Първия ден в бараката бе труден, но след това всичко й се струваше истински рай. На шестия ден тя вече не се будеше схваната, след като бе прекарала нощта на твърдия дървен под, а Кеш не си търсеше извинения, за да отклони идването й с него. На единадесетия ден Марая не се замисляше повече за силата на привличането, което изпитваше към Кеш. Вече го приемаше по същия начин, по който приемаше светкавиците, прорязващи мрака, или слънцето, обгърнало планините в лятна топлина.

Или пък начина, по който прие онази единствена невероятно жарка целувка.

След този случай Кеш много старателно избягваше да я докосва, но това отдръпване само го правеше по-желан. Познаваше мъже, които не биха се поколебали да я принудят да им се отдаде, стига да бяха усетили дълбочината на увлечението й. Това, че той не настоя за повече, за Марая бе знак, че и той изпитваше изумителните чувства, зародили се помежду им, чувства, които с всеки изминал ден, с всеки споделен смях ставаха все по-силни, всяко приятно мълчание ги сближаваше с дни, часове и минути. Близостта им бе толкова осезаема, колкото и водата, която се завихряше между пръстите на Кеш, прозрачна течна красота, която изместваше реалността, за да разкрие блясъка на златото.

Всеки път щом погледнеше към Кеш, Марая потръпваше от неустоимо съчетание на удоволствие и очакване, но си повтаряше, че трябва да прояви търпение като неговото. Когато Кеш се убедеше в силата на чувствата им и също като нея престанеше да изпитва съмнения, отново щеше да я пожелае.

Но този път тя щеше да каже да.

— Откри ли нещо? — попита младата жена, въпреки че знаеше отговора, но много й се искаше да чуе отново гласа на Кеш.

Обичаше този глас, обичаше да вижда проблясъка на усмивката му, обичаше наболата по бузите му брада, оставена да избуява цели единадесет дни, обичаше играта на мускулите по ръцете му, обичаше… него.

— Абсолютно нищо. Ако мината е по-високо, нищо не е отмито в потока. Ще опитам още сто-двеста метра по-нагоре, просто за всеки случай.

Преди Кеш да е изхвърлил песъчинките в потока, Марая се приведе над рамото му, облегната на силното му тяло и разбърка съдържанието с пръст. След малко вдигна ръка и огледа мокрия пръст. Нямаше черни прашинки, полепнали по възглавничката на пръста й. Тези, които бяха полепнали, нямаха нищо общо със златото.

Не я беше грижа. Вече бе открила това, което търсеше — възможност да докосне мъжа, който се бе превърнал за нея в център на света.

— Ами добре, тогава — обади се тя. — Има и следващ път.

Кеш се усмихна, докато наблюдаваше как Марая разсеяно бърше пръст в дънките. Позната топлина запулсира през него, докато я гледаше. Желанието, което изпита първия път, когато я видя се бе задълбочило, беше се разпалило и станало по-силно. Въпреки непрекъснатата болка и парене, причинени от нестихващата му възбуда, златотърсачеството никога преди не се бе струвало на Кеш толкова приятно, колкото през изминалата седмица. На Марая също й бе приятно. Виждаше го в усмивката й, чуваше го в непресторения й смях.

А тя също го желаеше. Бе очевидно, забелязваше желанието в очите й, златистата топлина, която одобрително посрещаше всичко, което върши, казва, всеки дъх, който поема. Знаеше, че очите му я следват със същия поглед и одобряват всяка женствена извивка, всеки златен поглед, всичко. Желаеше я с неукротим глад, неизпитван досега. Единственото, което го възпираше да я направи негова, каквото бе и нейното желание, бе горчивият опит, натрупан в миналото, когато бе изпитвал такава нужда да повярва в лъжите на една жена, че се бе оставил да се превърне в истински глупак. Но колкото и внимателно да оглеждаше фасадата на Марая с искрените усмивки и изражението на уязвимост, за да забележи някакви пукнатини, до този момент не бе успял да забележи подобно нещо.

Това трябваше да му даде известна увереност. Но не стана. Кеш прекалено много се страхуваше от неспособността си да проникне отвъд повърхността и да съзре грижливо скритата вечна женска пресметливост, с която бе оценено неговото желание и нямаше нищо общо с честността на Марая.

Господи, колко силно я желаеше. Кеш се изправи с рязко движение, което стресна младата жена.

— Да не би нещо да не е наред?

— Тук няма злато — заяви грубо той. Завърза тигана за раницата с отривисто движение. — Можем да се връщаме. Прекалено късно е да пробваме от другата страна на възвишението.

Марая вдигна поглед към слънцето, започнало да се снишава.

— А ще имаме ли време за Блек Спрингс преди вечеря?

Искреното желание в гласа на момичето накара Кеш да се усмихне мрачно. Много внимателно избягваше да попада при топлия извор с нея. И без това не можеше да заспива като се сетеше как изглежда по голи крака с онзи дъждобран. Нямаше нужда да си я представя в мокър бански, за да стои буден цяла нощ.

— Разбира се — отвърна небрежно той. — Ти се накисни, а аз ще мина надолу по течението на потока, за да хвана нещо за вечеря.

Разочарована, че ще трябва сама да отиде на извора, Марая попита:

— Не се ли схващаш, след като цял ден си стоял приведен над ледения поток?

Кеш сви рамене.

— Свикнал съм.

Кеш бе открил кратък път и успяваха да се върнат в хижата само за час. Докато той даваше на конете прясно наскубана трева, Марая си облече банския и нахлузи дъждобрана. Когато се появи на вратата, Кеш погледна само за секунда, но веднага наведе глава и се зае със задачата си.

Младата жена едва прикри разочарованието си и пое по пътеката към Блек Спрингс. След около двеста метра се обърна и пое обратно към бараката. Кеш тъкмо бе приключил с храната на втория кон, когато забеляза, че Марая се е упътила към него.

— Какво има?

— Нищо. Просто реших, че ще ми бъде по-приятно да се науча как се промива златоносен пясък, отколкото да се кисна в гигантска вана с гореща вода.

Индиговият поглед на Кеш се премести към тъмните кичури, които галеха лицето на Марая, а след това към дългите изваяни крака, галени от последните лъчи.

— Най-добре е да се облечеш. Потокът е доста по-студен от Блек Спрингс.

— Нямах намерение да плувам.

— Все едно ще се намокриш. Аматьорите винаги се мокрят.

— Но нали е горещо. Я се виж ти. Дори ръкавите си навил и се потиш.

Той не си направи труд да спори, че слънцето в този час вече не топли.

Ако беше сам, щеше да работи гол до кръста. Само че сега имаше компания. Беше с жената, която желаеше, жена, която го желаеше, жена, към която се стараеше да прояви достатъчно здрав разум и да не я направи своя.

— Ако имаш намерение да се научиш как се пресява златоносен пясък, — заяви рязко той, — се облечи като хората.

Марая вдигна ръце и се върна в бараката, преди Кеш да размисли и да откаже да я учи. Свали дъждобрана и нахлузи дънки. Без да поглежда измъкна някаква риза от купа дрехи, струпани върху одеялата. Беше почти до вратата, когато забеляза, че ризата е на Кеш.

— Лоша работа — измърмори тя, закопча мекия син бархет и нетърпеливо започна да се закопчава. — Сам каза да съм се облякла. Ето, облечена съм. Не е определял какви дрехи да облека.

Нямаше смисъл да закопчава маншетите, които висяха под пръстите й, а раменете бяха поне на десет сантиметра под рамото й. Долната част на ризата стигаше под коленете. Когато Кеш бе облечен в тази риза, тя му ставаше, без да се гърчи и набира.

— Господи, този мъж е огромен — измърмори Марая. — Добре че не хапе.

Нетърпеливо занавива ръкавите, докато бяха над лактите, завърза долния край на възел, грабна тигана за промиване и хукна към мястото, където Кеш все още се занимаваше с конете.

— Готова съм — каза задъхано тя.

Кеш вдигна поглед, премигна, опита се да скрие усмивката си, но не успя. Пусна копитото на коня, което почистваше и се изправи.

— Следващия път не обличай толкова тясна риза — каза направо той.

— Следващия път — отвърна тя, — не си оставяй тесните ризи върху одеялата ми и то точно когато бързам.

Кеш се закиска и поклати глава.

— Чакай да си взема въдицата. Ще започнем да промиваме в бързея зад бараката. Потокът пресича едно приятно затревено място точно зад върбовата гора. Поне няма да те убива толкова на коленете като чакъла.

— А не е ли нужен чакъл за промивките?

— Само когато очакваш да намериш злато. А в нашия случай няма да търсим. Искаме само да се научиш как да промиваш.

— Господи, как ли ще се изненадаш, ако намеря някое парченце злато в този поток.

— Няма.

Мария се учуди.

— Няма ли да се изненадаш?

— Не, мила. Направо ще падна.

Първо проблесна усмивката й, а сетне смехът й отекна сред планинската тишина, по-ярък от златото, което Кеш бе откривал по тези места. Не се сдържа да не я докосне и разроши косата й с братски жест, който да прикрие внезапната топлина в тялото му и обзелото го напрежение. Тази реакция го изненадваше всеки път, когато я докоснеше, колкото и небрежно да бе, затова се стараеше да стои по-далече от нея.

За нещастие на Кеш нямаше добър начин, по който да научи Марая как да промива пясъка, без да е достатъчно близо до нея и беглите докосвания щяха да го възпламеняват непрекъснато. Меката трева под краката им, тихият ромон на потока и шепотът на близките върби, галени от вятъра не намаляваха с нищо чувствеността на миговете с нея.

Реакцията на Марая към близостта на Кеш не помагаше много за напредъка на урока. Когато поставяше ръце до нейните и стискаше студения метал, за да й покаже правилната техника, тя забравяше всичко, освен факта, че Кеш е близо до нея. Движенията й бяха неуверени, вместо гладки, което обезсмисляше урока.

— Добре че тиганът е празен — заяви най-сетне той, докато наблюдаваше как младата жена се опитва да завърти правилно тигана. — Така, както го правиш, водата ще се разплиска от тук до безкрайността.

— Когато ти го правиш изглежда толкова лесно — отбеляза тъжно Марая. — Защо не мога да уловя ритъма?