Никълъс Спаркс - Моят път към теб

Последната отсечка на пътя свършваше пред скромна хижа, сгушена в горичка от стари разлистени дъбове. Пред овехтялата от времето постройка с олющена боя и потъмнели по ръбовете капаци на прозорците се виждаше малка каменна веранда с бели колони отстрани. С годините едната от тях се бе скрила под обвилата я лозница, плъзнала нагоре към покрива. Близо до края на верандата стоеше метален стол, а в ъгъла саксия с разцъфнало мушкато придаваше колорит на околната зеленина.

Но това, от което не можеха да откъснат очи, бяха дивите цветя. Растяха с хиляди, цяла поляна от ярки пламъци, разпрострели се досами стъпалата на къщата — море от червено, оранжево, виолетово, синьо и жълто, с високи до пояс стъбла, полюшвани от нежния ветрец. Над поляната кръжаха стотици пеперуди, които напомняха на променящи цвета си вълни, облени от слънчевите лъчи. Околните поля бяха отделени с лека дъсчена ограда, почти скрита между избуялите лилиуми и гладиолите.

Аманда извърна изумена лице към Досън, после отново се втренчи в цветната поляна. Запита се кога и как Тък е успял да засади цветята, но в същия миг се сети, че той го е направил още когато Клара е била жива. Искал е да изрази онова, която тя е означавала за него.

— Невероятно е! — прошепна тя.

— Знаеше ли за всичко това? — Тонът на Досън сякаш бе отглас на нейната собствена почуда.

— Не. Предназначено е било само за тях двамата. — Представи си как Клара седи на верандата, а Тък, облегнат на колоната, се наслаждава на опияняващата красота на градината с диви цветя.

Досън най-сетне отмести крака си от спирачката и колата пое напред към къщата, а протегналите се към слънцето цветове се размесиха като капки прясна боя.

Паркираха отпред и излязоха навън, продължавайки да се любуват на гледката. Между цветята лъкатушеше тясна пътека. Омагьосани, двамата нагазиха в цветното море под покритото с бели облачета небе. Много скоро слънцето се показа иззад един облак и Аманда почувства как топлината му разпръсква наоколо й аромата на цветя. Сетивата й се изостриха, сякаш този ден бе създаден специално за нея.

Усети как пристъпващият до нея Досън протяга ръка към нейната. Помисли си колко естествено й се струва това и си представи годините на тежък труд, отпечатани върху мазолестата, покрита с белези длан, чийто допир беше толкова нежен, че Аманда изведнъж разбра — Досън също би направил такава градина за нея, ако знае, че тя го иска.

Завинаги. Беше издълбал думата на работната маса на Тък. Обещание на тийнейджър, нищо повече, но беше успял някак да го опази живо. Сега, когато двамата вървяха между цветята, тя усещаше как силата на това обещание запълва разстоянието помежду им. Чуха далечен тътен на буря и я обзе странното чувство, че това е зов към нея, който я подканва да се вслуша.

Рамото й допря неговото и пулсът й се ускори.

— Чудя се дали цветята поникват отново напролет, или се налага да ги засаждаш всяка година — попита замислено той.

Въпросът му я извади от унеса.

— И двете — отвърна тя с глас, който сякаш не бе нейният. — Познавам някои.

— Значи е идвал по-рано тази година? За да сее?

— Трябва да е идвал. Виждам див морков. Мама го отглежда вкъщи и той умира, щом настъпи зимата.

Няколко минути вървяха по пътеката, а тя му сочеше едногодишните растения, които познаваше — рудбекия, канзаско перо, грамофонче, астри, смесени с многогодишни цветя като незабравка, мексиканска шапка и ориенталски мак. Градината не бе подчинена на никакъв ред и сякаш Бог и природата бяха решили да правят каквото им е угодно, независимо от плановете на Тък. Но тъкмо безпорядъкът засилваше хубостта й и докато минаваха през многообразието от цветове, тя си мислеше какво щастие е, че Досън е с нея и могат да споделят мига.

Ветрецът се засили, разхлади въздуха, но и събра повече облаци. Досън вдигна очи към небето.

— Наближава буря — отбеляза той. — Ще трябва да вдигна гюрука на колата.

Аманда кимна, но не пусна ръката му. Боеше се, че може да не я хване отново, че може да не се появи нова възможност. Но той беше прав — облаците потъмняваха.

— Ще се видим вътре. — Гласът му издаваше същото нежелание да отдели пръстите си от нейните.

— Мислиш ли, че вратата е отключена?

— Можем да се обзаложим — усмихна се той. — Връщам се след минута.

— Ще вземеш ли чантата ми?

Той кимна, а тя го изпрати с поглед, като си мислеше колко бе заслепена от него, преди да се влюби истински. Започна като момичешко увлечение, от онези, които те карат да изписваш името на любимия в тетрадката, вместо да пишеш домашните си. Никой, дори и самият Досън не подозираше, че партньорството им по химия не беше плод на случайността. Когато учителят поиска учениците да се разделят по двойки, Аманда помоли за разрешение да иде до тоалетната, а когато се върна, Досън, както обикновено, беше единственият останал сам. Приятелите й я бяха изгледали съчувствено, но тя тайно потръпваше, че ще бъде редом с тихото загадъчно момче, което изглеждаше твърде мъдро за възрастта си.

Сега, докато той заключваше колата, като че историята се повтаряше отново и Аманда пак почувства онзи трепет. В Досън имаше нещо, което бе предназначено само за нея, близост, която й липсваше през годините на раздяла. Разбра, че в определен смисъл го беше чакала така, както и той бе чакал нея.

Не можеше да си представи, че няма да го види отново. Не искаше да допусне Досън да се превърне само в спомен. Съдбата се намеси в лицето на Тък и когато тръгна към къщата, Аманда разбра, че сигурно има причина. Всичко това би трябвало да има някакъв смисъл. Миналото си беше отишло и единственото, което им оставаше сега, беше бъдещето.

Входната врата беше отключена, както предсказа Досън. Първата мисъл на Аманда, когато прекрачи прага, беше, че тук е било убежището на Клара.

Същият чамов под и стени от кедрово дърво, същото общо разположение като дома им в Ориентъл, но на дивана бяха сложени пъстроцветни възглавници, а по стените — изкусно подредени черно-бели фотографии. Кедровата ламперия беше загладена с шкурка и боядисана в светлосиньо, а от големите прозорци в стаята струеше естествена светлина. Двете вградени полици бяха пълни с книги и порцеланови фигурки помежду им, явно събирани от Клара през годините. На гърба на едно кресло беше метната ръчно изработена покривка за легло със сложни мотиви. По масичките в ъглите нямаше и следа от прах. В двете страни на стаята стърчаха лампиони, а в ъгъла до радиото се кипреше умален вариант на снимката от годишнината.

Чу как зад гърба й Досън влиза в къщата. Застана смълчан на прага, държейки сакото си и нейната чанта, и явно не знаеше какво да каже.

— Невероятно! — не скри възторга си Аманда.

— Чудя се дали не съм сбъркал къщата, в която те доведох — бавно пристъпи той вътре.

— Не се тревожи — посочи снимката тя. — Това е мястото. Но е ясно, че е било на Клара, а не на Тък. Очевидно нищо не е променил.

Досън остави сакото си на гърба на един стол и постави чантата на Аманда отстрани.

— Не помня домът на Тък да е бил толкова чист. Предполагам, че Танър е наел някого да подготви мястото за нас.

— Естествено — помисли си Аманда. Адвокатът беше споменал, че смята да идва тук, и ги посъветва да изчакат до деня на срещата и да предприемат пътуването след това. Отключената врата само потвърди подозренията й.

— Видя ли останала част? — попита Досън.

— Още не. През цялото време се опитвах да си представя мястото, което Клара е определила за Тък. Повече от ясно е, че не му е разрешавала да пуши тук.

Той посочи с палеца си през рамо отворената врата.

— Това е обяснението за стола на верандата. Сигурно го е карала да излиза навън.

— Дори и след като е починала?

— Може да се е страхувал, че духът й ще се появи и ще му се скара, ако запали вътре.

Тя се усмихна и двамата тръгнаха да разгледат вътрешността, допирайки рамене от време на време. Също както и в дома на Тък в Ориентъл, кухнята беше отзад и гледаше към реката, но тук тя напомняше само за Клара — от белите шкафове и сложната спираловидна резба на корнизите до синьо-белите плочки на облицовката зад плотовете. На печката беше оставен чайник, а на плота — ваза с диви цветя, явно набрани от градината отпред. Под прозореца бе масата, а на нея стояха две бутилки вино — червено и бяло, заедно с две искрящи от чистота чаши.

— Вече става предсказуем — отбеляза Досън и взе бутилките.