Стигна пикапа и хвърли Тед в каросерията отзад. Качи се в кабината и подкара колата към имота, в който самият той бе израснал. За да не привлича излишно внимание, караше със загасени фарове. Спря пред знака „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Измъкна Тед и го подпря на стълба на табелата.

Едва тогава отвори отново телефона и набра номера на Аби. Онзи вдигна едва на четвъртото иззвъняване.

— Тед — изкрещя на фона на силна музика. — Къде, по дяволите, беше?

— Не е Тед. Ела да го прибереш. Ранен е — отвърна Досън. И преди Аби да успее да отговори, той му каза къде да намери брат си и бързо затвори. Хвърли апарата в краката на Тед.

Бързо се качи в пикапа и потегли. Запрати пистолета в реката. Замисли се дали да не поеме към пансиона си и да си прибере нещата. Да смени колите и да остави пикапа там, където го откри. А след това да си потърси хотел извън Ориентъл, където да вземе душ и да хапне, преди да се прибере в стаята и да обмисли събитията.

Чувстваше се изтощен. Денят беше дълъг и той се радваше, че краят му вече се вижда.

9

Аби Коул усещаше, че стомахът му гори, сякаш някой бе запалил факла вътре. Треската така и не минаваше и той си мислеше, че може би няма да е зле, когато лекарят отново дойде да види Тед, да му покаже раната си. Сигурно щяха да го разпитват как я е получил, а той нямаше никакво желание да им казва.

Наближаваше полунощ и болницата бе започнала да утихва. Въпреки приглушената светлина той ясно виждаше лицето на брат си, когото Досън хубаво беше подредил. Също както и последния път. Когато го намери, Аби реши, че е умрял. Лицето му беше покрито с кръв, едната ръка висеше настрани. Първото, което мина през ума на Аби, беше, че Тед не е внимавал. Или пък Досън го е причакал… Това го наведе на мисълта, че Досън сигурно крои някакъв план.

Болката в стомаха му се изостри и той усети, че му се повдига. Тук в болницата беше горещо като в пещ. Единствената причина да продължава да стои вътре бе, че искаше да е наблизо, когато Тед дойде на себе си, за да чуе от него какво е замислил Досън. Обзе го пристъп на параноя, но може и да грешеше. Скоро антибиотикът щеше да подейства.

Тази вечер се оказа пълен кошмар. И не само заради Тед. Аби беше решил да се отбие да види Канди, но когато стигна в „Тайдуотър“ завари половината от мъжете в бара, струпани около нея. Веднага разбра, че е намислила нещо. Носеше блузка, която не скриваше нищо от анатомията й, а задникът й направо надничаше от късите шорти. Щом го видя да влиза, тя цялата настръхна, сякаш я беше хванал да краде, и пролича, че никак не се радва да го види. Щеше му се да я извлече от тържеството им на мига. Спря го единствено това, че трябваше да стане пред много хора. По-късно щяха да поговорят и щеше да й даде хубав урок. За момента по-важното беше да разбере защо тя се държа така виновно, когато той влезе. Или заради кого се чувстваше виновна.

Беше ясно като бял ден. Имаше си закачка с някого от бара, виеше му се свят от треската, стомахът му гореше, но той на всяка цена щеше да открие кой е този тип.

Седна и зачака. Много скоро откри човека. Млад, тъмнокос, който флиртуваше малко повече с Канди, все едно няма нищо сериозно. Аби видя как тя докосва ръката му и върти очи към деколтето си, докато му подава бирата. Тъкмо се надигна, за да се обяснят, и телефонът му иззвъня — беше Досън. Следващото, което помнеше, беше, че е в колата си и кара към болницата. На седалката зад него лежеше брат му. Докато се движеха с бясна скорост към Ню Берн, той мислеше за Канди и онзи нафукан загубеняк, който сигурно вече събличаше блузката й, а тя стенеше в ръцете му.

Точно сега Канди вече си тръгваше от работа. Аби кипна от яд, защото знаеше кой я изпраща до колата й, а той нищо не можеше да направи. Вече си представяше и какво беше намислил Досън.



През цялата нощ Тед ту идваше в съзнание, ту отново потъваше. Лекарствата и мозъчното сътресение го караха да се чувства замаян дори когато беше буден. На сутринта на следващия ден обаче вече кипеше от гняв. Най-вече към Аби, защото той не спираше да пита дали Досън ще подгони и него. Яд го беше и на Ела, която не спираше да хленчи, да кърши пръсти и да подсмърча. Яд го беше и на другите роднини, които чуваше, че говорят в коридора пред вратата на стаята му, сякаш не можеха да разберат дали трябва да ги е страх вече от него. Естествено, най-много го беше яд на Досън. Лежеше в леглото и се опитваше да си спомни какво точно се беше случило. Последното, което помнеше, преди да се събуди в болницата, бе, че онзи стоеше над него, и дълго не можеше да проумее какво му говорят Аби и Ела. Наложи се в крайна сметка лекарите да го вържат за леглото и дори го предупредиха, че ако не се укроти, ще повикат полиция.

Той наистина спря да се мята и бунтува, защото това беше единственият начин да се измъкне от тук. Аби седеше на стол до него, а Ела се бе излегнала на свободното съседно легло. Не спираше да се суети напред-назад и той едва се сдържаше да не я перне с опакото на ръката си, нищо че бе завързан за леглото и дори да искаше, не можеше да го направи. При мисълта за Досън подръпна отново каишите, за да провери за кой ли път дали не може да ги скъса. Щеше да го пречука, никой не трябваше да се съмнява в това и той пет пари не даваше за препоръките на лекарите, че е най-добре да остане още една нощ в болницата, за да бъде под наблюдение, и че движението може да е фатално за него.

Ела отново се разхленчи и захълца, и през стиснати зъби той процеди:

— Махай се! Трябва да кажа нещо на Аби.

Жената избърса очи с длан и напусна безмълвно стаята. Тед погледна брат си, който изглеждаше адски зле. Лицето му гореше и той се потеше като прасе. Сигурно от инфекцията. Аби трябваше да лежи в болницата, а не Тед.

— Измъкни ме оттук.

Брат му се наведе напред и примигна.

— Искаш да го хванеш ли?

— Не съм свършил с него.

— Как смяташ да се справиш? — посочи той гипсираната ръка. — Вчера с две здрави ръце не успя, а сега едната е счупена.

— Ти ще дойдеш с мен. Първо ще ме заведеш у нас да взема другия глок и после двамата ще отидем да го намерим.

— И защо мислиш, че ще го направя? — облегна се Аби назад в стола си.

Тед мълча известно време, припомняйки си настоятелните въпроси на брат си отпреди няколко часа.

— Защото последното, което си спомням, преди да ми причернее, бяха думите му, че следващият си ти.

10

Досън тичаше по набития твърд пясък на брега, а изпод краката му излитаха речни рибарки, които се стрелваха към вълните, но бързо се връщаха обратно. Въпреки ранния час плажът гъмжеше от хора — други любители на сутрешния крос, мъже и жени разхождаха кучетата си, деца вече строяха пясъчните си замъци. Собствениците на яхти пиеха кафе, опрели крака в перилата, и се наслаждаваха на чудесната сутрин.

Имаше късмет да намери свободна стая за нощта. По това време на годината крайбрежните хотели обикновено бяха претъпкани и се наложи да се обади на няколко места, докато намери стая. Можеше да избира между хотел в Ню Берн и друг, по-наблизо. Тъй като болницата беше в Ню Берн, предпочете да остане тук. Трябваше да стои по-далече от роднините си. Тед едва ли щеше да остави нещата така.

Въпреки всичките си усилия не можеше да спре да мисли за тъмнокосия мъж. Ако не беше тръгнал след нето, нямаше да разбере, че Тед го дебне от засада. Този образ — духът — му беше помахал и той го беше последвал, точно както се случи след експлозията на платформата.

Двете събития се бяха навързали в съзнанието му. При първото можеше да реши, че си е въобразил, но два пъти? Дали появата на тъмнокосия не бе свързано с някаква по-голяма цел?

Ускори темпото с надеждата да прогони тези мисли, естествено, и дишането му се затрудни. В крачка свали фланелката и избърса с нея лицето си. Реши, че ще тича до последния кей с максимална скорост. Само след минути мускулите на краката му горяха от болка. Не намали обаче темпото, за да стигне границата на възможностите на тялото си. Очите му не спираха да шарят наоколо и по лицата на хората и да търсят тъмнокосия.

Най-сетне стигна кея и вместо да намали крачка или да спре, продължи със същата скорост, докато не стигна обратно до хотела си. За първи път от години завърши кроса си, чувствайки се по-зле, отколкото в началото. Наведе се, за да успокои дишането и мислите си. До отговори така и не успя да стигне. Не го напускаше усещането, че откакто бе пристигнал в града, вътрешният му свят е претърпял огромна промяна. Всичко наоколо бе съвършено различно. И не заради тъмнокосия, заради Тед или заради смъртта на Тък. Причината беше в Аманда. Тя вече не беше само спомен. Изведнъж бе станала нещо реално — трептяща жива версия на миналото, което никога не го напусна. Колко пъти младежкият й образ го бе посещавал в мечтите му и сега той се питаше дали и мечтите, и сънищата му за нея щяха да се променят. Коя беше тя сега? Нямаше как да е сигурен. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че в нейно присъствие се чувства завършен, и то по начин, който малцина познават.

Обстановката на плажа се бе успокоила, любителите на ранни разходки се бяха отправили към колите си, а летовниците всеки момент щяха да заприиждат и да разгънат кърпите си. Вълните все така заливаха брега с хипнотичен равен ритъм. Досън се загледа с присвити очи в искрящата вода. Все едно колко дълбока бе обичта му към нея, мисълта за съпруга и децата й не го напускаше. И преди не беше лесно да сложи край на връзката им, но сега това му се струваше непоносимо. Лекият вятър нашепна, че времето му с Аманда изтича, и съкрушен, Досън пое към фоайето на хотела, изпълнен с копнеж за каквато и да е промяна.