— Да, благодаря.

— Готова ли си да ми кажеш какво става? Къде беше?

— Казах ти, тръгнах късно — постара се Аманда да поддържа спокоен гласа си.

— Опитах се да се свържа по телефона, но чувах единствено гласовата ти поща.

— Батерията ми падна. — Тази лъжа й хрумна по пътя снощи.

— Това ли е причината да не се обадиш и на Франк? — Майка й донесе чинията си на масата.

— Говорих с него вчера, около час след като се бе прибрал от работа. — Аманда взе вестника и хвърли поглед на заглавията.

— Той се обади тук.

— И?

— Изненада се, че още не си пристигнала — ехидно подхвърли майка й. — Според него си тръгнала някъде към два часа.

— Имах да свърша някои неща преди това. — Лъжите излизаха твърде лесно напоследък, но пък и практикуваше вече от доста време.

— Звучеше разтревожен.

Не, звучал е пиян, помисли си Аманда, и се съмнявам, че изобщо помни, че се е обаждал. Тя се изправи и допълни чашата си с кафе.

— Ще му звънна по-късно.

— Имах покана за бридж снощи — седна майка й до масата.

Значи затова било всичко, помисли си Аманда. Или поне отчасти. Майка й беше страстна бриджорка и играеше с едни и същи хора от вече близо трийсет години.

— Трябвало е да отидеш.

— Чаках те и се надявах да вечеряме заедно. Как да отида? Наложи се Юджиния Уилкокс да ме замести.

Юджиния Уилкокс живееше по-надолу на същата улица в друга историческа сграда, също толкова великолепна, колкото тази на Евелин. Макар да се предполагаше, че са приятелки — познаваха се, откакто се помнеха — между тях съществуваше неизречено съперничество по отношение на къщите, в които живееха, на градините и всичко останало, включително и това кой прави по-хубав кадифен кейк.

— Съжалявам, мамо — настани се отново до масата Аманда. — Трябваше да се обадя по-рано.

— Юджиния нищо не разбира от анонси и това проваля цялата игра. Марта Ан вече ми се обади и се оплака. Казах й, че си пристигнала, и от дума на дума тя ни покани на вечеря тази вечер.

— Нали не си приела? — сбърчи чело Аманда.

— Приех, разбира се.

Образът на Досън изникна в съзнанието на Аманда.

— Не знам дали ще имам време — опита се тя да се измъкне. — Може би тази вечер ще има събиране преди погребението.

— Какво значи това? Ще има или няма да има?

— Искам да кажа, че не знам още. Адвокатът, който ми се обади, не каза нищо по този въпрос.

— Малко необичайно ми се вижда. Защо да не ти каже, ако ще има?

Може и така да е, помисли си Аманда, но едва ли е по-необичайно от това Тък да ме срещне с Досън на вечеря снощи.

— Според мен изпълнява разпорежданията на Тък.

При споменаването на името на стареца майка й посегна към перления гердан на врата си. Аманда не помнеше тя да е напускала спалнята си без грим и бижу и тази сутрин не правеше изключение. Евелин Кулиър винаги е била въплъщение на духа на стария Юг и очевидно това щеше да важи до края на дните й.

— Все още не разбирам защо трябваше да идваш за неговото погребение. Та ти не познаваше този човек.

— Напротив, мамо, познавах го.

— То беше много отдавна. Друго щеше да е, ако продължаваше да живееш в града. Тогава може би щях да те разбера. Но сега защо трябваше да пристигаш специално?

— За да засвидетелствам уважението си.

— Знаеш, че той нямаше добра репутация. Според мнозина беше луд. Как да обясня сега на приятелите си защо си дошла?

— Защо трябва да им казваш нещо?

— Защото ще ме питат.

— Какво ги интересува?

— Те се интересуват от теб.

Аманда долови нещо в гласа на майка си, което не успя да разтълкува. Докато се опитваше да разбере, добави сметана в кафето си.

— Нямах представа, че съм толкова любопитна тема — отбеляза само тя.

— Няма защо да се изненадваш. Почти не водиш вече Франк и децата. Не мога да ги спра да питат.

— Говорили сме вече за това — въздъхна Аманда, която не успя да скрие раздразнението си. — Франк работи, а децата са на училище, но това не означава, че аз не мога да идвам. Понякога дъщерите правят такива неща. Ходят да видят майките си.

— Случва се и да не се виждат с майките си. Това кара хората да се питат, ако искаш истината.

— Не те разбирам — присви очи Аманда.

— Имам предвид случаите, когато си идвала в Ориентъл, знаейки, че отсъствам. Преспивала си у дома, без дори да ме уведомиш. — Жената не криеше възмущението си. — Не мислеше, че знам, нали? Какъвто е бил случаят, когато бях на круиз миналата година. Или когато ходих при сестра ми в Чарлстън по̀ миналата. Видели са те. Приятелите ми са те видели. Това, което не разбирам, е, защо си мислеше, че няма да науча.

— Мамо…

— Не! — вдигна Евелин съвършено поддържаната си ръка. — Много добре знам защо си идвала. Може да съм стара, но не съм оглупяла още. За какво друго си идвала тук, освен за да се видиш с онзи старец? Очевидно за да се срещнеш с него. При него си ходила всичките онези пъти, когато ми казваше, че отиваш по магазините или че ще се срещнеш с приятелка на плажа. През цялото време си ме лъгала.

Аманда мълчаливо наведе очи. Наистина нямаше какво да каже. Чу дълбока въздишка в настъпилата тишина.

Когато майка й продължи, в гласа й вече липсваше предишната острота:

— Знаеш ли, аз също съм те лъгала, Аманда, и честно да ти кажа, изморих се да го крия. Все още съм твоя майка и можеш да споделиш с мен.

— Знам, мамо. — В гласа си долови сприхавите нотки на тийнейджърските си години и определено й стана неприятно.

— Да не би нещо с децата?

— Те са добре.

— Може би с Франк?

Аманда въртеше дръжката на чашата между пръстите си.

— Искаш ли да поговорим? — продължи майка й.

— Не — с равен глас заяви Аманда.

— Мога ли да направя нещо?

— Не.

— А с теб какво става, Аманда?

Неясно защо въпросът отново насочи мислите на Аманда към Досън и за миг тя се пренесе в кухнята на Тък, където се къпеше в неговото внимание. Даде си сметка, че нищо друго не иска в момента, освен да го види отново, независимо от последствията.

— Не знам — промърмори тя след кратка пауза. — Ще ми се да знаех.



След като дъщеря й отиде да си вземе душ, Евелин Кулиър отиде на задната веранда и се загледа в мъглата, стелеща се над реката. Обикновено това бе един от любимите й мигове на деня, още от дете. Тогава живееше близо до фабриката на баща си, но в края на седмицата обичаше да се разхожда до моста, където можеше да седи с часове и да съзерцава как слънцето полека-лека разкъсва и разнася мъглата. Харви знаеше, че тя винаги е мечтала да живее край реката, затова купи тази къща няколко месеца след като се ожениха. Естествено, купи я от баща си на нищожна цена. Кулиър притежаваха много имоти по онова време, но това беше без значение. По-важното беше, че бе помислил за нея, сега силно й се прииска той да е тук, за да поговорят за Аманда. Кой би могъл да знае какво става с нея в последно време? Аманда винаги е била загадка, още като момиче. Имаше свое мнение за нещата и откакто проходи, се проявяваше като изключителен инат. Ако майка й поръчаше да стои наблизо, тя при първа възможност драсваше нанякъде; ако Евелин настояваше да облече красива дреха, се появяваше с нещо, което бе изровила от дъното на гардероба. Докато Аманда беше малка, Евелин все някак успяваше да я държи под контрол или поне в правия път. Тя беше Кулиър все пак и хората имаха определени очаквания от нея. Един господ знае какво се обърна, когато стана девойка. Сякаш дяволът се всели в нея. Първо — Досън Коул! Не кой да е, а гаменът Коул. Започнаха лъжите, измъкванията, безкрайните лоши настроения и мигновени отговори, когато майка й се опиташе да поговори с нея разумно. С времето косата на Евелин започна да посивява от тревога и макар Аманда да не знаеше, само благодарение на постоянното наливане с бърбън успя да преживее тези ужасни години.

Едва когато успяха да я разделят с момчето от семейство Коул и замина в колежа, Аманда сякаш започна да влиза в релси. Последваха няколко спокойни чудесни години, внуците също донесоха много радост. Много тъжна бе загубата на момиченцето — чудесно весело дете! Но Бог никому не е обещавал живот без тревоги и грижи. Самата тя година преди Аманда да се роди, бе преживяла спонтанен аборт. Късмет беше, че дъщеря й в крайна сметка се стегна — семейството й има голяма нужда от нея — и дори се захвана с благотворителност. Евелин би предпочела дъщеря й да се занимава с нещо не така натоварващо, като например Младежката лига. Така или иначе болницата към университета „Дюк“ бе авторитетно място и тя нямаше нищо против да разказва на приятелките си за обедите за набиране на средства, които Аманда организира, и дори за доброволния труд, който полага там.

Напоследък обаче дъщеря й сякаш се връщаше към младежките си настроения — лъжеше като пубертет за каквото й падне. Те двете никога не бяха били достатъчно близки и Евелин се бе примирила с това. Мит беше приказката, че всяка майка и дъщеря са най-близки приятелки, но приятелството не беше толкова важно, колкото семейството, а то винаги е фактор. Никога не бяха споделяли кой знае колко, но пък и споделяното почти винаги е свързано с оплакване, което обикновено е чиста загуба на време. Животът е трудна работа. Така е било и така ще си остане, тогава не си заслужава да се оплакваш! Или предприемаш нещо, или оставяш нещата такива, каквито са, и приемаш избора си.