоянно. За нея всичко беше вълнуващо откритие. Джаред и Лин се състезаваха за вниманието й. Представяш ли си?

Гласът й одрезгавя и тя млъкна.

— После започнаха болките в главата и все по-често се блъскаше в предметите. Консултирахме се с безброй специалисти и всеки казваше, че не може да й помогне. — Тя преглътна мъчително. — Постепенно се влоши. Но си остана каквато си беше, разбираш ли? Щастлива. Дори накрая, когато не можеше да седи сама, продължаваше да се смее. Щом чуех смеха й, сърцето ми се пръскаше от мъка. — Аманда замълча, загледана през притъмняващия прозорец, сякаш бе другаде.

Досън чакаше.

— Накрая лежах до нея в леглото с часове, прегръщах я, докато спи, а щом се събудеше, лежахме така, обърнати една към друга. Нямах сили да се извърна настрани, защото исках да запомня всичко от нея — носа, брадичката, къдриците. Щом заспеше пак, я притисках към тялото си и плачех заради огромната несправедливост.

Аманда замълча и примигна, явно не бе разбрала, че по лицето й се стичат сълзи. Не понечи да ги изтрие, а и Досън не стори това. Седеше, без да помръдва, погълнат от думите й.

— С нея умря и част от мен. Дълго време не можехме да се погледнем с Франк. Не от гняв един към друг, а от болка. Във Франк виждах Беа, а той виждаше нея в мен. Беше непоносимо. Едва се търпяхме, макар че Джаред и Лин се нуждаеха от нас повече от всякога. Започнах да пия по две-три чаши вино вечер, за да изключа, но Франк пиеше и повече. По едно време проумях, че няма полза. И спрях. За Франк се оказа по-трудно. — Тя замълча и стисна горната част на носа си, защото споменът надигаше познатата болка в главата. — Той не можа да спре. Мислех, че появата на още едно дете може да му помогне, но не се получи. Стана алкохолик и през последните десет години живее като половин човек. Търся начин да му дам другата половина, но без успех.

— Не знам какво да кажа — преглътна Досън.

— И аз не знам. Повтарям си, че ако Беа не беше умряла, това нямаше да се случи с Франк. Но после се питам дали и аз нямам вина, че е пропаднал. Защото го огорчавах от години, и преди Беа. Той знаеше, че не го обичам по същия начин, както той обича мен.

— Не е по твоя вина. — Дори на него самия думите прозвучаха не на място.

Тя поклати глава.

— Много мило, че го казваш, и на теория знам, че си прав. Но ако той пие, за да избяга от онези дни, сигурно бяга от мен. Защото знае, че съм гневна и отчаяна и няма начин да изтрие десет години скръб, каквото и да стори. А кой не би искал да избяга от това? Особено ако идва от човек, когото обичаш? Когато единственото, което искаш от този човек, е да те обича толкова, колкото и ти обичаш него?

— Недей — пресрещна погледа й той. — Не можеш да поемеш вината за неговите проблеми и да ги превърнеш в свои.

— Казано от човек, който не се е женил никога — усмихна се накриво тя. — Ще кажа само, че колкото по-дълго съм омъжена, толкова повече разбирам, че нещата никога не са само черни или бели. И не твърдя, че проблемите в брака ни са само по моя вина. Казвам само, че би трябвало да има и проблясъци от сиво. Никой от нас не е идеален.