— Не, не мога — поклати тя глава.

— По-добре я вземи, иначе ще отиде на боклука.

— Не, за нищо на света. Ти я вземи. Ти го познаваше по-добре.

— Не е така. Никога не ми е говорил за Клара. Всеки път, когато я погледнеш, ще мислиш за тях двамата, не само за него. Неслучайно ти е разказал за нея.

Тя продължаваше да се колебае и той внимателно взе снимката.

— Искал е това да е важно за теб. Искал е те двамата да са важни за теб.

Тя протегна ръка.

— Ако я взема аз, какво ще остане за теб? Тук няма много неща, които можеш да вземеш.

— Не се тревожи. Има нещо, което видях по-рано, и искам да задържа. — Той тръгна към вратата. — Да вървим.

Аманда го последва надолу по стълбите. Когато приближиха работилницата, я осени прозрението, че ако къщата е мястото, където Тък бе създал връзката си с нея, то работилницата беше мястото на Тък и Досън. Още преди да стигнат там, тя вече знаеше какво ще си вземе Досън.

Той тръгна право към грижливо сгънатата карирана кърпа, оставена върху тезгяха.

— Ето това искам да си взема за спомен.

— Сигурен ли си? — Аманда хвърли скептичен поглед към парчето плат. — Не е кой знае какво.

— За първи път виждам чиста кърпа тук. Значи я е оставил за мен — ухили се широко той. — Да. Сигурен съм. За мен това е Тък. Не помня да съм го виждал без някоя от тях. Винаги едни и същи на цвят.

— Така си е — съгласи се тя. — За Тък говорим все пак. Човек, постоянен във всичко.

Досън пъхна кърпата в задния си джоб.

— Не е лошо. Невинаги промените водят до по-добро.

Настъпи мълчание, в което думите му някак увиснаха във въздуха. И когато Досън се облегна на колата, нещо проблесна в съзнанието на Аманда и тя пристъпи към него.

— Забравихме да попитаме Танър какво да правим с колата.

— Мислех си, че мога да я довърша. Танър вероятно знае кой е собственикът, за да я предадем.

— Наистина ли?

— Доколкото виждам, частите са тук — отбеляза Досън — и съм повече от сигурен, че Тък е искал да я довърша. Ти нали щеше да ходиш на вечеря с майка си? Така че няма какво друго да правя.

— Колко време ще отнеме според теб? — попита Аманда, докато оглеждаше кутиите с резервни части.

— Не мога да преценя. Няколко часа може би.

Тя насочи вниманието си към колата, обиколи я от всички страни.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Да не би да си започнала да разбираш и от устройство на автомобили? — Лека усмивка разтегна лицето му.

— Не.

— Ще се заема, след като си тръгнеш. Не е нещо особено. Ако искаш, може да се върнем в къщата — доста топло стана тук.

— Не ми се ще да оставаш да работиш до късно — рече тя. И по стар навик се насочи към обичайното си място. Размести ръждясалите части и седна на тезгяха. — Утре ни чака вълнуващ ден. А и винаги съм обичала да те гледам как работиш.

Стори му се, че чува нещо като обещание в интонацията й, годините сякаш се върнаха назад и той погледна с малко по-други очи мястото, където определено е бил най-щастлив. Напомни си, че Аманда е омъжена и нищо добро няма да излезе от евентуалния опит да пренапишат миналото. Пое решително въздух и протегна ръка към другия край на тезгяха.

— Може да се отегчиш. Ще отнеме време — привидно небрежно подхвърли.

— Не ме мисли. Свикнала съм.

— Да се отегчаваш ли?

Тя подгъна крака под себе си.

— Преди години седях тук с часове и чаках да свършиш, за да излезем за малко.

— Трябвало е да кажеш.

— И го казвах, когато ми омръзнеше да чакам. Но в същото време знаех, че ако започна да те дърпам навън твърде често, Тък няма да ми позволи да идвам. Затова и гледах да не те разсейвам с много приказки.

Лицето й беше скрито частично от сянката, в гласа й се долавяха съблазнителни нотки. Твърде много спомени ги свързваха с това място и с начина, по който тя сядаше на тезгяха и си бъбреха. Досън извади карбуратора и го огледа. Ако е бил поправян, работата бе свършена добре и той го остави настрани, за да хвърли поглед върху плана за ремонта.

Мина отпред, вдигна капака и се загледа в мотора. По едно време чу, че Аманда се изкашля, и вдигна поглед.

— След като Тък вече го няма, не може ли да си говорим, докато работиш?

— Добре. — Той се изправи и приближи до тезгяха. — За какво искаш да говорим?

— Какво си спомняш най-добре от първото ни лято заедно? — попита тя след кратък размисъл.

Досън взе набор гаечни ключове и се замисли.

— През цялото време се питах защо, по дяволите, искаш да прекарваш времето си с мен.

— Сериозно те питам.

— И аз сериозно ти отговарям. Аз нямах абсолютно нищо, ти имаше всичко. Можеше да излизаш с когото си поискаш. И колкото и да се снишавахме и да не искахме да се набиваме на очи, знаех, че ще си имаш много проблеми. Точно затова не можех да се начудя.

Тя опря брадичка на свитите си колене.

— Аз пък знаеш ли какво си спомням? Онзи път, когато отидохме с колата до Атлантик Бийч и видяхме морските звезди. Бяха изхвърлени на брега, помниш ли колко много бяха? Хвърляхме ги обратно във водата. После си разделихме един бургер и картофките към него и гледахме залеза. Тогава говорихме цели дванайсет часа без прекъсване. — Тя се усмихна, преди да продължи. Нямаше начин Досън да не помни този следобед. — Точно затова обичах да съм с теб. И най-простото нещо на пръв поглед, като хвърляне на морски звезди в океана и един бургер, ме караше да се чувствам страхотна късметлийка. Ти беше първото момче, което не се мъчеше да ми вземе ума. Не се опиташе да се правиш на това, което не си, и най-важното — приемаше ме такава, каквато съм. Нищо друго нямаше значение — нито моето, нито твоето семейство. Само ние бяхме важни. Тогава не знаех, че никога след това няма да съм така щастлива. И това важи за всичките ни срещи. Не исках да свършват.

— А може би не са — срещна той погледа й.

Едва сега, от разстоянието на времето и със зрелостта, която неизбежно идва с годините, тя си даде сметка колко много я е обичал той тогава. И продължава да я обича, нашепна нещо тихичко в нея. Обзе я странното чувство, че всичко споделено между двамата в миналото е било само встъпителната глава на книга, която тепърва ще бъде написана.

Идеята би трябвало да я изплаши, но нищо такова не се случи, тя прокара върховете на пръстите си по инициалите им, издълбани по повърхността на тезгяха преди много години.

— Дойдох тук, когато баща ми почина.

— Къде? Тук ли? — попита Досън и се зае с карбуратора. — Мислех, че си започнала да посещаваш Тък едва преди няколко години.

— Той не знаеше, че идвам. Не му се обаждах.

— И защо?

— Не можех все още да говоря. Имах нужда от време, за да си събера душата, а и исках да съм сама. — Тя замълча. — Беше минала година от смъртта на Беа, мъчителна година. Най-неочаквано мама се обади и каза, че баща ми е получил инфаркт. Трудно ми беше да го проумея. Двамата бяха идвали при нас в Дърам предишната седмица и изведнъж — събираме си нещата и децата и тръгваме за неговото погребение. Пътувахме цялата сутрин. Щом отворихме вратата, мама — в пълно снаряжение, започна да докладва подробности относно организацията. Никаква емоция. Сякаш повече се тревожеше дали е избрала подходящите цветя за погребението и дали ще се обадя на всички роднини. Беше като някакъв лош сън и в края на този кошмарен ден се почувствах… Почувствах се безнадеждно самотна. Излязох посред нощ, качих се на колата, обикалях и обикалях, и изведнъж се озовах в края на пътя тук. Не мога да обясня как стигнах до тук. Седнах и се разплаках. Плаках часове наред. — Тежка въздишка се откърти от гърдите й. Спомените я завладяха. — Баща ми така и не ти даде шанс, но не беше лош човек. Винаги съм се разбирала по-добре с него, отколкото с мама. Колкото по-възрастна ставах, толкова повече се сближавахме. Беше много привързан към децата, особено към Беа. — Тъжна усмивка разтегна лицето й. — Странно е, нали? Това, че дойдох тук след неговата смърт.

— Не мисля — обади се Досън. — Никак не ми се вижда странно. След като излежах присъдата си, аз също дойдох тук.

— Нямаше къде другаде да отидеш.

— А ти имаше ли?

Прав беше, разбира се. Освен място за нежни спомени работилницата на Тък бе и убежище, където тя можеше да си поплаче.

Стисна преплетените си пръсти, прогони спомените и се съсредоточи към действията на Досън, който вече бе започнал да сглобява мотора.

Часовете се нижеха и двамата бъбриха за какво ли не — от миналото и настоящето, неща, които им се бяха случили, разменяха мнение за какво ли не — книги, места, които бяха мечтали да посетят. При всеки звук на ключове и клещи Аманда често имаше усещането за вече преживяно. Видя как Досън напрегна мускули, когато трябваше да развинти заяла гайка. Челюстите му се стиснаха и се отпуснаха чак след като гайката поддаде. Точно както преди много години, той спираше от време на време, замисляше се и отговаряше — беше пълноценен участник в разговора. По своя спокоен и деликатен начин й показваше, че онова, което тя мисли и споделя, е важно за него. Когато осъзна това, я заболя още повече. По-късно, когато Досън отиде в къщата, за да донесе от студения сладък чай, Аманда за миг си представи как би се стекъл животът й, ако бе поел в посоката, за която беше мечтала.