— Искаш да кажеш, в случай че не харесваш момчето, нали?

— Дори да смятам, че е съвършен — извърна тя лице към него. — Какво сме си мислели наистина?

— Не мислехме. Бяхме влюбени.

Аманда вдигна очи и той видя в тях да се отразяват късчета светлина от луната.

— Искам да ти се извиня, че не те посетих и дори не ти писах, когато те изпратиха в Каледония.

— Няма нищо.

— Не е така. Не спрях обаче да мисля за… За нас. През цялото време. — Тя протегна ръка, за да докосне кората на дъба, сякаш искаше да почерпи от силата му, за да продължи. — Всеки път, когато сядах да ти пиша, направо се парализирах. Откъде да започна? Дали да ти разкажа за лекциите си, или за съквартирантките си. Да те питам ли за това как минават дните ти? Прочитах написаното и все ми се струваше не каквото трябва. Скъсвах листа и си обещавах да опитам отново на другия ден. И така дните се нижеха един след друг. Изведнъж се оказа, че е минало твърде много време и…

— Не ти се сърдя — обади се Досън. — И тогава не ти се сърдех.

— Може би си ме забравил?

— Не — гласеше категоричният му отговор. — Тогава не можех да се понасям дори. А вярата, че ти продължаваш напред, беше много важна за мен. Исках да имаш живота, който аз никога нямаше да мога да ти осигуря.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Ето в това ти е грешката. Всеки човек има моменти от миналото си, които иска да може да промени. Дори аз. Моят живот също не е съвършен.

— Искаш ли да говориш за това?

Преди години Аманда щеше да е в състояние да сподели с Досън всичко и макар още да не беше готова, тя чувстваше, че е въпрос на време това да се случи. Мисълта за това я стресна точно така, както се сепна, щом осъзна, че той събуди в нея нещо, което не бе изпитвала от дълги години.

— Ще се разсърдиш ли, ако ти кажа, че още не съм готова.

— Ни най-малко.

Вяла усмивка разтегна лицето й.

— Тогава нека се насладим на момента. Също както едно време. Толкова е спокойно тук.

Луната продължаваше бавния си ход, обръщайки всичко с безплътната си магия. Звездите далеч от нейното зарево проблясваха ярко. Стояха един до друг и Досън се питаше колко ли често се бе сещала тя за него. Във всеки случай по-рядко, отколкото той за нея, усещаше, че и двамата са били твърде самотни, по свой начин. Той — самотна фигура сред пустошта, тя — лице в безименна тълпа. Нима не беше така и когато бяха още тийнейджъри? Тъкмо това ги събра и те откриха щастието един в друг.

Чу дълбоката й въздишка в тъмнината.

— Май трябва да тръгвам вече.

— Знам.

Аманда изпита известно облекчение от отговора му, но беше и някак разочарована.

Тръгнаха мълчаливо обратно към къщата, всеки потънал в мислите си. Той изгаси светлините, тя заключи и с бавни стъпки поеха към колите си. Досън й отвори вратата.

— Ще се видим утре при адвоката — рече той.

— В единайсет.

Осветена от луната, косата й бе водопад от сребро и той едва удържа желанието си да прокара пръсти през нея.

— Прекарах чудесна вечер. Благодаря ти и за вечерята.

Изправена срещу него, й хрумна безумната мисъл, че той ще се опита да я целуне, и за първи път, откакто беше в колежа, затаи дъх от нечий поглед. Скри се в колата, преди той да се доближи дори.

— Радвам се, че се видяхме, Досън.

Намести се зад волана с въздишка на облекчение, докато той затваряше вратата. Включи мотора и даде на заден ход.

Досън й махаше, докато тя направи завой, и проследи с поглед как колата й стъпи на покритата с чакъл пътека. Червените задни светлини леко подскочиха няколко пъти и скоро изчезнаха от погледа му.

Сетне с бавни стъпки се върна в работилницата. Запали осветлението и когато единствената крушка на тавана освети помещението, приседна на купчина гуми. Беше тихо, нищо не помръдваше, с изключение на една-единствена малка муха, която пърхаше около крушката. Той се замисли за Аманда и за това как е продължила живота си. Каквито и тревоги да криеше — за него нямаше съмнение, че тя имаше сериозни грижи — тя все пак бе успяла да изгради живота, който бе искала — съпруг, деца, къща в града, а спомените й бяха такива, каквито трябваше.

Докато седеше сега сам в работилницата на Тък, си даде сметка, че се е самозалъгвал, смятайки, че той също е продължил напред. Нямаше такова нещо. Беше подозирал, че се е впил в миналото си, но сега това съвсем ясно се потвърди. Нещо дълбоко в него се размърда и освободи. Отдавна се бе простил с много неща и преди му се искаше да вярва, че е постъпил както трябва. Ала сега, тук, сред жълтеникавата светлина на изоставения гараж, вече не беше толкова сигурен. Бе обичал Аманда преди години, никога не спря да я обича и малкото време, което прекараха тази вечер заедно, само го потвърди. Посегна към ключовете си и неочаквано осъзна и друго — нещо, което дойде като прозрение.

Изправи се, изгаси светлината и тръгна към колата си, чувстваше се необичайно изчерпан. Едно беше да знае, че чувствата му към Аманда са непроменени, а съвсем друго да се изправи лице в лице с бъдеще, което бе сигурен, че те двамата никога няма да имат.

6

Завесите в пансиона бяха тънки и слънчевата светлина събуди Досън минути след изгрева. Той се обърна на другата страна с надеждата, че ще заспи отново. Много скоро разбра, че няма да се получи. Стана, протегна се и в продължение на няколко минути раздвижва ставите си. Сутрин всичко го болеше, особено гърбът и раменете. Често се питаше още колко години ще може да работи на платформите. Много умора и напрежение се бяха натрупали в тялото му. С всяка изминала година травмите му се увеличаваха.

Извади от платнената торба екипа си за крос, облече го и тихо слезе надолу по стълбите. Пансионът отговаряше напълно на очакванията му — четири стаи на горния етаж, кухня с трапезария и помещение, където гостите можеха да се събират. Изобщо не се изненада, че собствениците проявяват подчертан интерес към плаването по реката: малки модели на лодки и рисунки на шхуни висяха по стените. Над камината бе закачен стар корабен рул, а на вратата бе залепена карта на реката, върху която отделните канали бяха ясно отбелязани.

Собствениците бяха вече будни. Когато се регистрира предишната вечер, те му съобщиха, че са оставили цветята, доставени за него, в стаята и че закуската е в осем. Така щеше да има предостатъчно време преди срещата.

Отвън утрото беше настъпило. Над реката се стелеше тънка пелена утринна мъгла, но небето беше искрящо синьо и чисто. Въздухът бе вече топъл и предвещаваше горещ ден. Досън раздвижи рамене с няколко кръгови движения и се затича към пътя. Трябваше да минат няколко минути, докато почувства тялото си по-гъвкаво, после пое в равномерен ритъм.

Скоро навлезе в безлюдния малък център на Ориентъл. Мина покрай два антикварни магазина, покрай железария и няколко офиса за търговия с недвижими имоти. „Ъруинс Дайнър“ на отсрещния тротоар вече беше отворена и няколко коли бяха паркирани отпред. Мъглата над реката бе започнала да се вдига и вдишвайки с пълни гърди, той долови аромата на сол и бор. Недалеч от пристанището мина покрай оживено кафене, след няколко минути сковаността на крайниците му напълно изчезна. Чайки се виеха над съдовете в пристанището и огласяха с виковете си пространството, гъмжащо от хора, които носеха вещите си към лодките.

Мина покрай Първа баптистка църква, възхити се на прозорците от цветно стъкло, мъчеше се да си спомни виждал ли ги бе като дете. Едва тогава започна да се оглежда за офиса на Морган Танър. Беше запомнил адреса и най-сетне видя малката табела на не много висока тухлена сграда, притисната между дрогерия и търговец на монети. Там бе написано и името на още един адвокат. Как ли го беше избрал Тък?

В края на централната част на града Досън се отклони от централния път и пое без посока по страничните улици.

Не беше спал добре тази нощ. Мислите му непрестанно скачаха от Аманда на семейство Бонър. В затвора мислеше единствено за Аманда и Мерилин Бонър. Беше й позволено да се изкаже по време на изслушването и тя го обвини, че не само й е отнел любимия съпруг, но и бащата на децата й, разрушил е целия й живот. С пресекващ от вълнение глас сподели, че няма представа как ще издържа семейството си и изобщо какво ще стане с тях. Оказа се, че доктор Бонър не си беше направил застраховка живот.

В крайна сметка Мерилин Бонър загуби къщата. Премести се при родителите си край овощната градина и животът й продължи в сериозна борба за оцеляване. Баща й се беше пенсионирал и боледуваше от начален стадий на емфизем. Майка й имаше диабет, ипотеката по имота гълташе почти всеки долар, който идваше от градините. Грижите за майка й и баща й не й позволяваха да работи на пълен работен ден. Когато събереше малката си заплата с ниските доходи на родителите си, едва покриваха насъщните нужди, а често и не успяваха. Старата къща, в която живееха, бе започнала да се руши, а вноските за ипотеката се забавяха все повече и повече.

По времето, когато Досън излезе от затвора, положението на семейство Бонър беше станало наистина отчайващо. Той нямаше представа за това, докато един ден не реши да отиде да се извини. Мерилин се появи на вратата и Досън едва я позна — косата й бе посивяла, лицето — повехнало и пожълтяло. Тя обаче го позна на мига и преди той да си отвори устата, започна да му крещи да си върви, че е съсипал живота й, че е убиец на съпруга й, че тя няма пари дори да поправи течащия си покрив. От банката заплашвали да продадат градината и ако не си тръгне веднага, ще повика полиция. Не искала да й се мярка пред очите.