— Не исках да пострадаш.

— Там на платформите виждал ли си подобни бури?

— Не чак толкова често, колкото си мислиш вероятно. Евакуират ни, ако сме на пътя на бурята.

— Винаги ли?

— Метеоролозите бъркат понякога — сви той рамене. — Случвало се е да попаднем в периферията и е доста изнервящо. Вятърът ни подмята като дъсчица и трябва да се свиеш в трюма и да чакаш с пълното съзнание, че няма кой да дойде в подобно време, за да те измъкне. Виждал съм мъже направо да се побъркват от страх.

— Мисля, че и аз бих се побъркала.

— Добре се държа при приближаването на Даяна.

— Само защото ти беше с мен — отбеляза съвсем сериозно Аманда и забави крачка. — Бях сигурна, че стига да си до мен, нищо няма да ми се случи. Винаги съм се чувствала в безопасност, когато си наблизо.

— Дори когато баща ми идваше в работилницата на Тък за парите ми?

— Дори тогава. Роднините ти никога не са ме карали да се страхувам.

— Късметлийка.

— Не знам. Докато бяхме заедно, се случваше да срещна някого от тях на улицата. Подсмихваха се, но с нищо не ме притесняваха. А по-късно, когато идвах тук и Тед вече беше зад решетките, срещах Аби и баща ти, но се държаха на разстояние. Мисля, че знаеха какво ще им се случи, ако ми направят нещо. — Тя спря под сянката на поредното дърво и го погледна в очите. — Ето защо никога не съм се страхувала. Никога. Имах теб.

— Надценяваш ме.

— Така ли? Искаш да кажеш, че щеше да ги оставиш да ме изплашат или да ми посегнат?

Досън нямаше отговор. По изражението на лицето му личеше, че е била права.

— Винаги са се бояли от теб. Дори Тед. Не само аз, и те те познават достатъчно добре.

— И ти ли се страхуваш от мен?

— Нямах това предвид — отвърна тя. — Знаех, че ме обичаш и си готов на всичко за мен. Точно затова и толкова много ме заболя, когато прекрати връзката ни. Дори тогава си давах сметка колко изключителна е тази любов. Малко са щастливците, които имат късмет да я изпитат.

Сякаш за част от секундата Досън загуби дар слово.

— Съжалявам, наистина — промълви той най-сетне.

— Аз също — въздъхна Аманда и дори не се постара да прикрие тъгата си. — Не забравяй все пак, че съм една от късметлийките.



Пристигнаха в офиса на Морган Танър и седнаха в малката приемна с ожулено от посетителите и времето чамово дюшеме, масички, отрупани със стари списания, и протрити стари кресла. Рецепционистката, твърде възрастна жена, четеше някакъв роман. Очевидно нямаше много работа. През десетте минути, които прекараха в чакане, телефонът не звънна нито веднъж.

Най-накрая вратата се отвори и достолепен мъж в напреднала възраст, с ослепително бяла коса, рунтави вежди и поизмачкан костюм застана в рамката на вратата.

— Аманда Ридли и Досън Коул, предполагам — вместо поздрав рече той и ги покани с жест в кабинета си. Здрависа се и с двамата и продължи: — Бих искал да изкажа искрените си съболезнования за загубата ви. Сигурно ви е трудно.

— Благодаря — обади се Аманда.

Досън кимна мълчаливо.

Танър им посочи два тапицирани с кожа стола с високи облегалки.

— Моля, седнете. Няма да ви бавя много.

Кабинетът по нищо не приличаше на приемната — по дървените рафтове с цвят махагон бяха подредени десетки книги по право. Прозорецът гледаше към улицата. Върху тежкото бюро с красиви резбовани фигури в четирите ъгъла бе запалена лампа, която напомняше на тези от „Тифани“. В центъра с лице към двата стола се виждаше дървена кутия.

— Моля да ме извините за закъснението, но ме задържаха на телефона — не спираше да говори адвокатът, докато подреждаше листовете върху бюрото си. — Вероятно се питате защо е цялата тази тайнственост, но такова бе изричното желание на Тък. Много държеше на това, очевидно е имал своите основания. — Мъжът ги изгледа изпитателно изпод вежди. — Предполагам, и двамата го познавате добре.

Аманда хвърли кос поглед към Досън, докато Танър заемаше мястото си и извади някаква папка.

— Много ви благодаря, че и двамата успяхте да дойдете. Слушах го как говори за вас и съм сигурен, че и той оценява точността ви. Убеден съм, че имате въпроси, така че най-добре да започваме. — Лицето му изгря за кратко в усмивка и разкри два реда изненадващо бели и равни зъби. — Както ви е известно, тялото на Тък бе намерено във вторник сутринта от Рекс Ярбъроу.

— Кой? — не се сдържа Аманда.

— Пощаджията. Оказа се, че имал ангажимента редовно да проверява как е Тък. Когато почукал на вратата и никой не отговорил, той влязъл, защото не било заключено. Намерил Тък в леглото му. Позвънил на шерифа, за да потвърди, че е починал от естествена смърт. Сетне шерифът се обади на мен.

— Как е знаел, че трябва да ви се обади? — попита Досън.

— Тък го предупредил, че аз съм изпълнител на завещанието му и трябва да ми съобщят, когато почине.

— Излиза, че е имал предчувствие или е знаел, че краят му наближава.

— Така е — съгласи се Танър. — Тък Хостетлър беше възрастен човек и не се страхуваше да погледне реалностите на напредналата си възраст. Искрено се надявам и аз да съм толкова решителен и организиран, когато моето време настъпи.

Аманда и Досън се спогледаха, но нищо не казаха.

— Посъветвах го да ви съобщи последното си желание, но той държеше да го запази в тайна. Нямам представа за причината. Едно беше ясно, че е изключително привързан и към двамата.

— Знам, че не е от голямо значение — наклони се леко напред Досън, — но бихте ли ми казали как се запознахте?

Танър кимна, сякаш беше очаквал подобен въпрос.

— Запознах се с него преди осемнайсет години, когато си купих класически модел „Мустанг“ и поисках той да го реставрира. По това време бях партньор в голяма правна фирма в Роли. Бях и лобист, ако трябва да съм съвсем честен. Занимавах се много с проблеми на земеделието. С две думи, останах в града, за да видя как вървят проектите ми. Бях чувал за Тък и с известно притеснение му поверих колата си. Постепенно се опознахме и след време установих, че животът в града ми допада. Когато след няколко седмици дойдох да си прибера колата, той ми поиска значително по-малко пари, отколкото очаквах, а работата му беше перфектна. Последваха петнайсет много интензивни години. Изведнъж се почувствах напълно изчерпан и реших да се пенсионирам и да се преместя тук. След около година отворих този офис. Работата не е много, най-вече завещания и изповядване на сделки с имоти от време на време. Нямам нужда от работа, но пък ми запълва деня. А и жена ми се радва, че от време на време ме няма в къщи. Една сутрин срещнах Тък в „Ъруинс“ и му казах, че винаги съм насреща, ако има нужда от нещо. Миналия февруари, за моя огромна изненада, той се появи в офиса ми.

— И защо точно вие…

— Останах с впечатлението, че не иска да възложи завещанието си на някого, който е от дълги години в града. Нямаше голямо доверие в запазването на професионалната тайна въпреки уверенията ми, че това е задължително. Има ли нещо друго, което бих могъл да ви разясня?

Аманда поклати глава отрицателно. Адвокатът премести листата към себе си и сложи очилата за четене.

— Тогава да започваме. Тък остави инструкции как да процедирам като изпълнител на неговата воля. Трябва да знаете, че той държеше да няма традиционно погребение. Ето защо след неговата смърт организирах кремация в сроковете, които той посочи. Тък Хостетлър беше кремиран вчера. — Танър докосна кутията върху бюрото, с което даде да се разбере, че там е прибрана пепелта на Тък.

— Но ние пристигнахме вчера — пребледня Аманда.

— Известно ми е, но инструкциите бяха такива.

— Не е искал да присъстваме, така ли?

— Не искаше никой да присъства.

— Но защо?

— Единственото, което имам право да ви кажа, е, че това бе изричното му желание. Предполагам, че не е искал да ви разстройва. — Той вдигна лист от купчината пред себе си. — Само цитирам: „Не искам моята смърт да е тежест за тях“.

Танър свали очилата, облегна се назад и погледна посетителите си — очевидно за да провери реакцията им.

— С две думи — няма да има погребение? — попита Аманда.

— Не и в традиционния смисъл.

Аманда извърна поглед към Досън, после отново го върна към Танър.

— Защо тогава е поискал да дойдем?

— Пожела да ви повикам, за да свършите нещо за него, нещо много по-важно от самата кремация. Да разпръснете праха му на специално за него място, което, както разбирам, никой от вас не е посещавал.

Аманда веднага се сети за какво става дума.

— Вилата му във Вандъмиър.

— Точно така — кимна Танър. — Утре, което и време да изберете, ще бъде много подходящо. Ако за вас не е удобно, ще се погрижа. Трябва да отида там така или иначе.

— Утре е добре — прие Аманда.

— Ето адреса — вдигна Танър един лист. — Позволих си да опиша как се стига до там. Не е лесно. Освен това Тък ме помоли да ви предам и това — и той показа три запечатани плика. — Ще видите, че върху два са написани вашите имена. Поиска да прочетете на глас онова, което е написано в третия, ненадписан, преди церемонията.