— Не съм те молил за съчувствие — не вярваше той на ушите си.

— Тогава какви ги говориш?

— Почти нищо не съм казал. Дори не отговорих на въпроса ти. Ти изтълкува нещата така, както ти е удобно.

— Значи аз съм виновна, така ли?

— Не са ли ти казвали, че ако не искаш да знаеш отговора на някакъв въпрос, по-добре е да не го задаваш?

Въпреки че както и в ранната им младост той успя да й върне въпроса — винаги го бе можел — тя не успя да се удържи.

— Добре, дори да е така, нямам вина. Ако искаш да съсипеш живота си, давай. Коя съм аз, че да те спра.

За нейна изненада Досън се разсмя.

— Приятно ми е да видя, че ни най-малко не си се променила.

— Напротив. Вярвай ми.

— Дори да е така, промените не са съществени. Както преди държиш да ми казваш точно какво мислиш. Дори когато си убедена, че руша живота си.

— Очевидно все някой трябва да ти го каже.

— Ще имаш ли нещо против, ако се опитам да облекча съвестта си? Аз също не съм се променил. Сам съм, защото винаги съм бил сам. От времето преди да те срещна. Направих всичко възможно да държа откаченото си семейство надалеч. Когато дойдох тук, Тък с дни не идваше да види какво правя, след твоето заминаване ме отведоха в затвора в Каледония. После ме освободиха, но никой в града не искаше да припари до мен, ето защо заминах. В крайна сметка си намерих работа на място насред океана — с такава работа трудно можеш да създадеш или да поддържаш връзка. Видял съм го с очите си. Има няколко души, чиито връзки или семейства преживяха принудителните раздели, но в същото време сърцата на десетки други бяха разбити. Моят начин прави нещата по-лесни, а и съм свикнал.

— Искаш ли да знаеш какво мисля за това дали ми казваш истината?

— Не съвсем.

Аманда се разсмя при тази откровеност.

— Ще ти задам друг въпрос. Може да не ми отговаряш.

— Питай каквото искаш — рече Досън, докато дъвчеше месото.

— Какво стана в нощта на инцидента? Чух някакви слухове, най-вече от майка ми, не знам каква е цялата история и се чудя на какво да вярвам.

Досън преглътна мълчаливо.

— Няма много за разказване — рече той най-накрая. — Тък беше поръчал комплект гуми за една „Импала“, която реставрираше, но така и не разбрахме защо ги доставиха в Ню Берн. Попита ме дали бих отишъл да ги прибера и аз се съгласих. Бе валяло за кратко, а докато стигна до града, вече се беше стъмнило. — Той замълча, за да си събере мислите. — Срещу мен с голяма скорост се зададе някаква кола. Не видях шофьора, може би беше жена. Така и не разбрах. Все едно, караше по осевата линия и когато ме наближи, се наложи да свия към банкета, за да не се ударим. Следващото, което помня, бе, че профуча покрай пикапа, който вече беше почти излязъл от пътя. Видях доктор Бонър, но… — Картините от онази нощ бяха все още ясни в съзнанието му, все така кошмарни. — Натиснах спирачките, завъртях кормилото, но пътят бе хлъзгав, тревата също и тогава… — Досън не успя да довърши.

— Било е нещастен случай — докосна ръката му Аманда. Тъй като той продължаваше да мълчи, тя се престраши да зададе очевидния въпрос: — Защо все пак попадна в затвора? Не беше пил, нали? Скоростта ти не е била голяма, доколкото разбирам.

Мъжът срещу нея само помръдна рамене. Лесно можеше да предвиди отговора и той се подразбираше от фамилията му.

— Съжалявам — промълви тя, колкото и не на място да й се стори.

— Знам. Но истинско съчувствие заслужава семейството на доктор Бонър. Заради мен човекът така и не се прибра вкъщи. Пак заради мен децата му израснаха без баща. А жена му остана сама.

— Няма как да го знаеш — възрази тя. — Може да се е омъжила отново.

— Не се е омъжила — спокойно рече Досън и преди тя да успее да попита защо е толкова сигурен, впери поглед в чинията си. — А ти? — рязко изостави темата, давайки ясно да се разбере, че иска да смени посоката на разговора. — Разкажи какво си правила от последната ни среща.

— Не знам дори откъде да започна.

Той взе бутилката и доля чашите.

— Може да започнеш от колежа.

Аманда се предаде и в общи линии описа какво се е случило. Досън слушаше внимателно, от време на време питаше за повече подробности. Постепенно тя се отпусна, намираше все по-лесно думите, описваше съквартирантките си, изучаваните предмети, преподавателите. Призна, че годината, в която бе учителствала, е била голямо разочарование. Вероятно защото така и не успяла да се откъсне от студентската скамейка. Разказа и за срещата си с Франк. Самото произнасяне на името му я накара да изпита известно чувство на вина, затова избягваше да го споменава по-нататък. Говори за приятелите си, за местата, които бе посетила, но най-много внимание отдели на децата — на характерите и на проблемите им, стараейки се да не се хвали твърде с постиженията им.

От време на време задаваше въпроси на Досън за подробности от живота му на платформата, за дните, когато е бил все още в родния им град, но той все успяваше да отклони разговора към нея и нейния живот. Интересът му беше искрен и постепенно и двамата се почувстваха така, сякаш продължаваха прекъснат преди години разказ.

По едно време тя се опита да си спомни кога за последен път беше водила подобен разговор с Франк. В последно време той най-вече пиеше и не спираше да дърдори. Вълнуваха го предимно проблемите или успехите на децата. Франк почти не се интересуваше от нея и нейните интереси. Аманда си даваше ясна сметка, че това е типично за всяка дълга връзка като тяхната — след толкова време нямаха за какво толкова да говорят. Знаеше обаче, че връзката й с Досън винаги е била по-различна, и не можеше да не се пита дали ако бяха останали заедно, животът щеше да вземе своето и при тях. Не й се искаше да го мисли, но пък и нямаше как да знае.

Говориха до среднощ. Звездите надничаха през кухненския прозорец. Лек вятър люлееше листата и клоните като океански вълни. Бутилката вино вече беше празна, Аманда се чувстваше стоплена и отпусната. Досън занесе чиниите до умивалника и започна да ги мие. Тя застана до него и ги поемаше, за да ги подсуши. От време на време, докато вземаше поредната чиния, улавяше изучаващия му поглед. Много години бяха изминали, но тя имаше тревожното усещане, че никога не се бяха разделяли.



— Имаш ли още няколко минути? — попита Досън, когато приключиха.

Тя погледна часовника си. Крайно време беше да тръгва, но незнайно защо отвърна:

— Да, но само няколко.

Той отвори пред нея задната врата и тя слезе по скърцащите стъпала. Луната се бе издигнала високо в небето, заливайки всичко наоколо с екзотична сребриста светлина. Ситни капки роса вече покриваха тревата и листата на дърветата и отворените върхове на обувките й тутакси се покриха с влага, въздухът бе натежал от аромата на боровете. Вървяха един до друг, звукът на стъпките им се губеше сред песента на щурците и шепота на листата.

Недалеч от брега стар дъб бе разперил почти до земята клони, които се оглеждаха във водата. Реката бе отмила част от брега и човек трудно можеше да стигне до клоните, без да се намокри, ето защо спряха.

— Тук седяхме често.

— Това беше нашето място — промълви тя, — особено след скандал с нашите.

— Чакай, наистина ли се караше с родителите си? — направи се на изненадан Досън. — Не заради мен, нали?

Тя го смушка с рамо.

— Ама че си и ти. Така си беше, ти ме прегръщаше и ме оставяше да се наплача и да викам на воля колко е несправедливо, докато се успокоя. Доста драматична бях тогава, нали?

— Не съм забелязал.

— Помниш ли как скачаха барбуните? Понякога бяха толкова много, че сякаш присъствахме на представление.

— Убеден съм, че ще ги видим и тази вечер.

— Сигурно, но няма да е същото. Когато излязохме, ми се искаше много да ги видя. Сякаш винаги знаеха, че имам нужда да направят нещо специално, за да се почувствам по-добре.

— Аз пък си мислех, че се чувстваш добре заради мен.

— Определено беше заради барбуните.

— Идвахте ли тук с Тък? — усмихна се той.

— Склонът бе твърде стръмен за него. Идвах сама. Или поне се опитвах.

— Не разбирам.

— Мисля, че исках да знам дали това място предизвиква същите чувства у мен. Но така и не успях да стигна толкова близо до водата. Не можех нито да чуя, нито да видя нещо, докато се спусках насам. По-скоро си мислех, че някой се крие в гората, и въображението ми просто… ме побъркваше. Давах си сметка, че съм сама и ако нещо се случи, нищо не мога да направя. Затова се връщах обратно и така и не слизах дотук.

— До днес.

— Сега не съм сама. — Тя се взираше във водовъртежите с надеждата, че някой барбун ще изскочи, но така и не дочака. — Не мога да повярвам, че е минало толкова много време — промърмори. — Бяхме ужасно млади.

— Не чак толкова. — Гласът му прозвуча тихо, но неочаквано уверено.

— Бяхме деца, Досън. По онова време не ни се струваше така, но станеш ли родител, перспективата ти се променя. Лин е на седемнайсет и не мога да си представя, че тя изпитва неща, каквито аз съм преживяла. Тя дори няма приятел. Ако разбера, че се измъква нощем през прозореца на стаята си, вероятно ще се държа така, както моите родители се държаха тогава.