Следващата седмица, щом получи чека си от Тък, той отиде в банката, осребри го и поиска да изпратят почти цялата сума на Мерилин Бонър заедно с всичките му спестявания от затвора, но без дума обяснение, за подпис да не говорим. С течение на времето Мерилин си стъпи на краката. Родителите й починаха и тя наследи овощната градина. Невинаги се справяше добре, но постепенно започна да изплаща вноските, да ремонтира къщата. Вече притежаваше имота, свободен от задължения. Няколко години след като напусна града, започна бизнес с продажба по пощата на плодови консерви. С появата на интернет търговията й се разрасна и не след дълго тя вече можеше да не се тревожи за сметките си. Не се омъжи повторно, но излизаше вече шестнайсет години със счетоводител на име Лио.

Емили завърши университета в Източна Каролина и се премести в Роли, където си намери работа като управител на универсален магазин, очевидно се подготвяше да поеме бизнеса на майка си един ден. Алан живееше в самостоятелна каравана в овощната градина, купена от Мерилин. Така и не стигна до колеж, но имаше постоянна работа и на снимките, които Досън получаваше, изглеждаше щастлив.

Веднъж годишно за него пристигаха снимки с кратко сведение за всеки от семейство Бонър. Частният детектив, когото Досън беше наел, бе точен, без да се интересува прекалено много от подробности.

Имаше моменти, в които Досън се чувстваше неудобно от това, че си вре носа в живота на тези хора, но за него бе важно да знае, че може да направи нещо положително, колкото и малко да е то, за техния живот. От нощта на катастрофата това бе една от главните му грижи, това бе и причината да продължава през последните двайсет години да изпраща всеки месец анонимни чекове чрез офшорна банка. Чувстваше се виновен за огромната загуба на това семейство и докато тичаше през пустите улици, си казваше, че държи да им помага, колкото му стигат силите.



Аби Коул усещаше, че треската му се засилва, целият трепереше въпреки топлото време. Преди два дни бе вдигнал бейзболната си бухалка срещу един, който го предизвика, но пък онзи извади бокс с остри шипове. На всичкото отгоре трябва да беше и мръсен, защото направи гадна рана в корема му. Рано тази сутрин видя, че от мястото тече зелена гной с доста неприятен мирис въпреки лекарствата, които би трябвало да помогнат. Беше решил, ако не помогнат, да отиде с бухалката при братовчед си Калвин, който се кълнеше, че антибиотиците, които бе задигнал за него от кабинета на ветеринаря, няма начин да не действат.

Точно в този момент погледът му попадна на мъж, който тичаше на отсрещния тротоар на улицата и много му заприлича на Досън. Дали брат му, който бе в съседния магазин, го беше видял? Вероятно не, защото иначе би изтичал навън като разбеснял се бик. Щом се разбра, че Тък е ритнал камбаната, Тед започна да чака братовчед им. Вероятно мислеше за появата му най-вече докато остреше ножовете си или докато зареждаше пистолета, докато проверяваше ръчните гранати и базуката си или другите оръжия от арсенала си в оная дупка, в която живееше с онази малка мръсница Ела.

На Тед определено му хлопаше дъската. Открай време си беше жива топка гняв. И деветте години в затвора не го научиха да се владее. А в последно време беше направо невъзможно да го удържаш. Това според Аби невинаги беше толкова лошо. Превърна го в основния пазител на семейния имот. Тед плашеше всички до смърт, включително и роднините, а Аби имаше само полза от това. Никой не се и опитваше да му се меси в делата и всички му се подчиняваха. Аби пет пари не даваше за по-малкия си брат, но пък го използваше както си иска.

Сега обаче, след като Досън беше в града, един бог знаеше какво щеше да последва. Аби се беше сетил, че Досън може би ще дойде за погребението, но се надяваше онзи да е достатъчно с ума си, та да стои далеч от всички и при първа възможност да се разкара. Така би постъпил всеки с малко здрав разум. Досън не можеше да не знае, че Тед е готов да го убие всеки път, щом се погледне в огледалото и види изкривения си нос.

Аби малко се интересуваше какво може да му се случи на онзи проклетник, само не искаше Тед да се забърква в излишни неприятности. Времето, когато и законът се боеше от тях, отдавна беше отминало. Сега ченгетата имаха и хеликоптери, и кучета, и инфрачервени фенери, и доносници. Аби не можеше да не мисли и за това. Сам трябваше да планира всичко.

Работата бе там, че на Досън много повече му сечеше умът, отколкото на слабоумните тъпанари, с които досега си бяха имали работа. Каквото и да си говорим, преди толкова години той успя да изкара акъла и на Тед, и на баща си, и то когато и двамата бяха въоръжени, а това никак не беше малко. Досън не се страхуваше от двамата братя и със сигурност щеше да се приготви. Той беше безмилостен, когато решеше, и това би могло да спре Тед, само дето Тед не можеше да мисли.

Последното, което му трябваше сега, бе да затворят отново брат му. Беше му необходим, половината от семейството бяха склонни към тъпашки постъпки. Ако Аби не успееше да спре Тед да стори някоя глупост, той като нищо щеше да се озове отново пред съдията. Само при мисълта за това стомахът му се сви и още повече му се додрайфа.

Наведе се напред и повърна на асфалта. Обърса уста с опакото на ръката си, а в това време Досън изчезна зад ъгъла. Тед още не беше излязъл. Аби въздъхна с облекчение и реши да не му казва засега какво е видял.

Втресе го за пореден път, стомахът го заболя. Боже, чувстваше се адски гадно. Кой да предположи, че онзи носи бокс с шипове?

Аби нямаше намерение да го убива, просто искаше да го сплаши малко, както и всеки, който се опита да си въобрази разни работи за Канди. Следващия път няма да се остави на случайността. Ще действа направо. Обикновено беше предпазлив — особено когато е замесен законът — но всички трябваше да разберат, да не припарват до неговото момиче. Никакви погледи, никакви разговори, да не говорим за помисли за онова между краката й. И тя трябваше да знае, че е само негова. Нямаше желание да размаже хубавото й лице, за да го чуе.



Канди не знаеше какво да прави с Аби Коул. Бяха излизали няколко пъти и той си мислеше, че може да се разпорежда с нея. От много време си имаше работа с мъже, познаваше и доста упорити, също като Аби. Може да бе само на двайсет и четири, но движеше сама от седемнайсет и добре знаеше, че докато е с тази дълга руса коса и погледне мъжете с онзи поглед, спокойно може да ги накара да правят каквото им каже. Последните седем години се беше справяла доста добре. Караше свой „Мустанг“ кабрио, подарък от един старчок в Уилмингтън, имаше и малка статуя на Буда, която стоеше на перваза на прозореца й, подарък от мил китаец от Чарлстън, който я уверяваше, че е златна. Знаеше, че спомене ли пред Аби, че е закъсала за пари, той щеше да й даде някакви и да се чувства като крал.

И все пак идеята май не беше много добра. Не беше от града и когато пристигна в Ориентъл преди няколко месеца, не знаеше кои са тези Коул. Колкото повече научаваше, толкова по-несигурна ставаше относно това колко близо до себе си да го допусне. Не защото Аби беше престъпник. Беше си имала работа с не един и двама. Притесненията й, свързани с Аби, се дължаха най-вече на брат му Тед.

Често, когато двамата бяха заедно, малкият брат идваше при тях и тя доста се плашеше от него. Не я смущаваха лошата кожа или жълтите зъби, а нещо, което се излъчваше от него. Щом й се усмихнеше, тя имаше усещането, че той не може да реши какво предпочита да направи с нея — да я целуне или да я удуши, но със сигурност и двете щяха да му доставят удоволствие.

От Тед я побиваха тръпки, но трябваше да признае, че колкото повече опознаваше Аби, толкова повече се уверяваше, че двамата са от един дол дренки. Напоследък Аби бе започнал да се държи някак… Собственически. Това я плашеше. Май беше време да се изнася. Можеше да поеме на север към Вирджиния или на юг към Флорида. Беше й все едно.



Камионът за доставки се люшна и кривна от централната линия на пътя към банкета, после обратно, в резултат на опитите на Алан Бонър да извади цигара, потупвайки пакета в бедрото си, като в същото време внимаваше да не разлее чашата с кафе, която крепеше между коленете си. От радиото в колата се носеха гръмките звуци на песен за мъж, който бе загубил кучето си, искаше куче, обичаше да яде кучета или каквото там беше. Думите както обикновено нямаха значение, важен бе ритъмът, а ритъм имаше, и то какъв. Като се прибави фактът, че беше петък, което значеше още около седем часа работа преди дългия приятен уикенд, Алан наистина беше в добро настроение.

— Защо не го изключиш? — попита Бъстър.

Бъстър Тибсън беше новоназначен във фирмата, което бе и единствената причина да бъде в камиона с него. Цяла седмица или се оплакваше от нещо, или задаваше въпроси. Съвсем достатъчна причина да откачиш.

— Защо? Не ти ли харесва парчето?

— В ръководството пише, че силно пуснатото радио отвлича вниманието. Рон изрично го подчерта, когато ме наемаше.

Ето още едно нещо, което го дразнеше в Бъстър. Не можеше да се отлепи от правилата. Сигурно затова Рон го беше харесал.

Алан спря безуспешните си опити да извади цигара и дръпна една със зъби, след което започна да търси запалката си. Беше се завряла на дъното на джоба му и се наложи да насочи цялото си внимание към това да не разлее кафето, докато бърка вътре.

— Карай по-спокойно. Петък е все пак.

Очевидно Бъстър не бе доволен от отговора и Алан му хвърли бърз поглед. Забеляза, че човекът бе дошъл с изгладена риза тази сутрин. Очевидно е искал Рон да го забележи. Сигурно бе влязъл в офиса му с бележник и химикалка, за да е готов да запише всяка дума на шефа, не забравяйки да изкаже възхищението си от неговата мъдрост и опит.