Никълъс Спаркс - Моят път към теб

Досън свали гюрука на ремонтирания „Стингрей“ и зачака Аманда, облегнат на купето. Беше душно и облаците предвещаваха дъжд. Дали Тък имаше чадър някъде в къщата? Съмняваше се. Изобщо не можеше да си го представи с чадър над главата, но кой знае? Както се оказа, старецът криеше изненади. Сянка прекоси пътя и Досън вдигна глава — орел рибар правеше бавни лениви кръгове. В този момент автомобилът на Аманда се зададе по пътя. Чакълената настилка захрущя под колелата, докато тя паркираше колата под сянката до неговата.

Аманда излезе и го изгледа изненадано — той бе облякъл черни панталони и изгладена бяла риза. Сакото висеше на едното му рамо. Беше прекалено хубав, което само потвърждаваше факта, че майка й се оказа далновидна. Какво щеше да прави, мислено въздъхна тя.

— Закъснях ли? — попита високо и тръгна към него.

Досън я наблюдаваше. Слънцето грееше в дълбоките сини очи така, както осветява водите на кристалночисто езеро. Аманда беше облякла черен панталон и копринена блуза без ръкави. На врата й имаше сребърно колие.

— Съвсем не — отвърна той. — Пристигнах по-рано, защото исках да съм сигурен, че колата е готова за път.

— И?

— Този, който е работил върху нея, си е разбирал от работата.

Тя се усмихна и когато го наближи, спонтанно се надигна и го целуна по бузата. Досън изглеждаше смутен, очевидно не знаеше какво да направи. Тя също се притесни, още повече че в съзнанието й отекна предупреждението на Евелин. Побърза да насочи вниманието си към колата, за да не мисли за майка си.

— Ти ли свали гюрука? — попита тя.

Въпросът й го накара да пристъпи към нея.

— Мисля, че можем да отидем с нея до Вандъмиър.

— Колата не е наша.

— Знам, но трябва да бъде покарана, за да сме сигурни, че всичко е наред. Вярвай ми, собственикът би искал да е сигурен, че е в перфектно състояние.

— Ами ако се развали по пътя?

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Лека усмивка заигра по устните й.

— Тогава защо трябва да я изпробваме?

— Добре — разтвори той безпомощно ръце. — Може би просто ми се иска да я покарам. Истински грях е да оставиш такава кола да стои в работилницата, особено след като и ключовете са тук.

— И когато се приберем, ще върнем километража, нали? За да не разбере собственикът, че сме я карали.

— Не се прави така.

— Знам. Научих този номер от криминалните филми.

Той отстъпи назад и я изгледа от главата до петите.

— Между другото, изглеждаш зашеметяващо.

Аманда усети как червенината пълзи по врата й и се запита кога ще спре да се изчервява в негово присъствие.

— Благодаря ти. — Тя кокетно прибра кичур зад ухото си и на свой ред го огледа, като внимаваше да стои на разстояние. — Не мисля, че съм те виждала някога с костюм.

— Така е, не го нося често. Само в специални случаи.

— Тък щеше да одобри. Как завърши вечерта ти?

Досън се замисли за Тед и случилото се между тях, включително и за разходката си до брега.

— Нищо особено. Добре ли мина вечерята с майка ти?

— Не си заслужава да говорим за това. — Аманда прокара ръка по волана на колата и едва тогава го погледна. — Проведохме интересен разговор тази сутрин.

— Така ли?

Тя кимна.

— Накара ме да се замисля за случилото се през последните няколко дни. Това, което става с мен, и… С живота изобщо. Докато карах насам, си дадох сметка, че се радвам, задето Тък не ти е говорил за мен.

— Защо го казваш?

— Защото вчера, докато бяхме в работилницата… — Тя замълча, очевидно търсеше подходящите думи. — Мисля, че излязох от релси. Така се държах. И искам да се извиня.

— Това пък защо?

— Трудно ми е да обясня. Искам да кажа, че…

Досън я гледа известно време и чак тогава пристъпи към нея.

— Какво става, Аманда?

— Не знам. Вече нищо не знам. Колко прости бяха нещата, когато бяхме по-млади.

— Опитваш се да ми кажеш нещо, но не разбирам.

— Трябва да разбереш, че вече не съм предишното момиче — въздъхна тя. — Аз съм нечия съпруга и майка, и като всеки друг не съм съвършена. Боря се с изборите, които съм направила, греша и през по-голяма част от времето се питам коя съм всъщност, какво правя и дали наистина животът ми има някакво значение. Не съм по-специална от другите, Досън, и ти трябва да го знаеш. Искам да разбереш, че съм най-обикновен човек.

— Не си.

— Знам, че го мислиш. — В очите й се четеше болка, но тя не ги отклони. — Чувствам колко си убеден в това, но е така. Проблемът е, че във всичко, което се случва, няма нищо обикновено. Чувствам се напълно объркана. Щеше ми се Тък да ми бе говорил за теб, за да съм малко по-подготвена за тези няколко дни. — Тя неволно вдигна ръка и докосна сребърната висулка на врата си. — Не бих искала да направя грешка.

Досън пристъпи от крак на крак, разбирайки чудесно това, за което тя говори, и защо го прави. Това бе една от причините да я обича, дори да не го изрече на глас. Не това искаше да чуе тя.

— Говорихме — започна той тихо и ласкаво, — хапнахме, спомнихме си разни случки. Нищо повече. Не си направила нищо лошо.

— Напротив — усмихна се тя, като не криеше горчивината си. — Не казах на съпруга си.

— А искаше ли?

Точно там беше въпросът. Без дори да се усети, майка й я попита точно това. Аманда знаеше какво да отговори, но точно в този момент думите направо бягаха от устата й. Тя само поклати бавно глава и прошепна едва чуто:

— Не.

Досън очевидно долови страха й от признанието и улови ръката й.

— Да отидем във Вандъмиър — предложи той. — Нека почетем Тък.

Тя кимна безмълвно, подчинявайки се. Усети как част от нея отказва да се съпротивлява и започва да приема факта, че тя вече не контролира нещата, които може да се случат.

Досън я отведе до колата и отвори вратата пред нея. Тя се настани и изчака той да донесе кутията с праха на Тък. Намести я на задната седалка до сакото си и едва тогава седна зад волана. Аманда се обърна и остави чантата си до кутията.

След няколко минути Досън запали колата и като се увери, че звукът на мотора е както трябва, внимателно започна маневри, за да я изведе на пътя. През цялото време гледаше да избягва дупките. Много скоро стъпиха на главния път.

Възвърнала душевното си равновесие, Аманда установи, че с периферното си зрение долавя всичко, което искаше да види. Досън държеше с една ръка волана — поза, която тя добре познаваше от пътуванията си навремето с него. Това бяха моментите, когато той бе най-спокоен и отпуснат, ръцете му се движеха уверено, докато местеше лостовете.

Косата на Аманда се вееше около лицето й и тя я привърза на тила. Трудно можеха да говорят, защото бе шумно, но тя предпочиташе да мълчат. Така можеше да остане насаме с мислите си и с течение на времето я обзе спокойствие, сякаш вятърът отвяваше напрежението.

Досън поддържаше еднаква умерена скорост, въпреки че пътят изобщо не беше натоварен. Аманда пътуваше с мъжа, когото някога бе обичала, към място, което не познаваха и й хрумна, че само преди няколко дни подобна идея би й се сторила абсурдна. Стъпката наистина беше немислима, но пък носеше и голяма тръпка. Макар и за малко, тя не беше съпруга и майка или дори дъщеря, и за първи път от години насам се почувства почти свободна.

Досън винаги я бе карал да се чувства по този начин. Забеляза, че той опря лакътя на лявата си ръка на сваления прозорец, и се опита да си спомни кой друг неин познат има този навик. Болка и тъга, но и дълбока интелигентност личаха в ъгълчетата на очите му и тя се запита какъв ли баща щеше да бъде той. Най-вероятно добър, предположи. Лесно си го представяше да хвърля и поема безкрай една топка или да се опитва да сплете косите на дъщеря й, нищо че няма представа как се прави. Имаше нещо необикновено мъчително и направо забранено в подобна идея.

Когато Досън я погледна, тя знаеше, че той мисли за нея. Колко ли нощи на платформата бе прекарал в подобни мисли. Той също като Тък бе от малкото хора, които обичат само веднъж и раздялата заздравява чувствата им. Само преди два дни подобна констатация би я объркала, но сега вече знаеше, че Досън просто си е такъв и за него няма друг избор. Любовта говори повече за човека, който обича, отколкото за обичания.

Южният бриз довя дъх на вода и Аманда затвори очи, наслаждавайки се на мига. Когато най-сетне стигнаха предградието на Вандъмиър, Досън извади листа с указанията, които му беше дала, и ги разгледа внимателно.

Селището беше по-скоро селце, отколкото град, само с няколкостотин жители. Аманда забеляза, че къщите бяха разпръснати встрани от пътя. Имаше само един магазин с една-единствена стоянка за бензин отпред. Минута след като го подминаха, Досън направи ляв завой и пое по изровен път. Тя така и не разбра как го беше видял сред гъстата растителност отстрани на главния път. Продължиха бавно напред, избягвайки изровените места и полегналите гниещи дървета. Моторът на колата, който бе толкова шумен доскоро, сега едва доловимо мъркаше — издигащата се висока растителност направо поглъщаше шума. По-нататък пътят се стесни още повече, над главите им се свеждаха покрити с мъх клони. Отрупани с цвят азалии — сочни и подивели, се бореха за място с увивни растения и образуваха гъста завеса, която пречеше на видимостта.