Нямаше нужда да си кой знае колко умен, за да разбереш, че дъщеря й и съпругът й имат проблеми. Почти не беше виждала Франк през последните няколко години, защото Аманда все идваше сама. Беше видяла, че той твърде често посяга към бирата. Истината е, че и бащата на Аманда често пиеше бърбън, но пък никой брак не е идеален. Имаше години, когато Емили направо не можеше да понася Харви, камо ли да продължава да е негова съпруга. Ако дъщеря й я беше попитала, тя нямаше намерение да го скрие и щеше да й напомни, че тревата в градината на съседите невинаги е по-зелена от твоята. Онова, което по-младото поколение не разбира, е, че тревата е по-зелена, когато я поливаш. А това означава, че и двамата — и Аманда, и Франк — ще трябва да се измъкнат от черупките си, ако искат да оправят нещата помежду си. Само че Аманда не я попита.

Жалко, защото Евелин можеше да й обясни, че само добавя нови проблеми към вече разстроения си брак и лъжата е част от тези проблеми. След като с такава лекота лъже майка си, не е толкова трудно да се сетиш, че прави същото и с мъжа си. Започнат ли веднъж да текат лъжи, няма да има край. Очевидно Аманда беше объркана, в такова състояние хората бъркат. Щеше да се наложи Евелин да е по-настоятелна тези два дни, все едно дали дъщеря й иска, или не.



Досън се беше върнал в града.

Тед Коул стоеше на стълбите пред бараката и пушеше, загледан разсеяно в „месните“ дървета. Обичаше да ги нарича така, когато момчетата се връщаха от лов. И сега на провесените клони висяха изкормени и одрани два трупа, целите накацани от мухи, които жужаха и над вътрешностите на земята под тях.

Утринният бриз полюляваше труповете и Тед вдиша отново дима от цигарата си. Беше видял Досън. Знаеше, че и Аби го е видял. Само дето Аби излъга, че не го е забелязал, и това вбеси Тед почти толкова, колкото и самодоволното появяване на Досън.

Брат му взе да му писва напоследък. Все нещо му нареждаше и го оставяше да се пита къде отиват парите на семейството. Май скоро щеше да дойде момент, когато старият Аби ще види обратната страна на пищова. Скъпият му брат беше станал небрежен. Онзи с бокса с шипове едва не го уби. Това никога нямаше да се случи преди няколко години. Нямаше да се случи и ако Тед беше с него, но Аби не сподели с него намеренията си, още един знак, че е станал невнимателен. Това момиче, новото му гадже… Канди или Ками, нещо такова беше. Вярно, че беше хубавка и с тяло, с което Тед нямаше нищо против да се позанимае. С жените никога не е сложно — искаш нещо от тях, получаваш го и ако се ядосат или се нацупят, им показваш къде грешат. Случва се да са нужни няколко урока, но в крайна сметка се подчиняват. Май Аби беше забравил тези важни неща.

На всичкото отгоре го излъга право в очите. Тед запрати фаса на цигарата си навън и се замисли, че май ще се наложи скоро да си поговори с Аби на висок глас. Но всичко по реда си. Първо беше ред на Досън. От години чакаше този момент. Заради него носът му бе извит на една страна, а челюстта му се крепеше на тел. Заради този кретен Тед открай време търпеше болки и подигравки, да не говорим, че девет години лежа зад решетките. Всеки, който се заяжда с Тед, трябва да си го получи. Това важеше и за Досън, и за брат му.

Завъртя се на пета и влезе в бараката. Строена в началото на века, вътре висеше само една крушка и тя едва осветяваше помещението. Тина, тригодишната му дъщеря, беше кацнала на разнебитеното канапе пред телевизора и гледаше филм на „Дисни“. Ела мина безмълвно покрай детето. В кухнята тиганите бяха покрити с дебел слой засъхнала мазнина, но тя продължи нататък към бебето, което скимтеше във високото си столче. Лицето му бе измацано с нещо жълто и лепкаво. Едва двайсетгодишна, Ела имаше тесен ханш, тънка рядка коса и обсипано с лунички лице. Роклята й едва прикриваше изпъкналия от бременността корем. Едва в седмия месец, беше изморена. Тя все си беше изморена.

Тед грабна ключовете си от кухненския плот и тя се обърна.

— Излизаш, така ли?

— Не се ври в моите работи — измърмори той, мина покрай детето, потупа го леко по главата и влезе в спалнята. Бръкна под възглавницата, измъкна глока си и го пъхна в колана на панталоните. Беше обзет от възбуда, все едно всичко на този свят беше наред.

7

Когато Досън се върна от сутрешния крос, някои от гостите в пансиона вече пиеха кафе в трапезарията и преглеждаха сутрешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“. Докато се качваше по стъпалата към стаята си, той долови аромат на бекон с яйца откъм кухнята. Взе си душ, нахлузи дънки и фланелка с къси ръкави и слезе в трапезарията.

Повечето посетители вече бяха приключили със закуската, затова той седна сам до една маса. Въпреки кроса не беше много гладен, но собственичката Алис Ръсел, жена на около шейсет, преселила се след пенсионирането в Ориентъл, напълни чинията му и той усети, че тя ще е много разочарована, ако не изяде всичко. Напомняше му на грижовна баба, за което допринасяше престилката отпред и домашната роба на квадрати под нея.

Разказа му, че като повечето хора в града, двамата с мъжа й избрали Ориентъл заради пристанището и лодките. Но мъжът й взел да се отегчава и накрая решили да купят пансиона заедно с бизнеса преди няколко години. Обръщаше се към него с „мистър Коул“, очевидно нямаше представа за славата на семейството му, защото не реагира, когато й довери, че е израснал в този град. Ясно беше, че не се е сляла напълно с обстановката.

Семейството му обаче все още беше в града. Забеляза Аби пред магазина и щом зави зад ъгъла, се понесе към пансиона, като подбираше главните артерии. Най-малко искаше да си има неприятности със семейството, особено с Тед и Аби, въпреки предчувствието, че едва ли ще се размине така лесно с тях.

И все пак имаше нещо, което му предстоеше да направи. След като се нахрани, взе букета, който бе поръчал да доставят в пансиона, и се качи в колата под наем. Поглеждаше от време на време в огледалото за задно виждане, за да се увери, че не го следят. Стигна гробището и намери гроба на доктор Дейвид Бонър.

Както се надяваше, мястото беше безлюдно. Остави цветята и мислено прочете кратка молитва за семейството на загиналия. Всичко това му отне само няколко минути и той пое обратно към пансиона. Остави там колата и вдигна глава. Чистото от облаци небе се бе ширнало до хоризонта, а въздухът вече беше топъл. Сутринта наистина бе твърде хубава, за да я пропусне, и Досън реши да върви пеша.

Слънчевите лъчи си играеха с водата на Нюс и той побърза да сложи тъмните очила. Огледа района, докато пресичаше улицата. Магазините бяха отворени вече, но по тротоарите не се виждаха хора. Запита се как издържа малкият им бизнес.

Хвърли поглед към часовника си и видя, че му остава половин час до срещата при адвоката. Недалеч от мястото, където беше застанал, забеляза кафене, покрай което бе минал сутринта по време на кроса. Нямаше нужда от повече кафе, но реши да си купи бутилка минерална вода. Лекият вятър раздвижи листата на дърветата и летящата врата на заведението. В същия миг в рамката й застана позната фигура и той се усмихна широко.



Аманда стоеше пред бара на „Бийнс“ и сипваше сметана и захар в чашата етиопско кафе, което си беше поръчала. Заведението, преустроена малка жилищна сграда с изглед към пристанището, предлагаше около двайсет различни вида кафе и превъзходни сладкиши, ето защо при всяко посещение в Ориентъл Аманда обичаше да се отбива тук. Това беше мястото, освен „Ъруинс“, където местните жители обменяха информация за събитията в града. Зад гърба й се водеха оживени разговори. Сутрешният прилив от посетители бе отминал, но в кафенето все още имаше повече хора, отколкото беше очаквала. Откакто бе влязла вътре, двайсет и няколко годишното момиче зад бара не спираше да изпълнява поръчки.

Аманда изпитваше крещяща нужда от едно силно кафе. Тазсутрешната размяна на реплики с майка й я разлюля. Докато си взимаше душ, й хрумна да се върне в кухнята и да проведе сериозен разговор с Евелин. Вече вън от банята, размисли. Макар винаги да се беше надявала, че майка й все някога ще стане онази майка, изпълнена със съчувствие и разбиране, за каквато бе мечтала, не беше лесно да си представи колко потресена и разочарована би била тя, ако дъщеря й само спомене името на Досън. Тирадата непременно щеше да започне, да се занижат добре познатите гневни, наситени с наставления монолози, които Аманда до болка познаваше от юношеските си години. Не биваше да забравя, че майка й беше жена от друго време със съвсем други ценности. Решенията бяха добри или лоши, изборите правилни или грешни, а някои граници не бива да се прекрачват! Съществуваха неподлежащи на обсъждане правила за поведение. Отдавна знаеше в какво вярва майка й. Тя държеше на чувството за отговорност, вярваше в това, че човек трябва да носи последствията от решенията си, и не търпеше хленченето.

Аманда си даваше сметка, че във всичко това няма нищо лошо, самата тя бе възприела част от тази философия по отношение на децата си и виждаше, че дава резултат. Разликата бе в това, че майка й изглеждаше винаги абсолютно сигурна във всичко. В това коя е тя самата и в изборите, които прави, сякаш животът е песен и единственото, което се иска от теб, е да следваш ритъма й и само така всичко ще върви по план. Аманда си мислеше често, че майка й няма не само никакви колебания, но и угризения.

Само че дъщеря й беше различна. Освен това не можеше да забрави безсърдечното й поведение при болестта и последвалата смърт на Беа. Изказа колко съжалява, разбира се, стоя при тях, за да се грижи за Лин и Джаред при множеството им посещения в Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“. Дори сготви няколко пъти през седмиците, които прекара с тях след погребението. Аманда така и не успя да проумее стоическото приемане на тревогата и скръбта, нито пък лекцията, която майка й произнесе само три месеца след смъртта на Беа за това, че е крайно време да се вземе в ръце, да престане да се самосъжалява. Сякаш загубата на момиченцето й беше нещо подобно на раздяла с гадже. И до днес, когато се сетеше за ония години, прилив на гняв обземаше Аманда, стигаше и дотам да се пита дали Евелин изобщо е способна на съчувствие.