— Можеше да бъде и по-лошо — повдигна рамене тя.

Загледаха се смълчани през прозореца надолу към река Бей. Докато стояха там, Аманда се бе потопила в тишината, чиято интимност успокояваше. Усещаше лекото повдигане и спускане на гърдите на Досън, докато дишаше, и едва потисна желанието си да протегне отново ръка към него. Мълчаливо, но като един се извърнаха от прозореца и продължиха обиколката си.

Срещу кухнята беше спалнята, с меко легло с четири колони. Пердетата бяха бели, а по-малкото писалище нямаше следи от удари и одрасквания, както по мебелите на Тък в Ориентъл. Върху всяка от двете нощни масички се виждаше по една кристална лампа, а на стената срещу гардероба висеше импресионистичен пейзаж.

Спалнята беше свързана с баня с вана на птичи крака, за каквато Аманда винаги бе мечтала. Над мивката бе окачено старинно огледало и тя зърна отражението на лицето си до това на Досън, виждайки за пръв път образа на двамата заедно от връщането им в Ориентъл. Мина й през ум, че докато бяха тийнейджъри, не се бяха снимали заедно. Говореха за това, но някак все не успяваха да го осъществят.

Сега съжаляваше, но какво от това, че щеше да има такава снимка? Да я пъхне в някое чекмедже и да я забрави, за да я намери чак след години? Или да я съхранява на специално място, известно само на нея? Не беше наясно, но да вижда лицето на Досън в огледало в банята до своето, създаваше осезаемо усещане за близост. Отдавна никой не я беше карал да се чувства привлекателна, а сега беше точно така. Наслаждаваше се на начина, по който погледът му се плъзга по нея, на лекотата на движенията на тялото му. Усещаше отчетливо почти първичното разбирателство помежду им. Макар да бяха заедно само от няколко дни, тя инстинктивно му имаше доверие и знаеше, че може да му каже всичко. Вярно, че на вечерята през първия ден се скараха, а после пак заради семейство Бонър, но в онова, което си казаха, нямаше полуистини. Нямаше прикрит смисъл, потайно намерение за раздаване на правосъдие — разногласията им угасваха още с пламването си.

Аманда продължи да изучава Досън в огледалото. Той се обърна и улови погледа й в него. Без да поглежда настрани, нежно се протегна да прибере непокорна къдрица коса, паднала пред очите й. После изчезна, оставяйки я с убеждението, че независимо от последиците, животът й вече беше безвъзвратно променен по начин, който й се бе струвал невъзможен.



След като взе чантата си от дневната, Аманда намери Досън в кухнята. Беше отворил бутилка вино и пълнеше две чаши. Подаде й едната и те мълчаливо се отправиха към верандата. Тъмни облаци се трупаха над хоризонта, донесли със себе си лека мъгла. На полегатия залесен бряг, който водеше към реката, листакът трептеше в притъмняваща зеленина.

Аманда остави чашата и бръкна в чантата си. Извади двата плика, подаде на Досън онзи, надписан с името му, и задържа в скута си другия, този, който трябваше да прочетат преди церемонията. Видя как Досън сгъва своя и го пъхва в задния си джоб.

Тя му подаде плика без надпис.

— Готов ли си вече?

— Толкова готов, колкото мога да бъда.

— Искаш ли да го отворим? Трябва да го прочетем преди ритуала.

— Не, чети ти — каза той, като доближи стола си. — Аз ще гледам от тук.

Аманда повдигна залепеното ъгълче, после внимателно отвори плика. Разгъна листовете и се сепна от хаотично разкривените думи по страниците. Тук-там думите бяха зачеркнати, а неравните редове разкриваха несигурната ръка на възрастен човек. Писмото бе дълго — три плътно изписани листа. Колко ли време му беше отнело на Тък да го напише. Носеше дата 14 февруари същата година. Денят на свети Валентин! Това й се стори някак много подходящо.

— Готов ли си? — попита тя.

Досън кимна, Аманда Се наведе напред и двамата започнаха да четат.

„Аманда и Досън,

Благодаря ви, че дойдохте. Благодаря ви, че направихте това за мен. Не знаех кого другиго бих могъл да помоля.

Не съм голям писател, затова мисля, че най-добрият начин да започна, е да ви кажа, че това е любовна история. Моята и на Клара имам предвид, и тъй като предполагам, че подробностите по ухажването или първите години на брака ни ще ви отегчат, нашата истинска история, онази част, която бихте поискали да узнаете, започна през 1942 г. Дотогава бяха минали три години от брака ни, а тя беше направила своя първи спонтанен аборт. Знам каква болка й причини това, а и на мен също, защото не можех да направя нищо. Трудностите разделят някои хора. А други като нас сближават още повече.

Но аз се отклоних. Между другото, често се случва, като остарее човек. Почакайте и ще разберете.

Беше 1942 година, както казах вече, и по случай годишнината ни този път отидохме да гледаме «За мен и моето момиче» с Джийн Кели и Джуди Гарланд. И двамата щяхме да гледаме филм за пръв път, а за целта трябваше да идем с колата до Роли. Когато прожекцията свърши, останахме на местата си и след като запалиха осветлението, замислени върху видяното. Съмнявам се, че сте го гледали и няма да ви занимавам с подробностите, но в него става дума за един човек, който се осакатява, за да не участва във Втората световна война, а после се налага да започне да ухажва наново обичаната жена, за да си я върне, защото тя е повярвала, че е страхливец. Бях получил вече първата повиквателна, затова филмът отчасти ме засягаше пряко. И аз не исках да изоставя момичето си, за да тръгна на война, но никой от нас не желаеше да мисли за това. Затова говорехме за песента от филма, най-мелодичното и прекрасно нещо, което бяхме чували до този момент. По пътя към вкъщи я пяхме отново и отново. Седмица по-късно се записах във флота.

Малко е странно, защото, както казах, трябваше да ме вземат войник и като знам с какво се занимавам сега, армията вероятно щеше да ми подхожда повече, разбирам от двигатели, а и не умея да плувам. Можех да работя по поддръжката, да осигурявам безпрепятственото пътуване на колите и джиповете през Европа. Войската е доста безсилна, ако транспортните средства не се движат, нали? И макар да бях само едно момче от дълбоката провинция, знаех, че армията те поставя там, където пожелае, не където искаш да отидеш, а тогава всички разбираха, че да сразим Европа е само въпрос на време. Айк тъкмо беше отишъл в Северна Африка. Трябваше им пехота, мъже на земята, и както се бях запалил по идеята, че ще открия огън по Хитлер, мисълта да се включа в пехотата съвсем не ми допадна.

На стената в наборната комисия висеше пропаганден плакат. «Във флота. Застанете до оръдията» — пишеше там. Гол до кръста моряк зареждаше малокалибрено оръдие и нещо в него просто ми проговори. И аз мога това — помислих си, затова се насочих към масата на флота и се записах. Като се върнах вкъщи, Клара плака с часове. После ме накара да й обещая, че ще се върна при нея. И аз обещах.

Минах основната подготовка и специалното обучение. После, през ноември 1943-та, ме зачислиха към «Ю Ес Ес Джонстън», изпратен в Тихия океан. Не позволявайте да ви убеждават, че да служиш във флота е по-безопасно, отколкото в армията. Или по-леко. Оставен си на милостта на кораба, а не на своя собствен ум, защото ако корабът потъне, и ти умираш с него. Ако паднеш зад борда, умираш, защото никой от ескортиращите кораби няма да поеме риска да спре, за да те спаси. Не можеш да избягаш, не можеш да се скриеш, а мисълта, че нищо не зависи от теб, се забива в главата ти и остава там. По време на службата във флота съм се страхувал така, както никога през целия си живот. Навсякъде снаряди, пушек и огън по палубата. Оръдията стрелят безспир, а грохотът им е неописуем. Гръмотевичен тътен, умножен по десет може би, но не можеш да го сравниш и с това. В големите боеве японските «Зеро» непрекъснато обстрелваха палубите, а ударите рикошираха навсякъде. И докато трае това, ти трябва да изпълняваш задълженията си.

През октомври 1944 година обикаляхме близо до остров Самар, готови да окажем помощ при инвазията на Филипините. Разполагахме с тринайсет съда в групировката, което изглежда много, но освен самолетоносача, другите бяха военни и ескортиращи кораби, затова не разполагахме с много огнева мощ. И тогава на хоризонта съзряхме, че сякаш цялата японска флота идва към нас. Четири бойни кораба, осем кръстосвача, единайсет разрушителя, решени твърдо да ни пратят на дъното. По-късно някой казваше, че сме били като Давид срещу Голиат, само че без прашка. Обсегът на оръдията ни дори не стигаше до тях, когато откриха огън. Какво да правим? Знаехме, че изглед за успех няма. Влязохме в бой. Сега го наричат Битката в залива Лейте. Тръгнахме право към тях. Нашият кораб почна стрелбата пръв, пръв изхвърли дим и торпеда и пръв откри огън по един кръстосвач и един боен кораб. Големи поражения им нанесохме. Но понеже бяхме най-отпред, ние първи започнахме да гинем във водата. Два вражески кръстосвача се приближиха, започнаха да стрелят и ние потънахме. На борда имаше 327 човека и 186 от тях, някои от които мои близки приятели, загинаха в този ден. Аз бях сред оцелелите сто четирийсет и един.

Обзалагам се, че се чудите защо ви разказвам всичко това — сигурно си казвате, че пак съм се отплеснал, пък може и да е така. В надуваемата лодка, сред вилнеещата навред грандиозна битка, проумях, че вече не ме е страх. Изведнъж разбрах, че ще бъда добре, защото с мен и Клара не беше свършено, и това чувство на покой ме обзе напълно. Може да го наречете боен посттравматичен синдром, но аз си знам, каквото знам, а точно там под взривеното небе, пълно с оръдейна пушилка, си спомних нашата годишнина отпреди няколко години и започнах да пея «За мен и моето момиче», също както я бяхме пели с Клара на връщане от Роли. Ревях с цяло гърло, сякаш нямах ни една грижа на този свят, защото знаех, че Клара ме чува някак си и ще разбере, че няма защо да се тревожи. Бях й дал обещание, нали? И нищо, дори и падането в Тихия океан нямаше да успее да ми попречи да го изпълня.