Тежка въздишка се откърти от гърдите й. За кой ли път си напомни, че светът на майка й е различен, че тя никога не е била в колеж, никога не е живяла извън Ориентъл и е възможно това да е причината. Приема нещата такива, каквито са, защото няма с какво да ги сравни. От малкото, което бе чувала за детството на майка си, в семейството им никога не е имало прояви на сърдечност. Всъщност кой знае? Със сигурност знаеше обаче, че довери ли се повече от необходимото на Евелин, това ще доведе само до неприятности, а не беше готова да ги посрещне точно сега.

Докато слагаше капачето на картонената чаша, телефонът иззвъня в джоба й. Погледна екрана и видя, че Лин я търси. Излезе пред вратата на кафенето и няколко минути побъбри с дъщеря си. След това потърси Джаред на мобилния му телефон и очевидно го събуди, ако се съдеше по сънливия глас на момчето. Преди да затвори, синът й каза, че с нетърпение очаква да се видят в неделя. Щеше й се да може да чуе и Анет, но знаеше, че детето се забавлява в летния лагер.

След кратко колебание позвъни и в кабинета на Франк. Не беше успяла да го направи по-рано сутринта въпреки подхвърлянията на майка си. Както обикновено се наложи да почака няколко минути, за да приключи той с поредния пациент.

— Хей, здрасти! — поздрави Франк.

От разговора им пролича, че не помни да е звънял предишната вечер. Въпреки това сякаш се радваше да чуе гласа й. Попита как е майка й. Аманда му каза, че ще ходят на вечеря заедно, а той сподели, че имал намерение да отиде на голф в неделя сутрин с Роджър, стар негов приятел, и може би след това ще гледат мача на „Брейвс“ в клуба. Аманда от опит знаеше, че такива събирания обикновено включват сериозно напиване, но потисна надигналия се яд, знаейки също така, че и да направи негативен коментар, това само ще влоши нещата. Франк попита за погребението и какво смята да прави по-нататък през деня. Тя отговори съвсем честно, че все още не знае нищо определено, но усети, че се стреми да избегне споменаването на името на Досън. Нямаше сигнал Франк да е доловил нещо и двамата затвориха.

Аманда обаче изпита леко чувство на вина. И заедно с гнева това я накара да се почувства доста напрегната.



Досън изчака в сянката на магнолията Аманда да пусне телефона в чантата си. Стори му се, че долови нервна тръпка по лицето й, но много скоро тя намести презрамката на чантата на рамото си и изражението й отново стана неразгадаемо.

Също като него бе с дънки и когато тръгна към нея, не можеше да не отбележи, че тюркоазният цвят на блузата й подчертава цвета на очите й. Очевидно се беше замислила, защото видимо се сепна, когато го позна.

— Здравей! — поздрави я той широко усмихнат. — Не очаквах да те видя тук. — Застана до нея и проследи с поглед как тя прокарва ръка по вързаната си на тила коса. — Исках да си купя вода преди срещата ни.

— Защо не и кафе? — направи тя жест към вратата зад нея. — Тук правят най-доброто в града.

— Вече пих на закуска.

— В „Ъруинс“ ли ходиш? Тък се кълнеше в това място.

— Не, хапнах в пансиона, в който съм отседнал. Закуската е включена в цената на стаята и Алис се беше приготвила както трябва.

— Алис ли?

— Супермоделка, която държи пансиона. Но нямаш основание за ревност.

— Не се съмнявам. Как прекара сутринта?

— Добре. Потичах здраво и видях промените.

— Е, и?

— Имах усещането, че се връщам в стар пашкул. Почувствах се като Майкъл Фокс в „Завръщане в бъдещето“.

— Това е едно от очарованията на Ориентъл. Когато си тук, е лесно да си представиш, че останалият свят не съществува, и дори проблемите ти някак се отдалечават.

— Думите ти звучат, сякаш си член на Търговската камара.

— Това е моето очарование.

— Освен многото други — уточни той.

Докато го произнасяше, тя долови настойчивия му поглед. Не беше свикнала да я гледат така — в повечето случаи оставаше невидима, докато изпълняваше всекидневните си задължения, и преди да завърши самоанализа си, тя го чу да казва:

— Ще вляза да си взема една вода, ако нямаш нищо против.

Той влезе и през открехнатата врата Аманда видя как хубавичката касиерка му хвърля погледи крадешком. Докато Досън взимаше водата от хладилника в дъното на помещението, момичето бързо се огледа в огледалото зад бара, след което го дари с приятелска усмивка. Аманда извърна лице, преди той да види, че го наблюдава.

Минута след това Досън излезе навън, разменил последен поглед с момичето. Аманда се стараеше да удържи усмивката си и двамата поеха към място, откъдето имаше по-добър изглед към яхтеното пристанище.

— Момичето в кафенето флиртуваше с теб — обади се тя по едно време.

— Просто беше любезна.

— Беше очевидно.

Досън сви небрежно рамене, докато отвинтваше капачката на бутилката.

— Всъщност не ми направи впечатление.

— Не е възможно!

— Бях се замислил за нещо друго.

От начина, по който подхвърли думите, тя усети, че той ще продължи, затова реши да изчака.

— Видях Аби тази сутрин — рече той, присвивайки очи. — Докато тичах по улиците.

Аманда цялата се стегна.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Не забравяй, че е мой братовчед.

— И какво стана?

— Нищо.

— Засега това е добре, нали?

— Не съм сигурен още.

— Какво значи това?

Досън не бързаше да отговори. Предпочете да отпие малко вода, а в това време тя почти чуваше как се въртят зъбчатите колелета на мозъка му.

— Имам предвид, че трябва да стоя колкото може по-далеч от погледите им. А появят ли се, няма да имам избор.

— Може и нищо да не предприемат.

— Възможно е — кимна той. — Засега няма никакви сигнали от тях. — Решил да смени темата, продължи: — Как мислиш, за какво ще говори с нас господин Танър? Беше доста загадъчен при последния ни разговор. А и нищо не ми каза за погребение.

— И с мен не беше много словоохотлив. Двете с майка ми говорихме нещо подобно тази сутрин.

— Така ли? Как е майка ти?

— Разстрои се, че е пропуснала партията си бридж снощи. Но за да се утеши, успя да ме убеди да отидем на вечеря днес у една нейна приятелка.

— Което значи, че си свободна дотогава? — усмихна се той.

— Защо? Имаш ли нещо предвид?

— Нека първо да чуем какво ще каже господин Танър. Май е време да тръгваме. Офисът му е съвсем близо, зад ъгъла.

Аманда провери дали капачката на чашата й е здраво закрепена и поеха по тротоара, търсейки сенките на дърветата.

— Спомняш ли си кога за първи път ме попита дали можеш да ми купиш сладолед? — попита тя. — Онзи първи път.

— Така и не разбрах защо каза „да“.

— Заведе ме в дрогерията, онази до стария фонтан, с дългия щанд — продължи Аманда, правейки се, че не чува последната му забележка. — И двамата си взехме сладолед с фъч. Приготвяха ги на място и не помня да съм яла толкова вкусен сладолед след това. Не разбрах защо разрушиха дрогерията.

— Кога?

— Не мога да кажа точно. Може би преди шест или седем години. При едно от идванията ми тук изведнъж забелязах, че я няма. Натъжих се. Водех там децата, когато бяха малки. Много се забавляваха.

Той се опита да си представи как тя седи с децата си в старото заведение, но лицата на хлапетата му се губеха. На кого ли приличаха? На нея или на баща си? Дали бяха сърдечни като нея, също толкова щедри по душа?

— Мислиш ли, че би им харесало да растат на място като Ориентъл? — попита Досън.

— Със сигурност, докато са малки. Градчето е красиво, с много места за игра и разходки. Поотраснат ли обаче, не им стига.

— Както и на теб.

— Именно. Нямах търпение да се махна. Ако си спомняш, подадох документи в Университета в Ню Йорк и колежа в Бостън, само за да мога да живея в голям град.

— Сякаш бих могъл да забравя. Всички тези градове ми се струваха на края на света.

— Баща ми е учил в „Дюк“. Като дете слушах непрестанно за този университет, гледахме всички мачове на отбора им по бейзбол. Някак се подразбираше, че ще продължа да уча там. Оказа се, че изборът е наистина добър, защото мястото е чудесно, образованието — също, а и създадох много приятелства. Може да се каже, че и пораснах. Не мисля, че щеше да ми хареса да живея в Ню Йорк или Бостън. Продължавам в сърцето си да съм дете на малкия град. Обичам, докато заспивам, да чувам песента на щурците.

— В такъв случай в Луизиана ще ти хареса. Тя е световната столица на буболечките.

Аманда се усмихна и отпи от чашата си.

— А помниш ли как отидохме до брега на океана, преди да удари ураганът Даяна? Колко те молих да отидем с колата, а ти се мъчеше да ме разубедиш.

— Мислех, че си откачила.

— Въпреки всичко ме закара. Защото те помолих. Вятърът беше толкова силен, че не можехме да излезем от колата, вълните… Те бяха ужасяващи. Гребените стигаха до хоризонта, а ти ме стискаше за ръката и се мъчеше да ме накараш да се приберем в колата.