С всяка следваща глътка кафе увереността на Аманда да се разбере веднъж завинаги с майка си нарастваше. Седяха на верандата в задния двор с изглед към градината. Изправила гръб, Евелин бе облечена така, сякаш очакваше визита от губернатора, и заела съвършена поза на белия люлеещ се стол, подробно анализираше в детайли изминалата вечер. Очевидно изпитваше огромно удоволствие в това да търси и открива тайни помисли и замисли в интонацията и думите на приятелките си по време на вечерята и последвалата партия бридж.

Благодарение на проточилата се игра, гостуването, което Аманда се бе надявала да продължи не повече от час или два, приключи след десет и половина. И след този час сякаш гостите нямаха голямо желание да си тръгнат. Тя бе започнала да се прозява и колкото и да се стараеше, не можеше да си спомни за какво говореше майка й. Имаше усещането, че разговорите с нищо не се отличават от тези, които се водеха в миналото. Обсъждаха се съседи и внуци, кой как тълкува Библията, как най-добре да се закачат пердета, растящите цени на ребърцата и всичко това, разнообразено с безобидни клюки. С две думи, светски разговор, но ако питаше майка си — с национално значение, все едно колко далеч от действителността беше. Майка й бе от хората, които успяват да открият драма и трагедия и в най-дребното нещо, и Аманда искрено се надяваше тя да не подхване обичайните си оплаквания, преди да е изпила кафето си.

На всичкото отгоре мислите за Досън, които не я напускаха, й пречеха да се съсредоточи. Убеждаваше се, че нещата с него са под контрол, но защо пред очите й непрестанно беше спускащата се над яката му гъста коса и дънките, които му стояха толкова добре. Или колко спокойно и естествено се чувстваха в първите мигове на срещата си. Беше женена достатъчно дълго, за да знае, че тези неща не са толкова важни, колкото приятелството и доверието, изковани от общите интереси. Няколко дни заедно след близо двайсетгодишна раздяла не са достатъчни, за да се изковат тези връзки. Иска се много време, за да се изгради здраво приятелство, а доверието усещаш веднага. Жените, поне в началото, често виждат в мъжете онова, което искат, и тя все се питаше дали не прави същата грешка. И докато тя си задаваше тези въпроси, чиито отговори нямаше как да получи, майка й бъбреше неудържимо. Сякаш нямаше сила, която да я спре…

— Ти слушаш ли ме изобщо? — прекъсна мислите й Евелин.

— Разбира се — свали чашата си Аманда.

— Казвам, че трябва да поработиш върху анонсите в началото на играта.

— От доста време не съм играла бридж.

— Точно затова ти казах, че трябва да се включиш в някой клуб или да създадеш свой. Или и това не чу.

— Извинявай, бях се замислила.

— Сигурно за церемонията днес, нали?

Аманда се направи, че не забелязва сарказма — не беше в настроение да спори. А майка й се стремеше точно към това. Беше се подготвяла цяла сутрин, стъпвайки на репликите и фактите от миналата вечер, за да се впусне в нападение.

— Казах ти, че Тък е поискал да бъде разпръснат прахът му. — Тя правеше усилие гласът й да звучи спокойно и равно. — Жена му Клара също е била кремирана. Вероятно за него това е бил начинът да се съберат отново.

Майка й сякаш не чу.

— Какво ли облича човек в такъв момент? Струва ми се, че ще е, как да кажа… прашно.

Аманда извърна лице към реката.

— Нямам представа. Не съм мислила за това.

Лицето на майка й бе застинало и безизразно като маска.

— Как са децата?

— Не съм се чула тази сутрин с Джаред и Лин, но доколкото знам, са добре.

— А Франк?

Аманда отпи от кафето, за да забави отговора. Не й се говореше за него. Особено след последния скандал. Тези разправии бяха станали нещо обикновено за тях напоследък. А той със сигурност вече беше забравил. Браковете — добри или лоши — се определят от онова, което се повтаря в тях.

— Той е добре.

Майка й кимна в очакване на още информация. Но такава не постъпи. Тя приглади с длани салфетката върху коленете си.

— И в какво ще се състои церемонията? Просто ще изсипеш праха на мястото, което той е пожелал, така ли?

— Нещо такова.

— Не трябва ли разрешение за подобно нещо? Не мога да повярвам, че всеки може да изсипва праха на близките си, където му хрумне.

— Адвокатът не спомена нищо за разрешение, така че сигурно не е било необходимо. За мен е чест, че Тък ме е избрал да изпълня волята му.

— Сигурно е така — наведе се напред Евелин, — защото бяхте приятели, нали?

Аманда се извърна рязко — дойде й до гуша от тези подпитвания, от лъжите на Франк и от всички лъжи, които бяха станали неизменна част от живота й.

— Да, мамо, защото бяхме приятели. Радвах се на общуването си с него. Той беше един от най-милите хора, които някога съм познавала.

От много време не беше виждала израз на поражение върху лицето на майка си.

— Къде ще се проведе тази церемония? — далеч по-меко попита Евелин.

— Ти защо се интересуваш толкова много? Очевидно е, че не одобряваш.

— Просто поддържам разговор — изсумтя майка й. — Не е нужно да си груба.

— Може да ти изглежда така, защото ми е мъчно. Или защото така и не чух от теб дума на съчувствие, дори едно формално: съжалявам за загубата ти. Близките хора си казват такива неща.

— Със сигурност щях да го направя, ако знаех за познанството ти с него. Но ти предпочете да ме лъжеш през цялото време.

— Престани да си въобразяваш, че се налага да лъжа заради теб.

— Не ставай смешна — завъртя очи майка й. — Не аз съм тази, която поставя думи в устата на другите. Нито пък съм се промъквала тук тайно. Ти взимаш решенията си, не аз. А както е известно, всяко решение има своите последици. Крайно време е да се научиш да поемаш отговорност за избора, който правиш.

— Смяташ, че бягам от отговорност, така ли? — пламна лицето на Аманда.

— Смятам, че понякога можеш да не си толкова себична.

— Аз ли съм себична?

— Да, разбира се. Всеки човек е такъв в някаква степен. Искам да кажа, че на моменти задълбаваш в някои неща повече от необходимото.

Аманда беше толкова стъписана, че не знаеше какво да отговори. Точно майка й да твърди такова нещо! Това беше възмутително! Винаги беше твърдяла, че хората не са нищо друго, освен огледало на заобикалящите ги.

— Мисля, че няма смисъл да подхващаме тази тема — внимателно подбра думите си Аманда.

— Напротив — опъна се Евелин.

— Защото не ти казах за Тък, така ли?

— Не, защото мисля, че има нещо общо с Франк и проблемите между вас.

Нещо в Аманда трепна и се наложи да концентрира цялата си енергия, за да скрие изненадата си.

— Защо мислиш, че имаме проблеми?

— Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. — Майка й се стараеше да звучи спокойно, но в гласа й се прокраднаха хладни нотки. — А фактът, че не отрече, доказва подозренията ми. Не ме тревожи това, че предпочиташ да не говориш за отношенията ви. Те са си ваша работа и не виждам как бих могла да кажа или да направя нещо, за да помогна. Бракът е партньорство, а не демокрация. Което веднага навежда на мисълта какво си споделяла с Тък през всичките тези години. Едва ли си го посещавала от едната любезност. Искала си да споделиш нещо с него.

Думите увиснаха във въздуха. Веждите на майка й останаха вдигнати въпросително. В настъпилата тишина Аманда се опита да преглътне изненадата.

— Предполагам ще се прибереш за вечеря — обади се най-сетне Евелин и намести салфетката си. — Искаш ли да излезем, или предпочиташ да хапнем тук?

— Така значи — не издържа дъщеря й. — Хвърляш намеци и обвинения, след което приключваш темата.

— Не приключвам темата, но ти отказваш да говориш. На твое място щях да си помисля какво точно искам. Защото, когато се прибереш у дома, ще трябва да вземеш решение относно брака си. Ще продължаваш ли, или не. И това до голяма степен зависи от теб.

Имаше голяма доза горчива истина в думите й. И не ставаше дума само за Аманда и Франк, а и за децата, които отглеждаха. Аманда внезапно се почувства напълно изцедена. Остави чашата в чинийката и усети надигащия се в гърдите й гняв.

— Помниш ли семейството видри, които често играеха край нашия мост? — попита най-сетне тя, без да чака отговор. — Когато бях малка, татко ме водеше да ги гледам. Сядахме на тревата и ги наблюдавахме как играят във водата. Мислех си тогава, че те са най-щастливите животни на света.

— Не разбирам какво общо имат видрите с темата…

— Отново видях видри — продължи Аманда, прекъсвайки майка си — миналата година. По време на почивката посетихме аквариума на Пайн Нол Шорс. Бях много развълнувана и исках да видя видрите. Много пъти бях разказвала на Анет за видрите зад нашата къща и тя гореше от нетърпение. Когато влязохме при тях, преживяването нямаше нищо общо с това от детството ми. Видрите там спяха. Стояхме в аквариума с часове, но те не се помръднаха. По-късно Анет ме попита защо тези видри не играят и аз не можах да й отговоря. Много добре знаех причината… — Тя спря за миг да обикаля с пръст ръба на чашата и вдигна поглед към майка си. — Видрите не бяха щастливи. Знаеха чудесно, че не живеят в река. Вероятно и не са разбрали как се е случило, но очевидно усещаха, че живеят в клетка и не могат да излязат навън. Това там не беше животът, за който бяха родени. А нищо не можеха да направят, за да го променят.