— Колко са големи децата ти?

— Джаред навършва деветнайсет през август и е първа година в колеж. Лин е на седемнайсет — последна година в гимназията. Анет е деветгодишна и е в трети клас. Много мило и весело дете. Джаред и Лин са във възраст, когато смятат, че знаят всичко, а аз естествено — нищо.

— От думите ти разбирам, че приличат на нас с теб.

— Може би — съгласи се тя след кратък размисъл.

Загледан навън през прозореца, Досън мълчеше.

Аманда проследи погледа му. Заливът бе променил цвета си, отразявайки притъмнялото небе. Старият дъб недалеч от брега си беше все същият като преди години. Кеят беше изгнил и над водата стърчаха само основите.

— Много спомени има тук, Аманда — отбеляза тихо Досън.

Нещо в гласа му сякаш отключи останала в миналото врата.

— Така е — съгласи се тя и скръсти ръце пред гърдите си.

Следващите няколко минути единственият звук в кухнята бе бръмченето на хладилника. Крушката на тавана хвърляше жълтеникава светлина върху стените и сенките на профилите им.

— Колко време смяташ да останеш? — попита тя.

— Летя обратно в понеделник сутрин. А ти?

— Казах на Франк, че ще се прибера в неделя. Ако питаш майка ми, би трябвало да съм в Дърам за уикенда. Според нея идването ми тук за погребението не е добра идея.

— Защо?

— Тя не харесваше Тък.

— Искаш да кажеш, че не харесваше мен.

— Тя не те познаваше — отбеляза Аманда. — Така и не пожела да разбере що за човек си. Винаги е имала свое виждане как трябва да изживея живота си. Моето желание е без значение за нея. Дори сега, когато вече съм възрастна, тя се опитва да ми казва какво да правя. Никак не се е променила. — Пръстите й обърсаха влагата по външната част на бурканчето чаша. — Преди няколко години направих грешката да спомена пред нея, че възнамерявам да се отбия при Тък. Все едно се канех да извърша престъпление. Не спря да ме пита защо, за какво си говоря с него, взе да ми се кара, все едно съм малко дете. Затова престанах да споделям с нея. Предпочитах да излизам, под предлог, че отивам на пазар или че ще обядвам с Марта на плажа. Двете с Марта деляхме една стая в колежа, а сега тя живее в Солтър Пат. Чуваме се по телефона, но не сме се виждали от години. Не искам да бъда подлагана на кръстосан разпит, ето защо просто лъжа майка ми.

Досън завъртя леко чашата си, размишляваше върху думите й, докато наблюдаваше как течността вътре се успокоява.

— Докато карах насам, не можех да не се сетя за баща ми и за натрапливото му желание да ме държи под контрол. Не искам да кажа, че и той е като майка ти, но вероятно това е нейният начин да те предпази от неволна грешка.

— Нали не искаш да кажеш, че да посещавам Тък е било грешка?

— Не става дума за Тък, а за теб. Въпросът е какво си се надявала да намериш тук, а отговор можеш да дадеш единствено ти.

Аманда се стегна отбранително, но в следващия миг моделът на общуването им отпреди години изникна в съзнанието й. Единият подхвърляше реплика, която предизвикваше другия да възрази. Усети колко много са й липсвали техните спорове. И не заради желанието за надмощие, а защото те означаваха, че си имат доверие един на друг, а и в крайна сметка стигаха до съгласие. Винаги постигаха съгласие.

Вътрешен глас й нашепваше, че той нарочно я предизвиква, но тя се направи, че й е все едно. За своя изненада се наведе през масата и спонтанно попита:

— Какво ще правиш тази вечер?

— Нямам планове. Защо?

— Има няколко пържоли в хладилника, ако искаш да хапнем тук.

— А майка ти?

— Ще й звънна, за да й кажа, че съм тръгнала късно.

— Убедена ли си, че идеята е добра?

— Не — отвърна спокойно Аманда. — Но в този момент вече в нищо не съм убедена.

Нокътят на палеца му мина няколко пъти по стъклото на бурканчето, докато замислено я гледаше.

— Добре — кимна най-сетне Досън. — Нека бъдат пържоли. Дано не са се развалили.

— Доставени са в понеделник — уточни Аманда, спомняйки си думите на Тък. — Скарата е отвън, ако искаш, можеш да я запалиш.

5

Жарта беше готова и Досън влезе в кухнята, за да вземе месото, което Аманда вече беше осолила и намазала с мазнина. Завари я да оглежда съдържанието на шкафа, стиснала консерва фасул със свинско.

— Какво става? — попита той.

— Опитвам се да открия нещо за гарнитура, но не виждам друго, освен това тук — и тя протегна консервената кутия.

— Имаме ли избор? — попита той, докато миеше ръцете си.

— Освен фасула намирам булгур, бутилка сос за спагети, брашно за палачинки, половин кутия паста пене и „Чириос“. В хладилника има масло и подправки. И студен чай, естествено.

— „Чириос“ е вариант — рече той, докато изтръскваше последните капки от пръстите си.

— Аз съм за пастата — предложи Аманда и завъртя уж драматично очи. — А ти не трябваше ли да си вън с месото?

— Май си права.

Тя една потисна усмивката си. С крайчето на окото си видя как той вдига дъската с пържолите и излиза, а вратата тихо се хлопна зад него.

Небето бе станало като тъмносиньо кадифе и звездите една по една просветваха. Зад силуета на Досън ивицата на залива се виждаше като черна лента, а върховете на дърветата постепенно се посребриха от първите лъчи на луната.

Аманда напълни тенджера с вода и пусна малко сол в нея. Сетне включи газта. Извади от хладилника маслото и когато водата завря, пусна макаронените изделия в нея. Огледа се за цедка и доста време рови в шкафовете, докато най-накрая я откри в този до печката.

Щом пастата се свари, тя я изсипа в цедката, върна я отново в тенджерата, пусна отгоре още сол, черен пипер и чесън на прах. С бързи движения отвори консервата с фасул, стопли я и всичко беше готово, когато Досън влезе с опеченото месо.

— Мирише страхотно — въздъхна той.

— Заслугата е на маслото и чесъна. Как е месото?

— Едната част е средно, а другата — по-добре опечена. Не знаех как го предпочиташ, но винаги мога да го сложа на скарата за още няколко минути.

— Нямам предпочитания.

Досън остави чинията на масата и отвори чекмеджето за вилици и ножове. Аманда забеляза и две чаши за вино в отворения шкаф, които й напомниха за разговора й с Тък при последната им среща.

— Искаш ли вино? — попита тя.

— Само ако ми правиш компания.

Тя кимна и взе бутилката с каберне, която Тък й беше посочил преди, и го отвори, докато Досън довърши подреждането на масата. Наля по малко в чашите и подаде едната на Досън.

— В хладилника видях сос за печено месо, ако искаш.

Той бръкна да извади соса, а в това време Аманда изсипа пастата в една купа, а фасулът — в друга. Стояха един до друг и оглеждаха масата, готова за интимна вечеря. Гърдите на Досън се повдигаха и спускаха развълнувано. За да разсее неудобството, той се извърна и взе бутилката с вино от плота. В това време тя седна на единия стол.

Сервираха си в чиниите и тя видя, че Досън се колебае, вперил поглед в своята.

— Нещо не е наред ли? — попита Аманда.

Гласът й сякаш го върна към действителността.

— Опитвах се да си спомня кога за последен път съм се хранил така.

— Имаш предвид пържолата ли? — попита тя, докато режеше месото в чинията си.

— Всичко — въздъхна той. — На платформата се хранехме в столовата с мъжете, свободни от смяна, а у дома съм сам и обикновено гледам да приготвя нещо просто и бързо.

— А когато излизаш? Има толкова много прекрасни ресторанти в Ню Орлиънс.

— Много рядко ходя в града.

— Дори за среща?

— Не ходя на срещи.

— Никога ли?

— Не.

— Но защо? — не спираше тя.

Досън чувстваше настойчивия й поглед, докато тя отпиваше от чашата си и чакаше отговора му.

— Така се чувствам по-добре — размърда се той на стола си.

Вилицата й увисна във въздуха.

— Не е заради мен, нали?

Досън се постара гласът му да звучи спокойно.

— Не знам какво искаш да чуеш.

— Нали не искаш да кажеш, че… — подхвана тя, но тъй като той мълчеше, продължи: — Сериозно ли се опитваш да ми кажеш, че не излизаш на срещи, откакто скъса с мен?

Досън продължи да мълчи и тя остави вилицата си в чинията. Аманда усети как в тона й се прокрадват нотки на враждебност.

— Според теб аз съм причината да… да водиш такъв живот.

— Наистина не знам какво очакваш да чуеш.

— Не те разбирам. Излиза, че аз съм причината да си сам. И че… Че вината е моя. Знаеш ли как се чувствам от това?

— Нямах намерение да те засегна, просто…

— Много добре знам какво искаше да кажеш — процеди ядосано тя. — И ако искаш да знаеш, аз те обичах толкова, колкото и ти мен, но просто не ни е било писано и всичко свърши. Само че аз продължих напред. Ти — също, между другото. — Опря длани в масата. — Как мислиш ще се чувствам, когато си тръгна оттук със съзнанието, че ще прекараш остатъка от живота си сам? И то заради мен?