Баща му се вбеси. Биеше сина си от съвсем малък — най-вече с колан или каиш, но след дванайсетата му година побоите станаха някак лични. Налагаше момчето, докато гърбът и гърдите му станеха черно-сини и когато най-сетне постигнеше това, минаваше към лицето и краката. Учителите знаеха какво става, но мълчаха, страхувайки се за собствените си семейства. Шерифът също се правеше, че не вижда синините по момчето. За роднините това беше нещо нормално. Братовчедите му Аби и Лудия Тед също го налагаха, по-лошо дори от баща му. Аби, защото смяташе, че на Досън така му се пада, а Лудия Тед — заради упражнението. Аби беше едър и силен нервак, но не бе толкова глупав, колкото показваше, докато Лудия Тед просто си беше гадняр по рождение. В детската градина намушка с молив едно от децата заради някаква играчка, а преди да завърши пети клас, когато най-сетне го изключиха от училище без право да се връща там, беше изпратил още едно дете в болница. Говореше се, че вече е убил някакъв човек. Досън беше разбрал, че е най-добре да не отвръща на ударите, а да се прикрива, колкото може, докато ония двамата не се изморят или не им стане скучно.

Все пак твърдо беше решил да не се включи в семейния бизнес и в това бе толкова твърд, както в нищо друго. С течение на времето бе разбрал, че колкото повече вика, докато баща му го налага, той толкова повече се озлобява, ето защо стискаше зъби и не издаваше и звук. Успя да осъзнае, че побойниците, какъвто беше баща му, бият само тези, които са сигурни, че ще победят, и само чакаше момента, когато ще стане достатъчно силен, за да го спре веднъж завинаги. Докато ударите се сипеха върху него, мислеше единствено за смелостта на майка си да избяга и да скъса всички връзки със семейството.

Направи всичко възможно да ускори процеса. Завърза торба, пълна с парцали на едно дърво, и забиваше в нея юмруци по няколко часа всеки ден. Вдигаше и пренасяше тежки камъни и елементи от моторите при всяка възможност. Правеше лицеви опори, коремни преси по цял ден. Постепенно натрупа мускулна маса и на тринайсет години бе достатъчно як, а на четиринайсет беше целият мускули и с десет килограма по-тежък. Беше се източил и на височина. На петнайсет почти стигна баща си на ръст. Една вечер, месец след като бе навършил шестнайсет, баща му след една цяла нощ, прекарана в пиене, тръгна към него с колана в ръка. Досън се изправи, стисна китката му и издърпа кожения каиш. Процеди през зъби, че ако още веднъж го докосне с пръст, ще го пречука.

Същата нощ, тъй като нямаше къде да отиде, се скри в работилницата на Тък. На следващата сутрин, когато Тък го откри, Досън му каза, че търси работа. Тък нямаше причини да го наеме, първо, защото не го познаваше добре, а на всичкото отгоре момчето бе от семейство Коул. Той отри мълчаливо ръце в цветната носна кърпа, която обикновено висеше от джоба му, преценявайки мислено момчето, докато вадеше цигарите си. По това време беше на шейсет и две и от две години — вдовец. Когато Тък заговори, младежът долови миризмата на алкохол и цигари „Кемъл“ без филтър, които мъжът пушеше от дете. Акцентът му беше същия като на Досън.

— Предполагам, че освен да разглобяваш коли, си се научил и да ги сглобяваш.

— Да, сър — отвърна Досън.

— Ще ходиш ли на училище?

— Да, сър.

— Като се върнеш, ще видим колко те бива.

Досън показа и се постара да демонстрира всичките си умения. След работа същия ден валя цялата вечер и когато най-сетне се престраши да влезе в работилницата, за да се скрие от бурята, Тък го чакаше вътре.

Нищо не му каза, само дръпна няколко пъти от цигарата си, наблюдавайки изпод вежди младежа, след което все така безмълвен излезе и се прибра в къщата. Досън никога не се върна при семейството си. Тък не му искаше наем и той сам си купуваше храната. След първия месец за първи път през живота си се замисли за бъдещето. Пестеше колкото можеше, успя да си купи от гробище за коли един фастбек и отделяше пари само още за някой галон студен чай. Вечер след работа поправяше колата и пиеше чай, мечтаеше за колеж, нещо, което дори не беше хрумвало на никой Коул. По едно време реши, че няма да е зле да се запише в армията и да си наеме квартира. Ала преди да успее да вземе решение, една вечер на прага се появи баща му. Водеше със себе си Аби и Лудия Тед. И двамата стискаха в ръка бухалки, а в джоба на Тед личеше очертанието на ножа му.

— Давай парите, които си спечелил — нареди баща му без предисловие.

— Не — отсече Досън.

— Знаех си, че така ще кажеш. Затова доведох Аби и Тед. Ще те напердашат, както си му е редът, и пак ще взема парите, така че по-добре ги дай без бой.

Досън мълчеше. От устата на баща му стърчеше клечка за зъби.

— Глей сега — продължи баща му. — Много малко ми трябва, за да приключа с теб. Ще ти лепна престъпление като едното нищо. Може да е кражба, може и да е пожар. Кой знае? Ще оставя следа, която да намерят и да ги насочи към теб, а може и да скалъпим анонимно обаждане на шерифа. После ще оставим закона да си свърши работата. Живееш тук сам, така че няма да имаш алиби. Ще изгниеш зад решетките. Това за мен ще е детска игра. Така че по-добре вади парите.

Досън знаеше, че баща му не блъфира. С безизразно лице извади портфейла от скривалището му, баща му преброи банкнотите и изплю клечката от устата си.

— Ще дойда и другата седмица — ухили се той.

Никой не се усъмни в думите му. Досън успяваше да скъта по някой долар от спечеленото, за да продължи да работи върху колата, да си купува студения сладък чай, но повечето му пари отиваха при баща му. Тък подозираше какво става, но никога не обели и дума. Не защото се боеше от семейство Коул, а защото това не беше негова работа. Просто започна да готви повече и от време на време влизаше в работилницата с думите:

— Тук остана малко храна — промърморваше той, оставяше чинията и излизаше.

В повечето случаи обаче не казваше нищо. Такива бяха отношенията им. И Досън спазваше неизречените правила. Изпитваше голямо уважение към Тък, превърнал се в най-важния човек за него. Не можеше да си представи, че нещо може да промени това.

До момента, в който Аманда Кулиър влезе в живота му.

Познаваше я от години — в окръг Пимлико имаше само едно училище и се познаваха от първи клас. До пролетта на първата година в гимназията едва ли бяха разменили и няколко думи. Винаги бе знаел, че е красива, но и не беше единственият. Момичето беше популярно, с много приятели, председател на класа и мажоретка. Като се прибави и фактът, че бе от богато семейство, за него тя беше като лице по телевизията — напълно недостъпна. Това трая, докато не им се падна да правят заедно лабораторни упражнения по химия.

Цял срок правиха опити и записваха заедно резултатите и той си даде сметка, че мнението му за нея няма нищо общо с действителността. Първо го стъписа фактът, че за нея очевидно беше без значение, че той е от семейство Коул, а тя е Кулиър. Смееше се весело и кръшно, а усмихнеше ли се, в очите й проблясваше искра, сякаш знаеше нещо, известно единствено на нея. Косата й беше с наситен цвят на мед, а очите — сини като лятно небе. Случваше се, докато пишеха уравнения в тетрадките си, тя да докосне ръката му, за да привлече вниманието му, и усещането за допира на пръстите й оставаше в съзнанието му дълги часове. Следобед, докато работеше в работилницата, не спираше да мисли за нея. Едва в началото на пролетта събра кураж и предложи да й купи сладолед, а с напредването на учебната година двамата започнаха да прекарват все повече време заедно.

Това беше през 1984-та и той бе на седемнайсет. В края на лятото Досън вече знаеше, че е влюбен. Есента настъпи, жълти и червени листа застилаха земята, когато той осъзна, че иска да прекара остатъка от живота си с нея, все едно колко налудничаво можеше да звучи подобно нещо. Останаха заедно и през цялата следваща учебна година, ставаха все по-близки, прекарваха двамата всяка свободна минута. С нея му беше лесно да е такъв какъвто е, без да се преструва, с нея за първи път в живота си се почувства щастлив. Дори сега това, за което си позволяваше да мисли от време на време, беше последната им година заедно.

Ако трябва да сме точни, той не мислеше за нищо друго, освен за Аманда.



В самолета Досън се настани на мястото си до прозореца, а от другата му страна седна млада червенокоса жена с дълги крака, някъде над трийсетте. Той проследи как колата за багажа на пътниците се отдели от търбуха на машината и неясно как, му напомни за Аманда. Спомни си как плуваха в река Нюс първото лято, как мокрите им тела се докосваха, как кацнала на тезгяха в работилницата на Тък, прегърнала коленете си, Аманда го наблюдаваше, докато той работеше върху колата си. В такива мигове Досън си мислеше, че не иска нищо друго от живота, освен да я вижда така до себе си. През август колата за първи път потегли и Досън заведе Аманда до плажа. Излегнаха се на кърпите, преплели пръсти, и бъбриха за любимите си книги, за филмите, които харесваха, споделяха тайни и надежди за бъдещето.

Не липсваха и скарвания. В такива моменти проличаваха чертите на пламенния й характер. Не спореха често, но колкото и яростно да се разгаряха споровете, почти винаги приключваха бързо. Понякога Аманда просто се заинатяваше за нещо дребно. Избухваше яростно пререкание, но бързо стигаха до съгласие.

Дори когато той истински се ядосваше, не можеше да не се възхити от честността й, честност, която се коренеше в това, че тя държеше на него повече, отколкото на всеки друг.

Освен Тък никой друг не разбираше какво вижда тя в него. Естествено, двамата правеха всичко възможно да крият връзката си, но Ориентъл беше малък град и след време хората започнаха да шушукат. Един по един приятелите на Аманда се отдръпнаха от нея и беше само въпрос на време родителите й да разберат. Той беше Коул, а тя Кулиър и това бе съвсем достатъчна причина за скандал. В началото близките й решиха, че тя просто преминава през фаза на младежки бунт, и предпочитаха да се правят, че не забелязват увлечението й. След време стана ясно, че връзката не е просто увлечение, и животът на Аманда взе да става сложен. Родителите й прибраха шофьорската й книжка и забраниха да използва телефона. През есента седмици наред не я пускаха да излиза в почивните дни. Досън така и не стъпи в дома им и единственият път, когато баща й отвори дума за него, беше, за да заяви, че той е просто „бял боклук“. Майка й я умоляваше да прекрати връзката, а през декември баща й спря да й говори.