Слънцето се беше скрило зад върховете на боровете, когато тя най-сетне реши, че е време да тръгва. Нещо се бе променило между тях през последните няколко часа — крехко възраждане на миналите отношения може би… — това не само я изплаши, но и я ужаси. Досън от своя страна копнееше да я прегърне през кръста, докато крачеха редом по пътеката, но доловил объркването й, се въздържа.

Усмивката на Аманда бе някак нерешителна, когато стигнаха вратата. Тя вдигна очи и не можеше да не забележи гъстите тъмни клепачи, на които би завидяла всяка жена.

— Щеше ми се да не беше нужно да си тръгвам — призна си.

— С положителност двете с майка ти ще прекарате добре — рече той, пристъпвайки от крак на крак.

Може би, помисли си тя, но е малко вероятно.

— Ще заключиш ли, когато си тръгнеш?

— Разбира се — промърмори Досън, загледан в златистите й коси, с които лекият вятър си играеше, докато залязващите слънчеви лъчи хвърляха мека светлина върху кожата на лицето й. — Как искаш да го направим утре? Там ли ще се срещнем, или да те следвам с колата?

Тя се колебаеше.

— Няма смисъл да използваме и двете коли. Не е ли по-добре да се срещнем някъде към единайсет и да отидем заедно?

Той кимна и вдигна очи. Никой не си тръгваше. Най-сетне Досън отстъпи встрани и магията изчезна.

Аманда издиша задържания в гърдите въздух. Дори не си бе дала сметка, че не диша.

След като се намести зад волана на колата си, Досън затвори вратата от нейната страна, фигурата му се очерта на фона на залязващото слънце. За миг й се стори непознат. Неочаквано се смути и започна да рови с треперещи пръсти в чантата, за да намери ключовете си.

— Благодаря за обяда.

— За теб винаги.

Тя хвърли поглед към огледалото за задно виждане и видя, че Досън не е мръднал от мястото си, сякаш се надяваше тя да размисли и да се върне. Почувства дълбоко в душата си опасен трепет — нещо, което се опитваше да не признае.

Той продължаваше да я обича, сигурна беше. Осъзнавайки го, усети, че й се завива свят, и тя се опита да потисне чувството. Досън и общото им минало не бяха безвъзвратно забравени и тя не можеше да отрече простата истина, че за първи път от години почувства, че се е прибрала у дома.

8

Тед проследи с поглед как колата на бившата мажоретка тръгва от пътя пред дома на Тък и заключи, че тя изглежда дяволски добре за годините си. Винаги е била готино парче и много пъти му се бе искало да си „поиграе“ с нея. Да я метне в колата, да я изчука едно хубаво и да я закопае някъде, където никой няма да се сети да я търси. Само че татко му на Досън бе забранил да посяга към нея. А Томи Коул знаеше какво говори.

Едно нещо обаче Томи не знаеше. Тед трябваше да попадне в затвора, за да го разбере, и докато излезе на свобода, той вече мразеше Томи почти толкова, колкото и Досън. Томи нищо не стори, след като синът му ги унижи толкова много. Не само това, направи ги за смях и естествено, застана на първо място в списъка на Тед при излизането му. Не беше трудно да го напие до смърт в онази нощ, докато изпадне в несвяст и после да го остави да се задуши в онова, което е повърнал.

Сега се готвеше да отметне от списъка си и Досън. Докато чакаше Аманда да се разкара, се питаше какво ли правят тия двамата. Може би наваксваха пропуснатото през всичките тези години — сучат чаршафите и си викат имената от възторг. Доколкото знаеше, тя имаше семейство, дали мъжът й имаше представа какво става тук. Вероятно не. Жените не обичат да вдигат шум около забежките си, особено такива, които карат подобна кола. Сигурно е пипнала някой паралия и също като майка си седи по цял следобед във фризьорските салони. Мъжът й трябва да е лекар или адвокат, толкова зает със себе си, че му е все едно какво прави жена му зад гърба му.

Тя сигурно знае да пази тайна. Жените много ги бива в тия неща. Нямаше как да не знае. Все тая му беше дали имат мъже — щом му се предлагат, той ги взимаше. Не му пукаше, дори да бяха роднини. Беше спал с половината жени в семейната къща, дори с тези на братовчедите си. С дъщерите им — също. Чукаше Клер, жената на Калвин, по няколко пъти седмично през последните шест години. Само че тя си затваряше устата, защото знаеше кое е добро за нея. А и мъжете си имат своите нужди.

Стоповете на колата просветнаха, докато Аманда правеше последния завой, преди да се скрие от поглед. Нямаше как да е видяла пикапа му, добре скрит в гъсталака. Почака още малко, за да не вземе оная да се върне. Последното, от което имаше нужда сега, беше свидетел. Само дето не можеше да реши как да го направи. Щом Аби беше мярнал Досън на пътя, със сигурност и оня го беше видял, така че положително се е замислил за това-онова и сега седи и чака с пистолет в скута. Нищо чудно и той да си има планове за действие, в случай че роднините се поинтересуват от него.

Като последния път.

Тед потупа глока, издул джоба му. Номерът беше да изненада Досън. Да го доближи достатъчно, та да го гръмне с един изстрел, после щеше да метне трупа в багажника на колата под наем. Сетне щеше да я изкара от имота на стареца. Ще прибере табелата с номера на колата и ще я подпали, така че нищо да не остане от нея. Нямаше да е трудно да се отърве от тялото. Ще върже няколко тежести и — в реката. Водата ще свърши останалото. Или пък ще го зарови някъде в гората, където няма как да го открият. Трудно можеш да докажеш убийство без тяло. Дребната мажоретка и дори шерифът може да се усъмнят, но едно е да подозираш, друго — да докажеш. Ще има суетня, естествено, но след време всичко ще затихне. След това двамата с Аби щяха да се оправят. А ако Аби не внимава, може и той да се окаже на речното дъно.

Най-сетне, решил, че е готов, Тед излезе от колата си и тръгна през гората.



Досън остави гаечния ключ и хлопна капака. Моторът беше готов. От момента, в който Аманда си тръгна, имаше чувството, че някой го наблюдава. Първия път, когато го усети, стисна ключа и надникна изпод капака — никой.

Тръгна към вратата на работилницата и се огледа. Видя издължените сенки на дъбовете и боровете, по чиито стъбла и клони пълзяха увивни растения. Над главата му прелетя ястреб, чиято сянка премина над пътя, скорци чирикаха в клоните. Всичко друго наоколо тънеше в тишината на ранното лято.

И все пак някой го наблюдаваше. Сигурен беше. Сети се за оръжието, което беше заровил преди много години под дъба недалеч от къщата. Не беше надълбоко, на около педя под земята, увито в намаслен парцал, за да не ръждяса. Тък също имаше някакво оръжие в къщата. Вероятно под леглото, но Досън не знаеше щеше ли да му свърши работа. На пръв поглед нищо не го застрашаваше… Единствено в края на тесния път зад дърветата…

Взря се, но… Пак нищо. Примигна, за да прочисти погледа си. Дали пък не си въобразяваше? И в този миг космите на тила му настръхнаха.



Тед стъпваше предпазливо. От опит знаеше, че в гората е най-добре да не бърза. Защо не взе и Аби? Щеше да му пази поне гърба. По-добре да не се разсейва — Досън бе някъде там, освен ако не е решил да се омете. Едва ли е чул колата.

Трябваше да разбере къде е — в къщата или в работилницата. Или някъде навън. Трудно щеше да влезе незабелязано в къщата. Домът на Тък бе разположен в средата на малко сечище, тесен поток течеше отзад, но прозорци имаше във всички посоки и Досън лесно можеше да види, че някой приближава. Май щеше да е най-добре да го изчака да излезе навън. Работата е там, че Тед не знаеше откъде щеше да излезе, а не можеше да е на две места едновременно.

Значи трябваше да измисли как да привлече вниманието му. Тогава онзи ще излезе да разбере какво става и Тед ще изчака да се приближи достатъчно, че да попадне в мерника му. Най-много сигурност му даваше глокът, опрян в бедрото.

С какво да привлече вниманието му?

Пролази бавно напред, като заобикаляше камъните, които стърчаха над земята — наоколо имаше много варовикови скали. Идеята беше добра. Ще хвърли камък върху колата, може да счупи и някой от прозорците. Досън ще излезе да погледне и Тед ще е готов.

Натъпка няколко камъка в джоба си.



С тихи стъпки Досън се промъкна до мястото, където му се стори, че забеляза подозрително раздвижване. Споменът от халюцинациите след експлозията се върна в съзнанието му. В края на сечището спря и се взря в гората отпред. Трябваше да успокои ускорения си пулс.

Взрив от чирикане на скорци го накара да застине. Хиляди птици цвърчаха между клоните на дърветата. Едно от любимите му забавления като дете бе да плесне с длани и да наблюдава шумното им излитане. Сега те направо викаха, сякаш призоваваха за внимание.

Или може би предупреждаваха?

Не знаеше. Гората бе жив организъм. Въздухът тежеше от аромати, най-вече на гниеща растителност, някои клони бяха приведени до земята, а други се извисяваха нагоре към слънчевата светлина. Увивни растения и мъхове пречеха на видимостта.

С периферното си зрение долови леко раздвижване и затаил дъх, рязко се извърна. Стори му се, че зад един ствол видя тъмнокосия със синьото шушляково яке.

Чуваше оглушителния пулс на сърцето си. Не, не беше възможно! Въобразяваше си. Поредното видение.

Отмести с ръка най-близките клони и последва мъжа навътре в гората.