Камионът отново кривна към банкета, защото Алан най-сетне беше успял да освободи запалката си.

— Откъде идва това име Бъстър? — попита той.

— Семейна традиция. По майчина линия — сбърчи чело Бъстър. — Колко доставки имаме за днес?

Цялата изминала седмица този човек бе задавал все този въпрос и Алан не можеше да се начуди защо бройката беше от толкова голямо значение за него. Доставяха опаковки с ядки и снаксове в бензиностанциите и дрогериите. Работата не беше в бързината, защото тогава Рон щеше да им даде нови обекти. Алан го разбра миналата година и за нищо на света нямаше да повтори отново тази грешка. Неговата територия покриваше целия окръг Пимлико, а това означаваше да шофираш до безкрай по най-скучните пътища в историята на човечеството. И въпреки всичко това беше най-добрата работа, която бе имал досега. Много по-добра от строителството, градинарството, миенето на коли или каквото и да било друго, с което се бе занимавал, откакто завърши гимназия. Тук поне чистият въздух влизаше през прозореца, пускаше музиката колкото си искаше силно и нямаше началник да му диша във врата. А и заплащането не беше зле.

Алан задържа волана с лакти, докато палеше цигарата си. Издуха дима през отворения прозорец и въздъхна.

— Хайде стига! Ще е добре, ако обиколим всичките за днес.

Извърнал лице към прозореца от своята страна, Бъстър промърмори:

— Ами да не бяхме се застоявали толкова дълго за обяд.

Това хлапе наистина му лазеше по нервите. А и наистина бе хлапе, въпреки че технически погледнато, беше по-възрастен от него. Най-малко искаше да го изпорти на Рон, че клинчи от работа.

— Не е въпроса в обяда, а в обслужването. Не може да връхлетиш вътре и след това да изчезнеш час по-скоро. Трябва да се разговориш с хората. Част от работата ни е да общуваме с клиентите. Това го пише и в ръководството.

— Както и пушенето може би. Знаеш, че не е редно да пушиш в колата.

— Всеки си има някакъв порок.

— А надуването на радиото?

Уфф! Тоя май наистина имаше списък с оплаквания и Алан трябваше да реагира бързо.

— Правя го заради теб. Вид отпразнуване, нали разбираш? Свършва първата ти седмица и се справяш страхотно. А в края на работния ден непременно ще го кажа на Рон.

Споменаването на името на шефа накара Бъстър да млъкне за няколко минути, което не беше кой знае колко, но пък след цяла седмица заедно в колата с този тук това си беше направо бонус. Краят на деня беше далеч, а следващата седмица Алан щеше да е отново сам. И слава богу.

А тази вечер? Само дано всичко потръгне както трябва, че да забрави най-сетне за съществуването на Бъстър. Щеше да отиде в онази дупка „Тайдуотър“ в предградието на Ориентъл — почти единственото място, където се предлагаше някакъв нощен живот. Щеше да изпие няколко бири, да поиграе билярд и ако има късмет, да види онази сладка барманка. Обикновено носеше тесни дънки, които очертаваха важните места, винаги когато му подаваше бирата, се навеждаше напред с прилепналата си изрязана блузка и това правеше питието му още по-вкусно. Така прекарваше и събота, и неделя вечер, когато майка му най-вероятно щеше да бъде с дългогодишния си приятел Лио и нямаше да го търси в караваната, както миналата вечер например.

Не разбираше защо не се оженят с Лио. Тогава тя щеше да има по-интересни занимания от това да проверява вече порасналия си син. Това, което никак не му се искаше, бе да прави компания тази вечер на майка си, защото нямаше никакво намерение да си остава вкъщи. Какво като щеше да е скапан за работа в понеделник сутрин. Бъстър щеше да е в собствения си камион със собствен списък за доставки, а ако това не беше повод за празнуване, Алан наистина не знаеше кое е.



Мерилин Бонър се тревожеше за Алан.

Не може да се каже, че непрестанно мислеше за това, а и се опитваше да се въздържа. Той беше възрастен човек в крайна сметка и можеше сам да си взима решенията. Но пък тя беше негова майка и според нея основният му проблем бе в това, че винаги избираше най-лесния път, който обикновено не водеше никъде, вместо по-сложния, в чийто край можеше да има по-благоприятен изход. Безпокоеше се, че живее като тийнейджър, а не като двайсет и седем годишен мъж. Миналата вечер, когато се отби да го види, го завари да играе видеоигра и първият му въпрос бе дали не иска и тя да опита. Възможно ли беше синът, когото бе отгледала, толкова да не я познава?

Знаеше, че можеше да е далеч по-страшно. В крайна сметка от Алан все пак излезе нещо. Беше добър човек и имаше работа, не се забъркваше в неприятности, а това в днешни дни и на неговите години бе добър знак. Каквото и да си говорим, тя четеше вестници и чуваше какво става в града. Знаеше, че много от приятелите му, млади мъже, които познаваше от деца, някои от тях от добри семейства, бяха посегнали към дрогата или се бяха пропили, имаше и такива, които попаднаха в затвора. И беше логично, като се има предвид къде живееха. Много хора величаят Америка на малкия град и го описват едва ли не като картина на Норман Рокуел, но реалността беше съвършено различна. С изключение на лекарите и адвокатите или хората, които имаха собствен бизнес, в Ориентъл или който и да е малък град нямаше хора с високи доходи. И макар в много отношения мястото да бе идеално за отглеждане на малки деца, нямаше почти нищо, което да стимулира младежите да се развиват. Не е имало и никога няма да има работа за средна класа служители на такива места, нито пък имаше какво да се прави през почивните дни, не можеше да срещнеш нови хора. Тя не разбираше защо Алан продължава да няма нищо против да живее тук, но беше щастлива, че той сам избра този път. Щеше й се да облекчи някак живота му, ето защо купи караваната, която стоеше на хвърлей място от къщата й. Така той можеше да бъде самостоятелен.

Мерилин не хранеше илюзии относно Ориентъл и това я отличаваше от останалите със „синя кръв“ в града, само че оставайки съвсем млада вдовица с две малки деца, се бе наложило да ограничи перспективите си. Това, че фамилията й е Бонър и че е завършила Калифорнийския университет, не спря банките да се опитват да приберат овощната й градина. Нито фамилията на семейството, нито връзките на родителите й можеха да й помогнат да оцелее. Дори високата диплома за висше финансово образование не успя да й проправи път.

Накрая всичко се свежда до пари и до това какво можеш да свършиш, а не до това какво си мислят, че си. Точно затова не можеше да понася Ориентъл. Само преди няколко дни тя предпочете да наеме на работа трудолюбив имигрант, а не хубавица, завършила „Дюк“ или Калифорнийския университет, не помнеше вече, която вярваше, че светът й дължи добър доход. Подобна стъпка сигурно е скандализирала Евелин Кулиър и Юджиния Уилкокс, но Мерилин отдавна гледаше на тях и на подобните им като на динозаври, вкопчили се отчаяно в света, който отдавна не съществуваше. На неотдавнашно събиране в града тя направо им го каза. В миналото това би предизвикало истински скандал, но Мерилин бе сред малкото със собствен бизнес тук, който на всичкото отгоре се и разрастваше, и никой, дори Евелин Кулиър и Юджиния Уилкокс, не смееше да й противоречи.

През годините след смъртта на Дейвид тя се научи да цени трудно спечелената си независимост. Научила се бе да вярва на интуицията си и трябваше да признае, че й харесва да контролира живота си, без да се съобразява с очакванията на околните. Вероятно това бе и причината да отказва толкова дълго на предложенията на Лио за брак. Счетоводител от Морхед Сити, той бе умен, заможен и тя се забавляваше в компанията му. Най-важното беше, че уважаваше изборите й, а и децата много го харесваха. Емили и Алан не можеха да разберат защо тя все още се дърпа.

Лио знаеше, че тя ще продължава да му отказва, но това не го безпокоеше прекалено, защото в интерес на истината, положението се нравеше и на двама им. Щяха може би да отидат на кино на следващия ден, в неделя тя щеше да ходи на църква, след което — на гробищата, както всяка седмица вече двайсет и пет години. По-късно щеше да се срещне с Лио, за да вечерят. По свой начин тя го обичаше. Може да не беше онази любов, която другите си представят, но какво значение имаше. Това, което ги свързваше и имаха, напълно задоволяваше и двамата.



В другата част на града Аманда пиеше кафе в кухнята на майка си и се стараеше да не обръща внимание на мълчанието на възрастната жена. Предишната вечер тя я чакаше на верандата и преди Аманда да седне, въпросите заваляха.

Къде беше? Защо закъсня толкова? Защо не се обади?

Аманда й напомни, че се е обадила, и преди да бъде въвлечена в обвинителната реч на майка си, която тя очевидно си беше приготвила, заяви, че има страшно главоболие и единственото, което иска, е да се качи в стаята си, за да си легне. Съдейки по изражението на майка си тази сутрин, речта нямаше да й се размине. Освен краткото „добро утро“, което размениха, майка й не каза нищо. Отправи се към тостера и с въздишка пусна филийките да се пекат. Тъй като те прегоряха, въздишката, която се откърти от гърдите на жената, беше още по-драматична.

Разбрах, искаше да каже Аманда. Разтревожила си се. Доволна ли си? Но вместо това продължи да отпива кафе, твърдо решена каквито и опити да прави майка й, да не й позволи да я въвлече в разправия.

Чу как филийките изскачат, как Евелин отваря и затваря шумно чекмеджето с приборите, за да извади нож, и как започва да маже филийката си.

— По-добре ли си? — най-сетне попита майка й, без да се обръща.