Елизабет Лоуел - Мълчаливецът

— Как върви? — попита Кеш.

Марая вдигна глава от последната риба, която оставаше да бъде почистена.

— За разлика от пъстървите, аз съм много добре.

Той се разсмя и я загледа, докато подготвяше рибата за пържене с неопитни, но достатъчно правилни движения на ножа.

Кеш очакваше Марая да откаже да изпълни баса, или поне да се нацупи. Вместо това, тя се нахвърли върху рибата, без да мрънка, както през всичкото време, докато спеше на студения под на хижата, където ставаше течение. Въздъхна съвсем несъзнателно, когато изплакна и последната риба — след това и ръцете си — в ледения поток. Единствено тази въздишка показа на Кеш колко неприятно й е било.

— Аз ще измия чиниите — каза той, когато младата жена приключи.

— Няма начин. Само така ще успея да премахна рибешката миризма от ръцете си.

Кеш грабна една от ръцете на Марая и я поднесе под носа си, за да вдъхне доста драматично.

— На мен ми мирише съвсем нормално.

— Сигурно си гладен.

— Как позна?

— Нали си жив — отвърна тя и се разсмя.

Кеш се усмихна широко и грабна металната чиния с рибата в една ръка. Другата все още не бе пуснала вледенените пръсти на Марая. Изправи я с лекота.

— Госпожице, ти си жената с най-студени ръце, която някога съм срещал.

— Трябва да видиш какво е, след като измия чиниите — отвърна тя.

Той отново се усмихна.

— Добре.

Нещо в стомаха на Марая прескочи и не спря да се движи, когато Кеш придърпа пръстите й до тялото си и ги пъхна в топлата извивка на врата. Дали от топлината на тялото му, или от силните удари на сърцето й, пръстите на Марая се затоплиха много бързо. Тя погледна крадешком Кеш, докато вървяха към бараката, но той изглежда бе решил, че да топли студените й ръце до тялото си е същото като помощта, която й оказваше на трудните участъци от пътеката — нищо особено. Определено нямаше защо да се вълнува от допира му.

Но Марая бе развълнувана. Всеки път, когато Кеш я докосваше, тя усещаше необичаен трепет, въпреки това прекрасен, който преминаваше през тялото й и оставяше сладка следа. Докато се чудеше дали Кеш изпитва същото, тя отхвърли мисълта. Той бе толкова спокоен и незаинтересован при всеки допир, че собственият й отклик й се струваше глупав.

— Слушай — каза Кеш и внезапно спря.

Марая застина. Откъм Девилс Пийк долетя приглушено шумолене, сякаш някъде в далечината минаваше невидима река. Но река нямаше.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Вятър. Виждаш ли? Превива боровете по склона, все едно че невидима ръка гали козина. Дъждът го следва на около петстотин метра.

Марая проследи пръста му и видя, че Кеш е прав. Предшествана от яростни невидими пориви на вятъра, бурята бързо напредваше към тях, спускайки се по склоновете на Девилс Пийк.

— Ако не искаш да попаднеш под най-студения душ, който някога си усещала, — каза Кеш, — разтегни малко тези дълги крака.

Силен тътен подчерта правотата в думите на Кеш. Той грабна чинията с риба от Марая и я побутна към бараката.

— Тичай вътре!

— Ами ти?

— Мърдай!

Марая хукна към бараката, все още под въздействието на огнения допир на ръката на Кеш по дупето й, където, за да подсили важността на командата си я бе плеснал. Едва успя да стигне навреме под несигурния покрив на хижата.

Кеш внимаваше да не изпусне чинията с риба и бе доста по-бавен. Разликата между тях бе само минута-две, но се оказа достатъчно. Бе съвършено мокър. Ругаейки ледения дъжд, Кеш влетя през отворената врата на бараката и я затвори с ритник. Водата се стичаше от него и образуваше малки локвички в краката му.

— Сложи всичко, което трябва да се запази сухо ето там — нареди на висок глас той, за да може тя да го чуе над барабаненето на едрите капки.

Марая грабна постелките, дрехите и сухата храна и започна да ги трупа в ъгъла, който Кеш посочи. Той остави рибата и отново изскочи навън. След минута се върна, натрупал в ръцете си дърва. Дървата бяха мокри като него и оставиха нови локвички до магически появилите се навсякъде по пода, освен в ъгъла, където Марая трескаво трупаше вещите им.

Кеш остави дървата близо до огнището и отново излезе. Върна се почти веднага, с пълни ръце. С бързи отработени движения той започна да подрежда дървата в зависимост от размера им.

— Не забравяй подпалките — каза той, без да вдига поглед.

Марая бързо дръпна огромна торба, пълна със сухи борови иглички, за да я спаси от плъзналата по пода вода. Преди локвичката да достигне сухия ъгъл, пролуки в дървените части на пода поеха водата.

— Добре че и подът тече — каза Марая.

— Добре е, я, иначе щяхме да се удавим.

Отново затътна гръмотевица и от върха се разнесе звук, подобен на падаща лавина.

— Ами конете — попита Марая.

— Ще се намокрят, но така щеше да бъде и в конюшнята у дома.

Кеш се изправи и тръсна глава, а наоколо се разпиляха студени капки.

— Едно време имахме куче, което правеше същото — каза Марая. — Когато валеше го държахме навън. А в Сиатъл валеше непрекъснато.

Тя понечи да каже нещо, но в следващия момент забрави какво имаше наум. Кеш сваляше бархетната риза и я нагласяваше на пироните над огнището. Силата, излъчвана от голите му гърди я омагьоса. Всяко помръдване на тялото му, всяко движение, всяка глътка въздух раздвижваха мускулите, които сякаш играеха под редуващите се светлосенки с необичайна грация.

— Да не би нещо да не е наред? — попита Кеш, развеселен и възбуден от възхитата в златните очи на Марая.

— Ами… от теб се вдига пара.

— Какво?

— От теб се вдига пара.

Кеш протегна ръка и се засмя, защото видя какво има предвид Марая. От тялото му се надигаше видима вълна топлина, която бързо изстиваше на хладния въздух вътре в хижата.

— Ще ти извадя риза, преди да си замръзнал — предложи Марая и се обърна към безразборната купчина, която сама бе натрупала в ъгъла. Порови малко и измъкна тъмно синя риза с цвета на очите на Кеш в тъмното. — Знаех, че е някъде тук.

— Благодаря. А би ли намерила и чифт дънки?

Гласът му прозвуча толкова близо зад нея, че тя се стресна. Погледна назад и видя боси крака на десетина сантиметра отзад. Голи прасци. И колене. И бедра. И… тя бързо отклони поглед към сухата купчина с надеждата Кеш да не е забелязал как поаленяха бузите й и колко несръчни станаха ръцете й.

Само че Кеш бе забелязал как се обагриха страните на младата жена, потръпването на пръстите й, докато му подаваше сухите дънки, без да посмее да се обърне.

— Извинявай, — каза той, пое дънките и са вмъкна в тях. — След като напоследък хората така са се омешали, не предполагах, че ще се притесниш като видиш мъж по бельо.

— По теб има какво да се види — каза тя с привидно небрежен глас, а след това покри лицето си с длани. — Всъщност, имах друго предвид. Просто ти си по-едър от повечето мъже и… и…

— И по-висок — довърши, без да се притеснява Кеш.

Марая издаде някакъв приглушен звук, а след това още един.

— Ти ми се присмиваш — забеляза Кеш.

— Не, но май се изложих.

— Следващия път си прехапи езика. При мен обикновено се получава.

Марая не се сдържа и се разсмя. Усмихнат Кеш слушаше как смехът й се смесва с барабаненето на дъжда по покрива. Все още усмихнат коленичи пред огнището и разпали огъня.

— Какво ще кажеш да вечеряме по-рано и да поиграем карти? — попита той.

— Добре. На какво ще играем?

— Покер. Да не би да има и други игри?

— Колкото искаш. Канаста, блекджек, белот и…

— Детски игрички — прекъсна я Кеш и се намръщи. Надзърна през рамо и забеляза, че младата жена го наблюдава. — Вече сме пораснали за подобни игри.

Уловила напрежението в погледа на Кеш, Марая усети как отмалява.

— Току-що си спомних нещо — каза с тънък глас тя.

— Какво?

— Никога да не играя карти с мъж, наречен Кеш.

— Случаят не е такъв. Името ми е Александър.

— Вече се чувствам по-спокойна.

— И аз така си помислих.

— Освен това нямам пукната пара.

— Това не е проблем. Ще играем на неща, от които имаме достатъчно.

— Какво например?

— Борови иглички, усмивки, локви, целувки, дъждовни капки, ей такива неща. — Без да дочака отговора й, Кеш се обърна към огъня. — Колко да го разпаля за пъстървата? Или предпочиташ да я приготвиш на печката?

Марая примигна и се опита да събере разпилените си мисли. Не бе възможно Кеш да е споменал нещо за целувки, нали? Сигурно желанията я бяха подвели.

— Пъстърва — каза предпазливо тя.

— Да. Нали си спомняш. Онези хлъзгави малки дяволчета, които сама изчисти. — Той се усмихна. — Като ти гледам изражението… Никога не си позволявай да се хващаш на бас, ако не си готова да губиш, мила.

В този момент Марая бе сигурна, че е чула съвсем ясно нещата, които той изброи като възможни залози, а целувките наистина бяха сред тях.

А на него за малко да му се размине.