— Церемонията ли? — повтори Аманда.

— Имах предвид разпръскването на праха. — Мъжът подаде пликовете и листа с указанията. — Естествено, можете да добавите нещо от вас.

— Благодаря — рече Аманда и пое пликовете. Сториха й се необикновено натежали от тайнственост. — А другите два?

— Предполагам, ще можете да ги отворите и да прочетете съдържанието след това.

— Предполагате ли?

— Тък не даде специални разпореждания, с изключение на това, че първо трябва да отворите ненадписания. Тогава ще разберете кога да отворите другите.

Аманда прибра пликовете в чантата си, все още не можеше да подреди мислите си. Досън изглеждаше не по-малко объркан.

— Други въпроси? — попита адвокатът.

— А уточни ли къде точно във Вандъмиър иска да бъде разпръснат прахът?

— Не.

— А как ще разберем, след като не сме били там?

— Точно този въпрос зададох и аз, но очевидно Тък беше сигурен, че сами ще се сетите какво да правите.

— А спомена ли някакъв час или част от деня?

— Остави на вас да решите. За едно обаче беше категоричен — държеше церемонията да бъде запазена в тайна. Помоли ме да се погрижа никаква информация за смъртта му да не излезе във вестника. Не желае никой друг, освен нас тримата да знае. Следвам инструкциите му, доколкото се простират възможностите ми. За съжаление слуховете вече плъзнаха въпреки старанието ми.

— А каза ли защо?

— Не — отговори Танър. — А и не попитах. По онова време усетих, че и да направя опит да разбера, той нямаше да ми каже. — Мъжът се мъчеше да разбере по изражението на посетителите си дали имат други въпроси. Тъй като и двамата мълчаха, той отново отвори папката пред себе си. — Да минем към недвижимата му собственост. Известно ви е, че Тък няма живи роднини. Имайки предвид скръбта ви в този момент, може да не е много подходящо да обсъждаме този въпрос, но той пожела да го направим, докато сте тук. Имате ли нещо против? — Видя как и двамата кимнаха в знак на съгласие и продължи: — Състоянието му не е голямо — собственик е на малък имот и на няколко неголеми банкови сметки. Все още обработвам сумите, но засега трябва да знаете най-важното: Тък моли да си вземете нещо от личните му вещи за спомен. Ако между вас възникне спор, ще трябва да го решите сами. Ще обработвам документите още няколко месеца, но в основни линии остатъкът от състоянието му ще бъде продаден и сумата ще бъде преведена на Център за раковоболни деца към Университета „Дюк“. — Танър се усмихна на Аманда. — Той смяташе, че за вас е важно да го знаете.

— Не знам какво да кажа. — Аманда усети мълчаливото любопитство на Досън до себе си. — Много щедро от негова страна. — Беше развълнувана повече, отколкото искаше да признае. — Той със сигурност е знаел колко много значи това за мен.

Адвокатът кимна и пререди отново листовете пред себе си. Най-сетне вдигна глава.

— Мисля, че това е всичко. Освен ако не искате да попитате още нещо.

Аманда и Досън се изправиха, за да се сбогуват. Досън взе кутията от бюрото и последва Аманда към вратата на кабинета. Танър се изправи, но не понечи да ги изпрати.

— Господин Танър? — обърна се Досън вече при вратата.

— Да?

— Споменахте нещо, което бих искал да уточним.

— Така ли?

— Казахте, че най-добре е това да стане утре. Имахте предвид не днес, така ли?

— Именно.

— Имате ли обяснение?

— Съжалявам — отвърна Танър и премести затворената папка към ъгъла на бюрото си. — Но нямам такова.



— Какво беше всичко това? — попита Аманда.

Вървяха към колата й, паркирана недалеч от кафенето. Досън пъхна ръка в джоба си замислено.

— Имаш ли планове за обяд?

— Няма ли да отговориш на въпроса ми?

— Не знам какво да мисля. Танър не отговори на моя въпрос.

— Защо изобщо го зададе?

— Защото съм любопитен човек. Винаги всичко ме е интересувало.

— Не — отсече Аманда, докато пресичаше улицата. — Не съм съгласна. Според мен ти живееш живота си, като стоически приемаш всичко, което той ти сервира. Но знам чудесно какво правиш.

— И какво е то?

— Опитваш се да смениш темата.

Без дори да се опитва да отрече, Досън нагласи по-добре кутията под мишницата си.

— Ти също не отговори на моя въпрос.

— Кой по-точно?

— Попитах те имаш ли планове за обяд. Ако си свободна, предлагам да отидем на едно страхотно място.

В първия миг тя се поколеба, сещайки се за клюкарите в малкия град, и както обикновено, Досън се досети за причината за нерешителността й.

— Имай ми доверие — обади се той. — Знам къде да отидем.



След половин час седяха на тревата край малкия приток на реката пред къщата на Тък върху одеяло, което Аманда извади от шкафовете вътре. По пътя насам Досън купи сандвичи от „Бранлис Вилидж“ и няколко бутилки вода.

— Как разбра? — попита тя, спонтанно връщайки се към стенографския им начин на общуване от младежките години. В онова време те общуваха почти без думи. Достатъчен бе незначителен жест или поглед, и другият знаеше за какво иде реч, какво мисли или чувства този до него.

— Майка ти и всички останали продължават да живеят в града. Ти си омъжена, а аз съм човек от твоето минало. Не е толкова трудно да се досетя, че да ни видят заедно не е най-добрата идея.

Аманда мислено му благодари за разбирането, но докато той вадеше сандвичите от опаковката, тя изпита известно чувство на вина. Напомни си, че те само обядват, но това не беше цялата истина и тя го знаеше.

Досън с нищо не показа, че е доловил угризенията й.

— С пилешко или с пуешко? — попита той, протягайки и двата сандвича, за да си избере.

— Все едно — отговори тя. — По-скоро с пилешко.

Той й подаде пакетчето заедно с бутилка вода. Тя оглеждаше пейзажа, наслаждавайки се на тишината. Тънки прозрачни облаци се носеха над главите им, а близо до къщата две катерички се гонеха по обраслия с мъх ствол на дебел дъб. На отсрещния бряг на притока върху потопено във водата дърво се припичаше на слънце костенурка. Аманда беше израснала тук и въпреки това всичко наоколо й се струваше някак непознато, светът бе съвършено различен от този, в който живееше сега.

— Какво ще кажеш за срещата при адвоката? — обади се Досън.

— Видя ми се почтен човек.

— Имаш ли представа за какво се отнасят писмата, които Тък е написал за нас?

— Не, никаква.

Докато развиваше своя сандвич, Досън кимна замислено.

— А за Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“?

— Казах ти, че работя там като доброволка — побърза да уточни тя, мислейки естествено за Беа. — Понякога набирам и средства за тях.

— Така е, но не спомена къде точно в болницата работиш.

Сандвичът му, макар и разопакован, бе още недокоснат.

Тя много добре разбра неизказания въпрос и знаеше, че той чака. Развинти разсеяно капачката на шишето с вода.

— Двамата с Франк имахме още едно дете — момиченце, което се роди три години след Лин. — Замълча, за да събере сили, макар да знаеше, че когато разказва на Досън, няма да изпита болката и тревогата, които преживяваше, когато разговаряше с други на тази тема. — На осем месеца установиха, че има тумор в мозъка. Не можеше да се оперира и въпреки невероятните усилия на чудесен екип от лекари и всички от Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“, дъщеря ни почина шест месеца по-късно. — Погледът й се плъзна по бреговете на тесния приток и отново я обзе познатата неизличима болка и тъга.

— Как се казваше? — попита Досън тихо и стисна пръстите на ръката й.

— Беа.

Двамата мълчаха дълго и само звуците на бълбукащата в краката им вода и шумът на листата нарушаваха тишината. Аманда не изпитваше нужда да говори, а и Досън не го очакваше от нея. Тя знаеше, че той е съвсем наясно какво изпитва и че го боли дори само поради факта, че не може да й помогне.

След като хапнаха, събраха остатъците от импровизирания пикник, вдигнаха одеялото и се отправиха към къщата. Досън влезе след Аманда и видя, че тя бърза да прибере одеялото. Стори му се напрегната и замислена, сякаш внимаваше да не прекрачи някаква граница. Той извади две чаши от шкафа и наля студен чай. Когато Аманда влезе при него в кухнята, й подаде едната.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя и пое чашата.

— Дано не съм те разстроил с въпросите си.

— Няма такова нещо. Все още от време на време ми е трудно да говоря за Беа. А и всички събития от последните дни… Всичко е малко неочаквано.

— За мен — също. — Той облегна гръб на плота. — Как искаш да го направиш?

— Кое?

— Обиколката на къщата, за да видиш дали има нещо, което би искала да си вземеш.

Аманда пое дълбоко въздух с надеждата да успокои малко вътрешното си напрежение.

— Да ти кажа право, не зная. Струва ми се някак нередно.

— А не бива. Той иска да го помним.