По-близо, подкани се Тък. Виждаше между листата комина на къщата и се приведе, докато пристъпваше дебнешком. Това бе най-важно при преследването, а Тък го умееше.

Все едно дали дебне животно или човек, ловецът трябва да е хитър.



Досън отстраняваше клоните и храсталаците по пътя си и оглеждаше стволовете на дърветата от всички страни. Беше се задъхал от напрежението. Боеше се да спре, но с всяка следваща крачка страхът му нарастваше.

Стигна мястото, където последно бе видял тъмнокосия, и се огледа за следи. Пот се стичаше по цялото му тяло и мокреше гърба и фланелката му. Едва потисна желанието си да извика. Не беше сигурен, че нещо ще излезе от пресъхналото му гърло. Чувстваше го, сякаш бе глътнал гласпапир.

Под краката му хрущяха сухи борови игли. Стъпи на паднал дънер и мерна главата на тъмнокосия между клоните. Якето му се вееше отзад.

Досън се спусна след него.



Тед се беше промъкнал зад купчината дърва, наредени в единия край на сечището. Къщата се издигаше непосредствено зад тях. От това място виждаше вътрешността на работилницата. Лампата беше запалена и той зачака да види дали няма да забележи някакво движение. Повече от сигурен бе, че Досън е работил вътре. Очевидно обаче беше излязъл.

Значи или беше в къщата, или някъде наоколо. Снишил глава, Тед реши да заобиколи под прикритието на гората. И от другата страна нямаше никого, затова се върна зад дървата. Досън не се бе появил в работилницата, значи беше в къщата. Може да е отишъл да пие вода или до тоалетната. Все едно, рано или късно щеше да излезе.

Тед реши да чака.



Досън видя човека за трети път, но сега доста по-близо до пътя. Затича се след него, без да обръща вече внимание на клоните и храстите, които удряха ръцете и лицето му. По едно време спря запъхтян, останал без сили. Още няколко стъпки и щеше да стъпи на самия път.

Мъжът обаче беше изчезнал. Ако изобщо е бил в гората. Досън вече не беше сигурен и в това. Дразнещото усещане, че го наблюдават, беше изчезнало, вледеняващият страх — също. Това не пречеше да се чувства истински глупак, при това изморен и объркан.

Тък беше разговарял с починалата Клара, а ето че Досън виждаше тъмнокос непознат с шушляково яке посред лято. Дали и той не откачаше като него? Стоя така, докато дишането му не се успокои. Сигурен беше, че човекът го преследва, но и така да беше, кой можеше да е той? И какво искаше от него?

За съжаление, колкото повече се мъчеше да сложи ред в мислите си, толкова повече се объркваше. И подобно на сън, който му се явява минути преди да се събуди, изчезна, оставяйки го да се пита реален ли е бил.

Поклати глава доволен, че е приключил поне с автомобила в работилницата на Тък. Вече мечтаеше да се върне в пансиона, да си вземе душ и да се изтегне на леглото, за да обмисли всичко случило се. Тъмнокосият, Аманда… Откакто стана инцидентът на платформата, животът му съвсем се обърка. Обърна очи към посоката, от която бе дошъл, и реши, че няма никакъв смисъл да се връща по същия път през гората. По-лесно щеше да е да тръгне по пътя и да се прибере на автостоп. Тъкмо бе стъпил на твърдата настилка, когато забеляза покрива на пикап, спрян някъде зад храстите встрани от пътя.

Какво ли правеше там? Нямаше нищо интересно в тази част на гората, като изключим къщата на Тък. Гумите не бяха спаднали, може моторът да е отказал и шофьорът да е тръгнал да търси помощ. Досън нагази сред храстите и приближи, но видя, че вратите са заключени. Опря длан в капака над мотора — беше топъл, но не горещ. Трябва да беше тук от поне час или два.

Защо обаче е спрян навътре в гората? Ако имаше нужда от теглене, по-добре да бе останал на пътя. По-скоро някой бе искал да го скрие от случайно минаващите.

Някой е искал да остане незабелязан.

В същия миг всичко започна да идва на мястото си. Започна се със срещата с Аби тази сутрин. Този тук не беше пикапът на Аби, с който той беше сутринта, но това нищо не значеше. Досън мина предпазливо отстрани и видя пречупени клони.

Човекът беше минал оттук.

Някой бе тръгнал към къщата на Тък.



Изморен да чака, Тед извади единия от камъните и реши, че ако удари или счупи някой от прозорците и Досън е вътре, може да си остане там, за да не си навлече неприятности. Докато неясен шум ще го изкара, за да види какво става. Можеше дори да тръгне към струпаните дърва, за да огледа. Тогава Тед нямаше начин да пропусне.

Той надникна и внимателно се прицели, замахна и запрати парчето към стената. Разнесе се силен глух удар.

Скорците зад него се вдигнаха на шумен черен облак.



До слуха на Досън достигна тъп удар и ято скорци се извиха над главата му, но бързо накацаха по дърветата. Това не беше звук от изстрел, а нещо друго. Продължи да пристъпва безшумно към къщата на Тък.

Имаше някого там. Сигурен беше. Без съмнение някой от роднините.



Тед беше нащрек. Недоумяваше къде ли е Досън. Не можеше да не е чул удара с камъка. Защо не се появяваше обаче?

Извади друг камък и този път се постара повече.



Досън застина за секунда. Втори, по-силен удар стигна до ушите му. Успокоен, той се отпусна и предпазливо тръгна по посока на звука.

Зърна свития зад дървата Тед. Видя и оръжието му.

Беше с гръб към Досън и се взираше към къщата над най-горната цепеница. Май го чакаше да излезе от къщата. Опитваше се да го извади навън, като вдига шум.

За миг Досън съжали, че не е изкопал оръжието си. Или поне да имаше нещо друго подръка. В работилницата имаше предмети, с които можеше да се отбранява, но сега не виждаше как ще се добере до там незабелязано от Тед. Личеше обаче, че братовчед му е напрегнат и нервен. Нетърпението е голям враг на ловеца.

Досън се сви зад едно дърво. Трескаво мислеше и чакаше възможност да се справи с положението, без да бъде застрелян.



Минаха пет минути, после още десет, през които Тед съвсем се изнерви. Нищо. Абсолютно нищо. Никакво движение пред къщата, нито зад прозорците. По лепенката на задния капак на паркираната кола се виждаше, че все някой трябва да е наблизо. Повече от ясно беше, че това не е нито Тък, нито Аманда. Щом като проклетият Досън не е нито пред къщата, нито зад нея, значи беше вътре.

Защо не излизаше обаче?

Дали пък не гледаше телевизия, или може би слушаше музика… Може и да спеше или да е под душа?

Тед остана така свит още няколко минути, целият се люлееше от яд. Най-сетне реши, че не може да чака повече. С прибежки стигна до къщата и надникна към предната част. Не видя никого и се отправи към верандата. Движеше се с плътно прилепен до стената гръб.

Напразно напрягаше слух да чуе някакви звуци от движение. Нито проскърцване на дюшеме, нито звук от телевизор или музика. Уверил се, че никой не го вижда, той надникна през прозореца. Протегна ръка и улови дръжката на вратата. В следващия миг я натисна.

Отключено. Чудесно.

Извади оръжието си и се приготви за стрелба.



Досън проследи как Тед внимателно отваря вратата. Щом тя се затвори зад него, той се спусна към работилницата — не му трябваше повече от минута, за да се скрие вътре. Грабна ръждясала метална шина от тезгяха и с бързи стъпки тръгна към верандата пред входа. Най-вероятно Тед бе стигнал до кухнята или спалнята. Дано само да беше прав.

С един скок се озова на верандата и залепи гръб на същото място, на което Тед бе стоял допреди минута. Здраво стискаше прохладното желязо и чакаше. Много скоро чу как, ругаейки, онзи тръгва отново към вратата. Изчака да я отвори и замахна по посока на предполагаемото място на лицето на Тед. Братовчед му успя само да изкриви лице от изненада при вида на Досън, но беше късно.

Шината летеше към носа му и Досън усети как металът завибрира в ръката му от досега с твърдия череп на Тед. Беше го уцелил в носа. Той политна назад, от лицето му бликна силна струя кръв. Миг след това вече лежеше проснат на пода и Досън удари с все сила разперената ръка, която все още стискаше пистолета. Оръжието отхвръкна настрани и чул пукота на собствените си кости, Тед изрева отчаяно.

Докато той се гърчеше на земята, Досън грабна оръжието и го насочи към главата му.

— Казах ти да не ми се мяркаш пред очите.

Последните думи, които Тед чу, преди да загуби съзнание от болка.



Колкото и да мразеше роднините си, Досън не намери сили да убие Тед. Само че сега не знаеше и какво да прави с него. Можеше да се обади на шерифа, но чудесно разбираше, че щом напусне града, нищо нямаше да се случи на Тед. Щеше да загуби часове, за да дава показания, на които кой знае дали щяха да повярват. Той все още беше член на семейство Коул, а и имаше полицейско досие. Не, реши, не му трябваха разправии.

Но пък и не можеше да остави Тед тук. Нуждаеше се от медицинска помощ, а заведеше ли го в болницата, това значеше и среща с шерифа. Същото щеше да се случи и ако повика линейка.

Пребърка джобовете на припадналия си братовчед и намери мобилен телефон. Отвори списъка с имената и откри доста познати. Напипа и ключовете от пикапа. След това изтича в работилницата, взе ластични въжета и тел, за да завърже пленника си. Слънцето вече залязваше, когато метна Тед на рамо и излезе навън.