Хранеше се, спеше, тичаше по няколко километра на ден, вдигаше тежести и се занимаваше с колата си. Предприемаше дълги пътувания с нея без определена цел. От време на време ходеше за риба. Всяка вечер четеше и се случваше да напише по някое и друго писмо на Тък Хостетлър. И толкоз. Нямаше нито телевизор, нито радио, в мобилния му телефон бяха записани само номера, свързани със службата. Пазаруваше продукти и неща от първа необходимост, отбиваше се веднъж месечно и в книжарницата, но не стъпваше в Ню Орлиънс. За всичките тези четиринайсет години не се беше разходил нито веднъж до Бърбън стрийт или Френския квартал; не бе пил кафе в известното Кафе дьо Монд, не беше си поръчвал и от прочутите коктейли на Лафит Блексмит Шоп Бар. Вместо да тренира във фитнес зала, бе опънал между дърветата зад фургона платнище, под което вдигаше тежести и правеше гимнастика. Не ходеше на кино, не се отбиваше при приятели, когато групата „Сейнтс“ свиреше в неделя следобед. Беше на четирийсет и две и не бе излизал с жена от тийнейджър.

Малко хора можеха да живеят по този начин, но те не го познаваха. Почти никой не знаеше кой е и откъде идва, а и той предпочиташе да е така. Неочаквано телефонно обаждане върна спомените от миналото. Досън бе свободен вече близо девет седмици. За първи път от двайсет години насам щеше да се върне у дома. Самата мисъл за това го изнервяше, но наистина нямаше друг избор. Тък беше повече от обикновен приятел за него — бе нещо като баща. В тишината, докато си мислеше за годината, изиграла повратен момент в живота му, Досън долови някакво движение. Обърна се — нищо. За кой ли път му хрумна, че е възможно да се побърква.



Обаждането дойде от Морган Танър, адвокат от Ориентъл, Северна Каролина, който му съобщи за смъртта на Тък Хостетлър.

— Налага се да пристигнете за подробности, които трябва да уредите лично — уточни адвокатът.

Първото, което Досън направи, след като приключи разговора, бе да резервира самолетен билет и да ангажира стая в малък пансион със закуска в града, сетне позвъни в цветарски магазин и поръча цветя.

На следващата сутрин заключи външната врата на фургона и мина отзад при бараката, където държеше колата си. Беше четвъртък, 18 юни 2009 година. Носеше на закачалка единствения си костюм и платнена торба, в която посред нощ, тъй като не можа да заспи, прибра малко дрехи. Отключи катинара и вдигна ролетката пред входа. Наблюдаваше как слънчевите лъчи осветяват автомобила, който бе реставрирал и поддържаше още от времето, когато бе ученик в гимназията. Това беше кола с падащ гюрук, модел 1969. От времето, когато Никсън бе президент, хората извръщаха глави след него, правеха го и сега. Изглеждаше така, сякаш автомобилът току-що бе слязъл от конвейера на завода. Мнозина му бяха предлагали да го купят, но Досън отказваше на всички с думите: „Това е повече от кола“. Само Тък можеше да разбере какво има предвид.

Досън хвърли платнената торба на предната седалка и постави внимателно костюма отгоре й, преди да седне зад волана. Когато завъртя ключа в таблото, моторът шумно заработи и той изведе бавно колата на пътеката, покрита с чакъл. Слезе само колкото да затвори вратата на работилницата. Междувременно мислено преговаряше списъка с нещата, които трябваше да свърши. Две минути по-късно вече беше на основния път, а след половин час търсеше място за паркиране в обширния паркинг на летището на Ню Орлиънс. Никак не му се щеше да оставя колата тук, но наистина нямаше избор. Извади торбата и костюма и се отправи към терминала, където го чакаше билетът му.

Във фоайето го посрещна множеството на пътуващите — хванати за ръце мъже и жени, семейства, отправили се на посещение при роднини или към Дисни Уърлд, студенти на път за колежа или към дома, бизнесмени, влачещи куфарчетата си на колелца с една ръка, докато с другата държаха мобилните си телефони, заети с безкрайните си делови разговори. Досън застана на дълга опашка и зачака да му дойде редът. Най-сетне стигна до гишето, показа документите си, отговори на обичайните въпроси и получи бордова карта. Кацнаха за не повече от час в Шарлът и отново излетяха. Когато пристигна в Ню Берн, той се качи на кола под наем и пътува още четирийсет минути, преди късно следобед да пристигне в Ориентъл.

Докато не седна на мястото си в самолета, Досън не си бе дал сметка колко е изморен. Не разбра кога е заспал — последният път, когато бе погледнал часовника си, беше малко преди четири. Истината бе, че нямаше какво толкова да прави, когато пристигне. Бе единствено дете, майка му беше избягала, когато е бил едва тригодишен, а баща му в крайна сметка умря от пиене, от което светът нищо не загуби. Досън от години не бе говорил с никого от семейството, а и сега нямаше намерение да подновява връзките си с някого от роднините.

Отива, свършва набързо всичко и си тръгва. Не възнамеряваше да се мотае там повече от необходимото. Беше израснал в Ориентъл, но не се чувстваше част от града. Мястото, което помнеше, нямаше нищо общо с описанията, рекламирани в туристическите брошури. За човек, случайно прекарал един следобед тук, това беше малко градче с криволичещи улици, прочуло се с художниците и поетите си, с хората, които идваха, за да прекарат тук последните години от живота си край река Нюс. Старомодният център бе претъпкан с антикварни магазини, галерии и кафенета, никой не можеше да повярва, че градче, чиито жители наброяват едва хиляда души, може да провежда толкова много фестивали. Истинският Ориентъл, който той познаваше от дете и тийнейджър, бе населен със семейства от стари родове, живели тук от колониално време. Хора като съдията Маккол, шериф Харис, Юджиния Уилкокс и фамилиите Кулиър и Бенет. Те бяха собствениците на обработваемата земя, търговците на дървен материал — невидимо могъщо присъствие на хора, които открай време притежаваха града. И държаха той да бъде такъв, какъвто те го искат.

Досън го знаеше от личен опит. Беше изпитал властта им, когато бе на осемнайсет, а по-късно и на двайсет и три, когато напусна мястото завинаги. Не беше лесно да си един от семейство Коул в окръг Пимлико, а още по-малко в Ориентъл. Доколкото знаеше, всеки от рода Коул до прапрадядо му назад в поколенията, бе прекарал известно време в затвора. Бяха осъждани за каквото ви дойде на ум — от нападение и обида, до палеж, опит за убийство и убийство. Разнебитените дървени бараки, приютили членовете на семейството, бяха като своеобразна държава със свои собствени правила. Тук можеха да се видят и фургони, и навеси със струпани под тях всевъзможни боклуци. Ако не се налагаше, тук дори шерифът избягваше да се отбива. Ловците заобикаляха отдалеч имота, тъй като надписът „Нарушителите ще бъдат застреляни“ на входа звучеше не толкова като предупреждение, колкото като обещание. Семейство Коул бяха контрабандисти, търговци на наркотици, алкохолици, пребиваха собствените си жени, бащи и майки, малтретираха децата си, крадяха, бяха сутеньори и преди всичко патологични насилници. Според статия в едно от закритите вече списания семейство Коул били известни като най-големите бандити и зловещи отмъстители източно от Роли. Бащата на Досън не правеше изключение. По-голямата част от живота си като двайсет и трийсетгодишен бе прекарал в затвора за най-различни престъпления, включително и за това, че наръгал някакъв човек с шиш за лед, защото му пресякъл пътя на магистралата. Два пъти бе съден за убийство, но оправдан заради неочаквано изчезване на свидетелите. Дори собствените му роднини избягваха да го дразнят. Как и защо майка му се бе омъжила за него, беше въпрос, който Досън дори не си задаваше. Не обвиняваше майка си за това, че е избягала. Самият той бе мечтал да направи същото през по-голямата част от детството си. Не я обвиняваше и за това, че не го беше взела със себе си. Мъжете от семейство Коул бяха особено ревниви към децата си, чувстваха ги като своя собственост и Досън бе убеден, че баща му щеше да преследва майка му, ако беше взела и детето, докато не я открие. Сам го беше казвал много пъти на сина си. Детето бе достатъчно наясно с кого си има работа, за да зададе дори въпроса какво би станало, ако баща му ги откриеше. Отговорът се подразбираше.

Колко ли от роднините му бяха останали в семейния имот, питаше се сега Досън. Когато най-сетне напусна къщата, освен баща му там живееха един дядо, четирима чичовци, три лели и шестнайсет братовчеди. Сега, когато братовчедите бяха вече възрастни и вероятно имаха свои семейства, населението трябваше да се е увеличило значително. Така или иначе нямаше никакво желание да разбере. Това наистина беше светът, в който бе отраснал, но към който не принадлежеше. Може би майка му, която и да бе тя, имаше пръст в тази работа, но той определено не беше от тяхното тесто. Беше различен от братовчедите си, не участваше в сбиванията в училище, бележките му бяха добри. Странеше от наркотиците и пиенето, а като тийнейджър все гледаше да се отдели от братовчедите си, когато тръгваха из града, за да набият някого, с извинението, че ще остане да помогне при разглобяването на колата, която някой бе откраднал и докарал в семейния двор. Обикновено избягваше да среща погледите на хората и се стараеше да остава незабележим.

Беше си истинска игра на надлъгване. Семейство Коул бяха изпечени престъпници, но не и глупаци, и Досън инстинктивно усещаше, че трябва да прикрива факта, че е различен, колкото му позволяваха силите и обстоятелствата. Вероятно бе единственото хлапе в историята на училището, което учеше здраво, само и само за да научи как да не покаже колко знае, къде точно да сбърка на теста или как да не отговори на някой въпрос. Беше се обиграл как най-добре да мушне с ножа си дъното на кутийката с бира, докато никой не го гледа, за да не я изпие. Когато използваше като извинение разглобяването на кола, за да не излезе с момчетата от двора, седеше под нея до късно през нощта. Стратегията му вършеше работа известно време, но полека-лека в нея се появиха пукнатини. Негов учител неволно се изпусна пред един от приятелите по чашка на баща му, че Досън е сред най-умните му ученици, лелите и чичовците започнаха да забелязват, че само той от децата не нарушава законите и правилата в града. В семейство като тяхното, където лоялността към групата беше на първо място, това да си различен бе най-тежък грях.