Кеш дори не си направи труд да отговори. Просто прехвърли съдържанието й в своята, сложи я на гръб и попита:

— Някога промивала ли си златоносен пясък?

Тя поклати глава.

— По-трудно е, отколкото изглежда — обясни той.

— Както и всичко останало.

Той се усмихна на една страна.

— Да, сигурно си права. — Погледна меките обувки на Марая, намръщи се и отвърна поглед. — Ще опитаме нов район. Може да стане доста тежко, така че искам да ми обещаеш нещо.

Марая притеснено вдигна поглед.

— Какво?

— Когато имаш нужда от помощ — а ти ще имаш нужда — кажи ми. Не искам да те измъквам от онова място със счупен глезен.

— Ще те помоля за помощ. Но би било много хубаво — добави предпазливо тя, — ако не ме нападаш, когато те помоля.

Кеш изръмжа.

— Понеже ти никога не си промивала пясък, а и бързаме, аз ще го върша. Теб ще те науча по-късно. Хайде. Нямаме време за губене.

Кеш вървеше бързо, но не прекаляваше. Младата жена не се оплакваше. Беше сигурна, че той ще върви още по-бързо, ако е сам.

Нямаше пътека, по която да се ориентират. От време на време Кеш поглеждаше компаса, записваше си по нещо в един разръфан бележник, след това отново поемаше по неравния терен, обикновено в нова посока. Марая внимателно оглеждаше пейзажа и се ориентираше по знаци, които се набиваха на очи всеки път, когато Кеш сменяше посоката. След половин част стигнаха до поток, не по-широк от метър и осемдесет. Той подскачаше по бледи гранитни камъни в сребристо бяло, освежен от ярко тюркоазния цвят на местата, където водата забавяше своя бяг и ставаше по-дълбока.

Кеш сви рамене и пусна раницата на земята, след което отвърза широк плосък тиган, по-скоро подобен на плитък китайски уок. Стиснал тигана в едната си ръка и лопата с къса дръжка в другата, той приседна на пети до потока. С умели движения загреба с лопатата чакъл от малък водовъртеж край объл камък. Изсипа чакъла в тигана, разтърси го и се зарови в съдържанието. По-едрите парчета кварц и гранит бяха изхвърлени без всякакво съжаление, въпреки че някои от тях пролъскваха като злато и всеки път сърцето на Марая трепваше и тя шумно си поемаше дъх.

— Слюда — обясни с една-единствена дума Кеш и захвърли нова шепа в потока.

— Жалко — въздъхна Марая. Бе чела достатъчно за гранита, златото и златотърсачеството и знаеше за слюдата. Беше много красива, но се срещаше навсякъде сред пясъка.

— Не всичко, което блести е злато, нали не си забравила? — попита той и я погледна развеселен с крайчеца на окото си.

Тя направи гримаса.

Кеш се разсмя и загреба достатъчно вода, за да промие материала, останал на дъното на тигана. След обиграно движение на китката му, водата се завихри в съвършен кръг. Наведе леко съда настрани от себе си, а кръговото завихряне издигна на повърхността по-леките частици. Вода и дребни частици се изкачиха на лекия наклон близо до ръба и се понесоха обратно в потока. След минута-две, Кеш погледна остатъка, прокара го през пръстите си, отново го огледа и го запокити във водата. Изплакна тигана, върза го заедно с лопатката към раницата и пое нагоре по течението.

— Нищо значи? — каза Марая, настигайки го с препъване.

— Пясък, чакъл, дребни камъчета, дреб. Гранит. Малко базалт. Тук-там подобен на кремък кварц. Дребни парченца чист кварц.

— И никакво злато?

— Дори пирит няма. Това е златото на глупаците.

— Знам. Но пък пиритът е толкова красив.

Кеш изръмжа.

— Само една жена може да реши, че красивото е достатъчно.

— Да, точно така. Сигурно затова мъжете показват завидно предпочитание към грозните жени.

Кеш прикри усмивката си. Известно време се възцари мълчание, подчертано от стържещи звуци, когато по продължение на потока ставаше прекалено хлъзгаво. На два пъти Марая имаше нужда от помощ. Първия път просто й трябваше ръка да я подкрепи, когато полетя напред. Втория път Кеш прецени, че ще е много по-лесно, ако просто я пренесе през препятствието. Когато усети нежността на ръцете му и лекотата, с която се придвижваше, Марая остана без дъх. И въпреки странния трепет в стомаха, мозъкът й продължаваше да работи.

— Кеш?

Звукът, който издаде бе по-скоро подканващ, отколкото кратък, затова Марая продължи.

— Какво ще правим?

— Ще вървим нагоре по течението.

— А защо трябва да вървим нагоре?

— Сладурче, това се нарича търсене на златни залежи. Дълги часове, превиваш гръб до изтощение, а отплата няма. Както ти казах във фермата. Не си ли спомняш?

Марая въздъхна и подходи към въпроса по друг начин.

— Нали търсим мината на Лудия Джак? — попита тя.

— Именно.

— Златото му е било на груби късове, което означава, че не е дошло от крайречен залеж, нали така?

— Точно така.

— Защото откритите залежи са по-гладки.

— Точно така.

Веселата нотка в гласа на Кеш бе съвсем ясна. Освен това тя не забеляза обичайното презрение. Знаеше, че я изпитва, но въпреки това продължи да настоява.

— Защо тогава търсиш мината на Лудия Джак край реката?

Тихият смях на Кеш се понесе над ромоленето на потока. Той се обърна, грабна изненадващо Марая й я притисна до гърдите си, преди още тя да осъзнае какво става. Та изписка стреснато и се хвана за него, а той пресече потока с две крачки, благодарение на водонепропускливите си ботуши.

— Чудех се кога ще се сетиш — отвърна Кеш.

Пусна отново младата жена с някакво неудоволствие, което й се стори нежно като ласка. Усмивката му бе същата. Ласкава.

— Истината е — продължи той с дълбокия си глас, след като решително отвърна поглед от нея, — че съм преценил да пресяваме златоносния пясък, докато търсим мината. Помисли малко. Златото е тежко. Там, където един залеж е на повърхността, матрицата, която го заобикаля бавно се измива от ветрове и дъждове. Златото, обаче не се отмива. Това и податливостта му на обработка го правят изключително ценно за хората.

Марая кимна в знак на съгласие.

— Както и да е, матрицата се рони и освобождава златото, което е по-тежко, отколкото изглежда. Тук се намесва гравитацията и изтегля златото надолу по склона, докато достигне някой поток потъне на дъното. Пороите загребват залежа, подхвърлят го, докато не го изместят някъде надолу по течението. Така металът се измества и става все по-гладък, докато парчето не се заклещи на дъното.

— Златото на Лудия Джак е грубо — изтъкна Марая.

— Да. Бас държа, че хитрото дърто копеле е ровило в някой безименен поток, за да намери късчета злато, които били толкова груби, че сигурно са от някое близко място. Затова е пресял колкото успял, и така проследил жилата по цвета.

Кеш се обърна, за да види, дали Марая следи мисълта му. Забеляза кичури тъмна лъскава коса, обрамчила лицето й, копринените коси закачливо подети от вятъра. Преди да успее да се спре, приглади косата настрани от устните и огромните златни очи. Зениците й се разшириха, а дъхът й стана бърз и накъсан.

— Разбра ли сега — каза той с дрезгав глас, — защо потоците са най-добрият приятел на златотърсача. Те събират и трупат злато. Без тях, голяма част от най-значителните залежи в западната част нямаше да бъдат открити.

— Наистина ли?

Гласът на Марая, останала без дъх бе ласка, която премина нежно покрай Кеш.

— Все още търсят главната жила, заради която са включили Сътърс Мил на картата — измърмори той, хвана кичур от косата й и я стисна между пръстите си.

Тихият звук, който младата жена издаде можеше да е отговор на думите му, или ответ на нежното докосване на пръстите му по косата й. С тиха ругатня, заради неспособността си да държи ръце далече от нея, Кеш отвори пръсти и освободи Марая.

— Както и да е. — Той насочи вниманието си към стръмния терен. — Бас държа, че Лудия Джак е ровил в някой поток с гранитно корито, защото само глупак би търсил злато в образувания от лава, а онзи дъртак въобще не е бил глупав.

— И ти не си глупав — отбеляза дрезгаво Марая и отчаяно се постара да намери по-безопасна тема, за да се разсее и да не мисли как ще сграбчи ръката на Кеш и ще го помоли да не спира да я докосва. — Защо тогава търсиш в района на Девилс Пийк, преди да си видял картата на Лудия Джак? Докато не дойдохме при този поток, не видях нищо, което да прилича на гранит, или кварцит, или нещо подобно, от онези „ити“, дето се намират, където има злато. Само различни видове лава. Аз, разбира се, не съм специалист златотърсач, но…

— Този район не бе първоначалният ми избор — заяви сухо Кеш. — Преди почти две години се киснех в Блек Спрингс, когато осъзнах, че Девилс Пийк си е вулкан, който е изригнал, а после е залял гранитните скалите отдолу. Там, където ерозията е изяла лавата, гранитът се вижда. А където има гранит, може да има и злато. — Той се усмихна, погледна странично Марая и призна: — Въпреки това много се зарадвах на онази стара карта. Търся тук вече две години и единственият резултат са болките в гърба.

— Никакво злато ли няма?

— Само за цвят тук-там. Люспички, като тези, които поставяш под лупа, за да ги покажеш на приятелите си, стига те да са достатъчно търпеливи. Но тук няма нищо, от което кръвта ти да кипне.

— Их, аз пък се надявах, че… Виж, пъстърва! — възкликна въодушевена Марая и посочи към потока.

— Какво?

— Току-що видях пъстърва! Гледай!

Усмихнат към младата жена, той едва сдържаше желанието си да я притисне до себе си и да не я пуска. Кеш дори не погледна към потока, пленил интереса й.

— Рибите са сребърни — каза той с дълбок глас. — Ние търсим злато. Ще си хванем вечеря на връщане.

— Как е възможно да си толкова сигурен? Тогава рибите може да са се скрили под скалите.

— Няма.

Марая изгъргори нещо, за да покаже, че не е убедена.

— Бас държа, че ще си хванем порцията риба за довечера — каза той.

— На какво се обзалагаш?

— Който загуби ще чисти рибата.