— Нямам нужда от предмет, за да го помня.

— Помисли за друго — той иска да бъде нещо повече от спомен, иска част от него да бъде с нас, част, която да го замести.

Тя отпи от чашата и се замисли. Досън сигурно беше прав, но мисълта, че ще рови из нещата на стареца, за да си вземе нещо за спомен, й дойде много.

— Нека изчакаме малко. Какво ще кажеш?

— Разбира се. Кажи, когато си готова. Ако искаш, да седнем за малко отвън.

Тя кимна и го последва на задната веранда, където се настаниха на старите люлеещи се столове. Досън опря чашата на бедрото си.

— Клара и Тък трябва да са сядали често тук — обади се по едно време той. — Седели са тук и са наблюдавали как животът около тях тече.

— Вероятно.

— Радвам се, че си идвала да го виждаш. Мъчно ми беше, че е тук съвсем сам.

— Нали знаеш, че той виждаше Клара? — попита Аманда. Внимаваше да не изпусне чашата си, изпотила се от студената течност. — Дори след смъртта й.

— Не те разбирам.

— Кълнеше се, че е наоколо.

За миг в съзнанието на Досън изплува образът на онзи мъж, който напоследък се мярваше в периферното му зрение.

— Искаш да кажеш, че наистина я е виждал, така ли?

— Така твърдеше поне. Дори разговаряше с нея.

— Да не искаш да кажеш, че е виждал призрак?

— Не ти ли е споменавал?

— Никога не е говорил с мен за Клара.

— Съвсем никога ли? — ококори широко очи Аманда.

— Казвал ми е само името й.

Аманда остави чашата си настрани и започна да разказва някои от историите, които бе чувала от Тък през годините. За това как е напуснал училище на дванайсет и започнал работа в сервиза на чичо си. Как четиринайсетгодишен срещнал Клара за първи път една неделя в черквата и тутакси разбрал, че ще се ожени за нея. За семейството му, което по време на Голямата депресия заминало да търси работа и никога не се върнало. За първите години на брака им, включително и спонтанните аборти, за съсипващия труд в стопанството на бащата на Клара денем, а вечер и до късно през нощта строежа на техния собствен дом. След войната Клара получила още два спонтанни аборта и решили да построят малък автосервиз, в който по-късно, някъде през 50-те, той започнал да реставрира класически модели. Включително и кадилак, собственост на изгряваща поп звезда на име Елвис Пресли. Докато Аманда приключи с разказа си за смъртта на Клара и за разговорите на Тък с духа й, Досън вече бе изпил студения си чай и съзерцаваше дъното на чашата. Очевидно се опитваше да свърже чутото с образа на човека, когото познаваше.

— Не мога да повярвам, че не е споделил с теб поне част от това — удивяваше се Аманда.

— Имал си е причина, предполагам. Може теб да е харесвал повече.

— Съмнявам се. Просто започнах да го опознавам по-късно. Беше близък с теб, когато всичко все още е било много болезнено за него.

— Възможно е. — Личеше, че не е много убеден.

— Ти беше много важен за него — отбеляза Аманда. — Пусна те да живееш тук, нали? И не само веднъж. — Когато Досън кимна с глава, тя се престраши и попита: — Може ли да ти задам един въпрос?

— Каквото поискаш.

— За какво си говорехте двамата?

— За коли, мотори. Предавки. Понякога и за времето.

— Трябва да са били задълбочени разговори! — подхвърли Аманда.

— Нямаш представа колко. В ония години и аз като него почти не говорех.

Неочаквано тя се наведе към него с решителен поглед.

— И двамата вече знаем достатъчно за Тък, ти научи доста и за мен. Но аз нищо не зная за теб.

— Знаеш, разбира се. Вчера ти разказах. Работя на петролна платформа. Живея в каравана извън града. Все още карам старата кола. Не ходя на срещи.

С бавно, почти чувствено движение Аманда прехвърли вързаната на опашка коса върху едното си рамо.

— Кажи ми нещо, което не зная — подкани го тя. — Нещо, което никой друг не знае. С което ще ме изненадаш.

— Няма много за разказване.

— Защо ли не ти вярвам?

Защото никога не съм успявал да скрия нещо от теб, помисли Досън.

— Не мога да знам — промълви той.

Тя мълча известно време и очевидно се чудеше как да продължи.

— Вчера подхвърли нещо, което възбуди любопитството ми. Откъде знаеш, че Мерилин Бонър не се е омъжила?

— Просто знам.

— Тък ли ти каза?

— Не.

— Как разбра?

Досън преплете пръстите на двете си ръце и се облегна назад в стола. От опит знаеше, че ако не й отговори, тя няма да спре и отново ще попита. И в това отношение си беше същата.

— Май най-добре да започна от началото — въздъхна той.

Подробно разказа за посещението си при вдовицата и рушащата се ферма преди много години, за борбата на семейството да оцелее, за парите, които бе изпращал анонимно след излизането си от затвора. И накрая за частния детектив, от когото всяка година получава доклади за семейството.

След известно мълчание, време, през което очевидно се чудеше откъде да подхване, Аманда избухна:

— Направо не знам какво да кажа!

— Знаех си, че ще реагираш така.

— Сериозно, Досън. — Тя очевидно беше гневна. — Давам си сметка, че има нещо благородно в това, и съм убедена, че парите ти не са били без значение за тях. Но има и нещо тъжно в цялата история, защото не можеш да си простиш за нещо, което очевидно е било нещастен случай. Всеки прави грешки. Някои са по-неприятни от други, ала има и случайни грешки. Но защо трябва да следиш тези хора? Защо ти е да знаеш какво става в живота им? Това не е редно.

— Как не разбираш…?

— Не, ти не разбираш — прекъсна го тя. — Нима нямат право на личен живот? Снимат ги, ровят се в делата им…

— Не е така — възрази той.

— Така е! — удари тя с ръка подлакътника на стола си. — Ами ако разберат? Представяш ли си как ще се почувстват? Колко измамени? Колко разголени? — За негова огромна изненада тя впи пръсти в ръката му, за да е сигурна, че я чува добре. — Не приемам това, което вършиш. Какво ще правиш с твоите пари, си е твоя работа. Но останалото? С детектива? Трябва да го прекратиш. Обещай ми!

Досън усещаше топлината на дланта й.

— Добре — най-сетне въздъхна той. — Обещавам да не ги следя повече.

Тя не свали очи от лицето му още известно време, за да се увери, че й казва истината. За първи път, откакто се срещнаха, Досън изглеждаше изморен. Имаше нещо в позата му, което даваше сигнали за капитулация, и тя не можеше да не се запита какво би се случило, ако не бе заминала през онова лято. Или ако беше отишла да го посети в затвора. Щеше й се да вярва, че това би имало значение, че животът на Досън нямаше да е толкова тясно свързан с миналото. И той, макар и нещастен, щеше да намери поне някакъв покой. Покоят все му се изплъзваше.

— Имам да направя още едно признание, свързано със семейство Бонър.

— Още едно ли? — усети тя, че дъхът й секва.

Той почеса леко носа си с другата ръка, сякаш за да спечели време.

— Занесох цветя на гроба на доктора тази сутрин. Правех го, след като излязох от затвора. Когато ми идваше твърде много, разбираш ли?

Тя не сваляше поглед от него и се питаше дали има още нещо, което иска да сподели.

— Това е различно — отбеляза тя най-сетне.

— Знам. Просто реших, че трябва да го знаеш.

— Защо? Изведнъж мнението ми има значение, така ли?

— Може би.

— Според мен няма нищо нередно в цветята — рече тя след кратко мълчание. — Стига да не прекаляваш. Това е дори… Съвсем подходящо.

— Наистина ли? — извърна той лице към нея.

— Така е. Да оставяш цветя на гроба му има смисъл, но не е намеса в живота им.

Досън мълчаливо кимна.

— Знаеш ли какво си мисля? — Аманда приближи още повече лицето си към неговото.

— Боя се дори да предположа след всичко това.

— Вие двамата с Тък си приличате много повече, отколкото предполагаш.

— Това лошо ли е, или добро? — погледна я той в очите.

— Тук при теб съм сега, нали?



С напредването на деня стана толкова горещо, че Аманда настоя да влязат вътре. Летящата врата хлопна леко зад тях.

— Готова ли си? — попита Досън.

— Не — отвърна тя. — Но предполагам, че все пак трябва да го направим. Искам да знаеш, че продължавам да се чувствам неудобно. Не знам дори откъде да започна.

Досън крачи известно време напред-назад из кухнята, преди да я погледне.

— Да го направим. Когато мислиш за последната си среща с Тък, какво първо ти идва наум?

— Все едно и също. Говореше за Клара. Приготвих му вечеря. — Тя сви рамене. — После го завих с одеялото, когато заспа в стола.

Досън я поведе към дневната и й кимна към камината.

— В такъв случай може би ще вземеш снимката.