Марая си пое неуверено дъх и се зачуди дали мъчителната езда до Блек Спрингс не е размътила мозъка й, освен че я бе лишила от крака. Само че слабостта, която й обхвана в този момент нямаше нищо общо с часовете, прекарани на гърба на коня и се дължеше единствено на топлината на мъжа, обгърнала я отвсякъде. Тя си пое дълбоко дъх и стисна оградата с всички сили, които успя да събере.

— Добре съм — заяви най-сетне тя.

— Как ли пък не. Цялата трепериш.

— Ще го преживея.

Кеш изруга нещо кратко и я пусна. Ръцете му бяха непосредствено до нея, готови да я сграбчат, ако се опита да падне. Краката й поддадоха. Бавно успя да се овладее.

— Сега върви — каза той.

— Какво?

— Чу ме. Върви.

Бърз поглед през рамо разкри на Марая, че Кеш не се шегува. Той очакваше тя не само да се изправи на гумените си крака, но и да върви. Обхваната от болка тя направи миниатюрна стъпка, също като рак покрай оградата, здраво стиснала най-горната греда с ръце. За нейна изненада, упражнението се оказа полезно. Силата бързо се връщаше в краката й. След малко вече се движеше почти нормално. Обърна се, за да изгледа мъжа победоносно, но видя само гърба му. Понечи да поеме след него, но реши, че е прекалено рано, да се отказва от подкрепата на затоплената от слънцето ограда.

Когато Марая се почувства достатъчно уверена, за да пристъпва сама, Кеш вече се бе погрижил за конете и пренасяше провизиите в хижата. Колкото повече тя се приближаваше до леко изкривената на една страна постройка, толкова повече се убеждаваше, че „барака“ е най-подходящата дума. Предпазливо надникна през входната — и единствена — врата.

Кеш не я бе излъгал, когато описа първобитните условия на хижата. Строена единствено, за да има къде да се заслонят работниците, когато ходеха до отдалечените пасища на „Рокинг Ем“, така наречената хижа имаше четири стени, таван, дъсчен под и два прозореца. Огнището беше оградено от взети наблизо скали. Дългият език нагар, плъзнал по вътрешния камък над огнището ясно показваше, че коминът не дърпа.

— Предупредих те — измърмори Кеш и мина покрай Марая.

— Нищо не съм казала.

— Не е и нужно.

Той пусна на пода раницата й и постелката, която щеше да й служи за легло на пода до огнището. Изригнаха облаци прах.

— Ако не си се отказала да ходиш до Блек Спрингс, слагай си банския — каза той и се обърна. — И си сложи обувки, освен ако не предпочиташ да яздиш до там.

— Да яздя ли? — попита омаломощена тя. — А, не, благодаря. Далече ли е?

— Не съм мерил разстоянието.

Тихата въздишка на Марая бе заглушена от свирепото скърцане на входната врата. Тя си сложи банския бързо, доколко позволяваха недоволните мускули на краката й. Евтиният цял бански от тънка розова материя й стоеше чудесно, без да прилепва, когато бе сух. Когато, обаче, се намокреше, беше друг въпрос. Тогава сякаш бе втора кожа. Тъй като Марая бе суха, когато си купи банския, нямаше представа за подмолните номера на скритата му самоличност.

— Ей, новачке. Готова ли си вече?

Марая изпъшка, докато завързваше връзките на обувките си и се напрегна, за да се изправи.

— Идвам.

Когато се изправи, се почувства неестествено разсъблечена. Ако беше боса по бански, нещата щяха да изглеждат по друг начин и нямаше да има проблем. Само че обувките я караха да се чувства… гола. Тя грабна дъждобрана и го облече. Лекото яке бе доста голямо. Обикновено го слагаше върху някоя блуза и обемист пуловер, така че го чувстваше добре. Но сега бе само с тънкия бански, дъждобранът стигаше да средата на бедрата и й създаваше чувството, че е достатъчно облечена.

Щом Кеш чу скърцането при отварянето на вратата, се обърна. Първото, което забеляза бяха дълги, елегантни голи крака. Второто, което забеляза, бе съвсем същото нещо. Обзе го неистово желание да разкопчае якето й, за да види какво се крие отдолу. Каквото и да беше, дори най-оскъдната прашка, нямаше да е толкова възбуждаща, колкото мисълта за голотата на Марая, скрита под дъждобрана.

Младата жена пристъпи неуверено, притеснена от строгото изражение на своя спътник.

— Накъде е горещата вана? — попита тя, гласът й умишлено небрежен.

Без да каже и дума, Кеш се обърна и пристъпи към задната част на хижата. Марая го последва колкото бързо успя към бистрия поток зад постройката. Дори краката й да не трепереха, пак щеше да й е трудно да върви успоредно с едрите крачки на Кеш. Пътеката я отведе до тясно мостче над потока и тя се наведе, за да пробва температурата на водата. Беше ледено студена.

— Край с фантазиите ми за гореща вана — измърмори тя.

Бързоструйните искрящи води извираха от тясна пролука в склона на планината, на не повече от петдесет метра от хижата. В пролуката водата се пенеше и съскаше и политаше като малък водопад надолу по стръмнината. Скалите тук бяха тъмни, почти черни и цветът им създаваше илюзия, че са студени. Тъкмо когато Марая се чудеше дали усилието си струва, тя разбра, че изпаренията над водата са топли.

Три метра по-нататък земята бе обгърнала няколко изключителни стъпаловидни езерца, обрамчени от изгладен шуплест варовик, прорязан от копринени водопади, високи по около метър. Марая гледаше, разтърсена от тръпка на възхита. Едва ли езерцата щяха да са по-красиви, ако бяха творба на някой дизайнер, създадена от злато и мрамор.

Водата в най-ниското езеро бе в бледо тюркоазно, нюанс, който Марая бе виждала само на снимки на тропически острови. Следващото искреше в аквамарин, а последното преминаваше от бледия тюркоаз, през аквамарина, за да привлече тъмната отсянка на очите на Кеш. В самия край на най-високото езеро, водата бе толкова дълбока, че отстрани изглеждаше почти черна, а на места, където избликваше от земните недра на беззвучни непресъхващи тласъци, подели пътя си много преди хората да навлязат в безкрайния запад, бе прорязвана от индигово синьо.

Марая бавно се отпусна на колене и протегна ръка, за да докосне с пръсти искрящата прелест на езерото. Преди да успее да докосне водата, Кеш сграбчи ръката й и я дръпна назад.

— В този край на Блек Спрингс можеш да свариш риба. Понякога долната част е достатъчно охладена и можеш да изтърпиш няколко минути. Само че в повечето случаи не е. Зависи.

— От какво?

Кеш не отвърна веднага.

— Горещите извори се появяват, когато водата се спусне до места с магма и тогава избива вряла струя — обясни той й прокара разсеяно пръст по дланта на Марая, докато се взираше в тръпнещите дълбини на Блек Спрингс. — Парата си проправя път през скалните пукнатини, докато водата избива на повърхността във вид на гейзер, или на горещ извор. В повечето случаи водата така и не успява да стигне до повърхността. Тя просто се охлажда и отново се спуска през пукнатините, докато се срещне с магмата, превръща се в пара и отново поема нагоре.

Марая възкликна тихо, когато по пленената й ръка премина тръпка. Кеш отклони поглед от водата и забеляза, че палецът му гали дланта на младата жена, следвайки ритъма на пулсиращите в езерото избликнали струи. Измърмори нещо неразбираемо и пусна ръката й.

— Мога да ти кажа как точно протичат процесите при един горещ извор, но не мога да ти обясня защо в някои дни Блек Спрингс е прекалено горещ, а в други температурата на водата е поносима. Затова всеки ден трябва да внимаваш. Дори когато се държи прилично, Блек Спрингс е опасно горещ на трийсетина сантиметра под повърхността.

— А тази вода става ли за пиене? — попита тя.

— Щом се охлади, става любимата на пъстървата. И аз много я обичам. Ароматът й е по-хубав от този на виното.

Марая гледаше замечтано красивата, изумително бистра гореща вода.

— Изглежда толкова прекрасна.

— Хайде — съжали я Кеш. — Ще ти покажа най-хубавото място, където всички болежки ще изчезнат. — Поведе я към средния басейн. — Колкото си по-близо до извора, толкова по-гореща става водата. Влез от долния край и пробвай навътре, докато прецениш, че ти е приятно. — Понечи да се обърне, но спря. — Нали можеш да плуваш?

Марая погледна към езерото.

— Разбира се, но в тази вода едвам ще успея да се топна.

— Езерото е толкова бистро, че лъже. В края ми стига над главата. — Кеш се обърна. — Ако не се върнеш до час, ще се върна, за да те извадя. Гладен съм.

— Няма нужда да ме чакаш — каза тя, докато сваляше обувките и чорапите.

— Напротив, има. Да не би да си забравила, че ти ще готвиш?

Седма глава

На четвъртия ден Марая се събуди, преди да чуе скърцането на входната врата, когато Кеш излизаше, за да провери конете. Стана още щом слънцето надникна през прозорците без завеси. Тихо се измъкна от омотаните одеяла. Въпреки че все още изпитваше болки по най-невероятни места и й се искаше да си бе донесла още няколко завивки, за да омекотят грубия дървен под, вече не се будеше с чувството, че е оставена пребита под дъжда.

Разтрепери се от студения въздух в хижата и коленичи между одеялата и спалния чувал на Кеш, за да разбута пепелта, останала от снощния огън. Както обикновено бе спала напълно облечена, защото високо в планините нощем си бе студено дори през лятото. Затова пък щом слънцето надникнеше иззад зъберите на Девилс Пийк, бързо се затопляше, понякога по обед дори ставаше към двадесет и пет градуса. Затова, въпреки че спеше с всички дрехи, които си бе донесла и сваляше само обувките, Марая по цял предобед сваляше пластовете дрехи, а когато слънцето започваше да се спуска, отново ги навличаше.

В огнището бяха останали достатъчно въглени и трябваше да събере само шепа сухи борови иглички, за да лумне огън. Марая добави първо съчки, а отгоре подреди по-едри цепеници. Въпреки че огнището бе опушено, тази сутрин в стаята не нахлу дим. Коминът теглеше доста добре, стига да нямаше силен североизточен вятър.

Когато бе доволна от напредъка на огъня, тя включи лагерната печка, която тайничко наричаше Велзевул. Това бе най-противният уред, който някога бе виждала. Колкото и упорито да се опитваше да подаде налягане, пламъкът трепкаше и пращеше немощно, без дори да може да затопли и кожата на човек. Когато, обаче, Кеш я раздухваше, пламъкът й можеше да разтопи стомана.