— Следващия месец ще станат двайсет.

— Деца?

Първата й мисъл беше за Беа и тя се поколеба какво да отговори за броя им.

— Три — промълви най-накрая.

Доловил колебанието й, той не разбираше какво го е породило.

— А съпругът ти? Ще ми допадне ли?

— Франк ли? — За част от секундата в съзнанието й прелетя споменът за разговора й с Тък за Франк и се запита дали Досън знае нещо. И не защото нямаше доверие в дискретността на Тък, а защото бе убедена, че Досън ще разбере, ако излъже. Предпочете да даде уклончив отговор. — От много време сме заедно.

Досън обмисли за миг подбора й на думи и тръгна към къщата, минавайки покрай нея с гъвкавата походка на атлет.

— Сигурно Тък ти е дал ключ, прав ли съм? Ожаднях.

Аманда примигна от изненада.

— Чакай малко. Тък ли ти каза?

— Не — гласеше краткият отговор.

— Откъде знаеш тогава?

— Не е изпратил ключ на мен, а някой от нас двамата трябва да има.

Преди да го последва, Аманда постоя неподвижно, замислена за това как бе успял той да стигне до истината.

Досън преодоля стъпалата на верандата с един скок и спря пред вратата. Аманда извади ключа от чантата си, застана до него и го пъхна в ключалката. Миг след това вратата изскърца и се отвори.

Вътре беше приятно прохладно и първата мисъл на Досън бе, че къщата е като продължение на гората — всичко в нея бе от дърво, с цветовете на земята и природата. Облицованите с дъски стени и тези на пода бяха потъмнели с годините, кафявите завеси не успяваха да скрият местата, където бе текла вода под прозорците. Подлакътниците на креслата и канапето бяха съвсем протрити. Огледалото на полицата над камината беше напукано, а тухлите около огнището — съвсем почернели. Вътре се виждаха въглени от изгаснал огън. На масичка близо до вратата бяха натрупани албуми със снимки, грамофон, вероятно по-стар от Досън, и разнебитен вентилатор. Застоялият въздух бе просмукан с миризмата на цигарен дим. След като отвори прозореца, Досън включи вентилатора, заслушвайки се за кратко в трополенето на перките. Основата не беше стабилна и леко потропваше.

В това време Аманда стоеше пред камината и разглеждаше снимката — Тък и Клара на двайсет и петата годишнина от сватбата им.

Досън застана зад гърба й.

— Помня кога за първи път видях тази снимка — сподели той. — Мина цял месец, преди Тък да ме пусне да вляза в къщата. Попитах го коя е тази жена. Дори не знаех, че е бил женен.

Тя чувстваше топлината на тялото му, но правеше усилие да не обръща внимание.

— Как може да не си знаел?

— Не познавах Тък. Докато не се вмъкнах в работилницата му в онази нощ. Никога не бях говорил с него до този момент.

— Тогава защо си избрал тъкмо неговия дом?

— Не знам — поклати глава Досън. — Така и не разбрах защо не ме изгони.

— Защото е искал да си наоколо.

— Той ли ти каза?

— С далеч по-малко думи, отколкото предполагаш. Клара беше починала наскоро и подозирам, че е имал нужда точно от едно хлапе край себе си.

— Аз пък си мислех, че е бил пиян в онази нощ. Както и в много нощи след това.

— Тък никога не е бил истински пияница.

Досън докосна простата дървена рамка, сякаш се опитваше да възприеме света без Тък.

— Говоря за времето, преди ти да се появиш. Падаше си по „Джим Бийм“. Случваше се да го видя как излиза от работилницата, олюлявайки се, стиснал гърлото на полупразна бутилка. Бършеше чело с карираната кърпа и плетейки език, препоръчваше да си потърся друго място за живеене. Цели шест месеца почти всяка вечер го повтаряше. Лежах нощем и се надявах на другата сутрин да е забравил думите си. Един ден най-неочаквано спря да пие и вече не спомена да си търся друго място. — Досън внезапно извърна лице към нея — беше само на няколко сантиметра от нейното. — Той беше добър човек.

— Знам — промълви тя. Долавяше аромата му — сапун и мускус. Много близо бяха един до друг. — И на мен ми липсва. — Тя отстъпи за всеки случай и посегна към протритите възглавници на канапето.

Слънцето навън бе вече зад дърветата. В стаята стана още по-тъмно. Аманда чу как Досън се изкашля.

— Ще потърся нещо за пиене — рече той. — Сигурен съм, че ще намеря студен чай в хладилника.

— Тък не пиеше студен чай. Сигурно ще намериш пепси.

— Да проверим — тръгна той към кухнята с гъвкава походка.

Тя поклати леко глава, за да пропъди впечатлението.

— Сигурен ли си, че трябва да го правим?

— Убеден съм, че Тък иска точно това.

Също както в дневната, и в кухнята времето беше спряло. Уредите бяха от каталозите на „Сиърс“ и „Рийбок“ от 40-те години. Тостер с размерите на микровълнова печка и хладилник с брава. Дървеният плот около умивалника бе почернял от разливаната вода, а бялата боя около дръжките на шкафовете беше напукана и олющена на места. Завесите пред прозореца, закачени вероятно от самата Клара, някога вероятно с флорални мотиви, сега бяха сиво-жълти от тютюневия дим на цигарите на Тък. Малката кръгла маса за двама бе закрепена, за да не се клати, с нагъната салфетка. Досън отвори хладилника и извади бутилка студен чай.

Аманда влезе при него в момента, когато той оставяше бутилката на плота.

— Как разбра, че Тък е оставил студен чай?

— Така както разбрах, че ключът е у теб — рече той и бръкна в шкафа. Извади два празни буркана от конфитюр.

— Не разбирам.

Досън напълни бурканите със студената течност.

— Знаел е, че ще дойдем тук, и се е сетил, че обичам студен чай. Ето защо е оставил бутилка подръка.

Точно така. Неслучайно бе намислил организацията с адвоката. Досън й връчи единия буркан с чая и я върна в реалността. Пръстите им се докоснаха, докато го поемаше от него.

— За Тък! — вдигна своя чай Досън.

Аманда чукна своята чаша в неговата. Застанала до него, миналото и усещанията й от онова време я завладяха. Да останат сами в къщата беше твърде много за нея. Тихичък вътрешен глас й нашепваше да внимава, че нищо добро няма да излезе от това, все пак беше омъжена и имаше деца. Всичко това само я объркваше още повече.

— Двайсет години, значи? — подхвърли Досън.

Имаше предвид брака й, но незнайно защо, тя не успя да реагира веднага.

— Почти. А ти? Женил ли си се?

— В картите, които съдбата е хвърлила за мен, това нещо липсва.

— Оглеждаш се все още, така ли?

— Засега предпочитам да съм сам.

Не знаейки как да тълкува думите му, тя се подпря на плота.

— Къде живееш?

— Луизиана. Близо до Ню Орлиънс.

— Харесва ли ти там?

— Става. Едва когато стъпих отново тук, си дадох сметка колко много всичко там прилича на дома. Тук има повече борове, докато там — повече мъхове, но иначе няма почти никаква разлика.

— С изключение на алигаторите.

— Да, с изключение на тях — едва-едва се усмихна той. — Сега е твой ред. Къде живееш?

— Дърам. Живея там, откакто се омъжих.

— Няколко пъти в годината идваш да виждаш майка си?

Аманда кимна.

— Докато татко беше жив, те идваха при нас заради децата. Но след неговата смърт стана по-трудно. Мама никога не е обичала да шофира, ето защо аз идвам при нея. — Докато отпиваше от питието си, тя кимна към масата. — Имаш ли нещо против да седна? Страшно ме болят краката.

— Разбира се, седни. Аз обаче ще постоя. Цял ден съм седял в самолета.

Тя взе импровизираната си чаша и тръгна към стола до масата. Усещаше как очите му я следят.

— Какво правиш в Луизиана? — попита тя, докато се настаняваше на стола.

— Работя на петролна платформа, което в основни линии означава, че помагам при сондирането. Грижа се връзките да са здрави. Внимавам помпите да работят добре. Знам, че вероятно това ти звучи странно, но ми е малко трудно да обясня, без да ти покажа на практика.

— Струва ми се доста различно от поправките на коли.

— Не толкова, колкото си мислиш. Продължавам да работя с мотори и машини. А и в свободното си време се занимавам с коли. Фастбекът ми се движи като нов.

— Още ли го имаш?

— Харесвам тази кола.

— Не, ти я обичаш. Всеки път, когато идвах да те виждам, едва те измъквах от нея. Половината пъти не успявах. Изненадвам се, че не носиш нейна снимка в портфейла си.

— Нося.

— О, не!

— Шегувам се.

От гърдите й се откъсна така познатият весел смях.

— От колко време си на платформите?

— Вече четиринайсет години. Започнах като общ работник, сега съм от персонала, обслужващ помпите. — Той прокара разсеяно пръст по една от вдлъбнатините по повърхността на кухненския плот. — А ти? Работиш ли? Преди години искаше да станеш учителка.

— Преподавах една година — кимна тя и отново отпи от чашата студен чай. — Тогава се появи Джаред, най-големият ми син, и исках да бъда с него у дома. След това се роди Лин и… После имаше години, в които се случиха много неща, включително и смъртта на баща ми. — Решила, че моментът не е подходящ да говори за Беа, тя премълча доста от събитията през този период. Поизпъна рамене и се постара да овладее гласа си. — Няколко години по-късно се появи Анет и вече не можех да се върна на работа. През последните десет години прекарах много часове като доброволка в болницата на университета „Дюк“. Организирах и обеди за набиране на средства. Не е лесно понякога, но имам усещането, че мога да допринеса с нещо малко.