– Какво търсим?

– Място без изход. Искам това да свърши бързо.

Пещерата, която избрахме, беше малка, тясна и изпълнена със сталактити и сталагмити. Имаше един вход, който Баронс възнамеряваше да запечата, щом Малуш влезе. Подадох му кутията с копието. Той ми направи знак да го скрия зад купчина камъни. Нямаше да дам на Малуш възможността да използва оръжието срещу мен. Освен това вече бях установила, че то е убило само части от него, а това не бе достатъчно. Исках го мъртъв целия.

– Как да убия вампир? – попитах Баронс.

– Надявай се да не е!

– Не ми харесва този отговор.

Той сви рамене.

– Само този мога да ти предложа, госпожице Лейн.

Усещах Малуш, че се приближава. Баронс бе прав. Някак ястието, което бяхме споделили, ни беше свързало. Не се съмнявах, че може да ме усети така ясно, както и аз него.

Вампирът беше вбесен... и гладен. Не бе успял да влезе в хранилището си. Каквото и да бе направил Баронс, входът бе запечатан успешно. Казах ви, че моят загадъчен домакин има бездънна торба с трикове. Наистина започвам да се чудя откъде ги взима.

Той беше близо. Тялото ми бръмчеше от очакването.

Малуш пристъпи през отвора. Беше смъкнал качулката и усмивката му бе повече от страховита.

– Все още не си достоен противник за мен, кучко.

Беше застанал на входа, осветен отзад от факли, черната му роба шумолеше. Усещах емоциите, които се носеха от разложената му плът. Миришеше толкова безстрашно, колкото се чувствах аз. Той вярваше в това, което каза. Щях да му докажа, че греши. Присвих очи, преценявайки го. Сигурно мислеше, че ме превъзхожда, но бягството ми го бе разтревожило и той нямаше да пристъпи в пещерата, докато не разбереше как съм успяла.

Присмях му се:

– Ела и ме хвани тогава!

– Как се измъкна от килията?

– Остави я отключена – излъгах.

Той обмисли това за момент.

– Няма начин да си помръднала. Счупих ти и двата крака. И ръцете. Как стигна до Ънсийли?

– По същия начин, по който омагьосах малкия ти „хладилник“ долу. Добра работа свърших, нали? Не можа да влезеш. Имам малко представа от черна магия. Ти ме подцени.

Той ме проучи. Знаеше колко могъща бе магията на хранилището му и ако можех да си служа с черна магия до такава степен, значи бях способна на много неща. Усетих как се отпуска.

– Това прави нещата много по-интересни. Знаеш ли, поиграх си с тази идея. Сега ще изгнием заедно. Ще те нахраня още и ще те намушкам със собственото ти шибано копие.

Очевидно още не знаеше, че копието липсва.

– Донеси го! – измърках.

Той развърза робата си и я остави да падне на пода. По бухналата му дантелена риза имаше петна. Носеше корави, тесни кожени панталони. Подозирах, че е по същата причина, по която носеше корави ръкавици. Исках да влезе в пещерата. Тогава Баронс щеше да запечата изхода и нямаше да има път навън.

Затанцувах като боксьор.

– Хайде, Джони, да поиграем!

Той се мушна през входа с нечовешка скорост и сключи ръка около врата ми. Видях Баронс да се издига зад него и му изстрелях безсловесна команда: „Не се намесвай!“.

Сграбчих китката на Малуш и го ритнах в чатала с коляно със силата на десет мъже. Плътта между краката му бе твърде мека. Коляното ми се плъзна няколко сантиметра в тялото му.

– Не усещам нищо там, кучко – изплю той.

– Ами тук? – цапнах го по ухото с цялата си сила. Кръв шурна от черепа му и той се олюля. Гледах как раната се изцерява толкова бързо, колкото бе нанесена. Дали и с мен щеше да стане така?

Скоро разбрах. Той счупи носа ми. Носът се намести сам. Едва не му откъснах ръката от рамото. Тя вися безполезно няколко мига, после той ме удари отново, силно както винаги.

– Когато свърша с теб, кучко, ще отида в Ашфорд. Помниш ли малката си изповед? – присмя ми се той. – Каза ми, че майка ти е там. Може би ще те оставя жива достатъчно дълго, за да видиш какво ще направя с нея.

Размазах лицето му в каша от кървава плът. Щеше да свърши тук и сега. Малуш никога нямаше да излезе от тези пещери, дори да трябваше да остана тук цяла вечност. Той се опита да откъсне ухото ми. Аз почти го захапах, но размислих, не ми бяха съвсем ясни вампирските правила. Не исках кръвта му да стигне до устата ми. Ритнах го в коляното. Когато то се раздроби и той политна надолу, аз паднах върху него, ритах, удрях, ръмжах.

Усетих как нещо в мен се развива и ми хареса.

Времето загуби смисъла си за мен. Ние бяхме като неразрушими машини. Биехме се до безсъзнание, дълго след точката на разума. Аз съществувах само за едно – да го накарам да падне, да остане долу и повече да не помръдне. Вече не знаех кой е той. Вече не ми пукаше коя съм аз. Нещата се бяха разградили до най-основните термини. Малуш вече нямаше дори име или лице. Той беше Враг. Аз бях Унищожител. Разбирах само повелята на битката, жаждата да убия.

Запратих го в стената на пещерата. Той ме запрати в сталагмит с човешки ръст, който се разпадна от удара. Станах и отново се счепкахме, удряхме, ритахме, грухтяхме.

Внезапно Баронс застана между нас и ни раздели със сила.

Обърнах се към него, ръмжейки:

– Какво правиш, по дяволите?

– Ти! – Малуш изглеждаше зашеметен. – Как се озова ти тук? Оставих гривната на уличката. Няма начин да си ме проследил.

Зяпнах Баронс. Как ме беше намерил?

– Не се бъркай, Баронс! Битката е моя.

Баронс ме изненада напълно с половин дузина бързи удара в главата и стомаха.

Превих се на две замаяна.

Малуш се засмя.

Бях приведена ниско, ребрата ми пукаха и се възстановяваха за няколко секунди. Гърдите ми горяха сякаш дробът ми беше пробит.

Малуш спря да се смее със задавен звук.

Когато се изправих, Баронс държеше Малуш с ръка през врата. Удари ме отново и аз отново се превих. Баронс се бе сдържал, когато ме удари първия път. Беше ме потупал любовно в сравнение с това, което ми сервира сега.

Копелето го направи още три пъти. Всеки път, щом станех, юмрукът му се стоварваше върху лицето ми, преди да мога да се изправя изцяло. Чувствах се така, сякаш мозъкът ми дрънчеше в черепа.

Петия път, когато станах, Малуш бе на земята, неподвижен. Разбрах защо. Главата му вече не беше на раменете. Той го беше убил! Баронс бе отнел възможността да си отмъстя, бе ми отнел удоволствието да унищожа този, който едва не унищожи мен!

Нахвърлих се върху него. Беше опръскан с кръв, дишаше тежко, главата му бе отпусната, очите присвити, а яростта се изливаше от него на плътни, опасни вълни. Как смееше да е ядосан на мен? Аз бях обидената! Моята битка бе прекъсната, в мен бе запечатана жажда за кръв, турбодвигател бе форсиран до червената линия.

– Вампирът беше мой, Баронс!

– Провери зъбите му, госпожице Лейн! – каза той  – Те са козметични удължения. Не е бил вампир.

Ударих го леко по рамото.

– Не ми пука какъв е бил! Това беше моят бой, копеле!

Той ме удари със същата лека, предупредителна сила.

– Твърде дълго време ти трябваше, за да го довършиш.

– Кой си ти, за да решаваш колко дълго е твърде дълго? – тупнах го още веднъж по рамото.

Той върна удара със същата сила.

– Ти се наслаждаваше.

– Не съм!

– Усмихваше се, подскачаше на пръсти, насъскваше го.

– Опитвах се да приключа боя! – ударих го по рамото, този път силно.

– Изобщо не се опитваше да го приключиш – сопна се той и също ме удари. Едва не се катурнах. – Ти удължаваше битката. Перчеше се.

– Не знаеш за какво говориш, мамка му! – извиках.

– Вече не виждах разлика между вас двамата – изрева той.

Забих юмрук в лицето му. Лъжите се изтърколват встрани от нас. Истините са тези, които най-силно се стараем да заглушим.

– Тогава не си гледал достатъчно добре. Аз съм тази с циците.

– Знам, че ти си тази с циците. Те са в шибаното ми лице всеки шибан път, когато се обърна.

– Може би трябва да контролираш либидото си, Баронс.

– Да ти го начукам, госпожице Лейн!

– Само опитай! Ще ти наритам задника.

– Мислиш, че можеш ли?

– Дай да видим!

Той се вкопчи в тениската ми и ме притегли към себе си, докато носовете ни се докоснаха.

– Ще си го получиш, госпожице Лейн. Но помни, че ти го поиска! Така че, дори не си помисляй да се опиташ да потупаш по тепиха и да се откажеш от боя!

– Да чуваш някой да реве „чичо“, тук, Баронс? Аз не чувам.

– Добре.

– Добре.

Той пусна тениската ми, сграбчи косата ми и допря устата си до моята.

Аз избухнах.

Избутах го и го притеглих по-близо. Той ме върна обратно и ме дръпна по-плътно към тялото си. Издърпах косата му. Той издърпа моята. Не се бореше честно. Всъщност бореше се съвсем честно. Не предлагаше учтивости.

Захапах устната му. Той ме препъна и ме бутна на каменния под. Ударих го. Настани се между краката ми.

Разкъсах ризата му отпред, оставих я да виси на парцали от раменете му.

– Харесвах тази риза – изръмжа той. Надигна се над мен като тъмен демон, лъщеше на светлината на факлите, от него капеха пот и кръв, торсът му бе покрит с татуировки, които изчезваха под колана на панталона му.

Той сграбчи края на тениската ми, разкъса я до врата ми и вдиша рязко.

Ударих го. Ако и той ме беше ударил, не можах да го усетя. Устата му отново беше върху моята; усетих горещата коприна на езика му, острото преднамерено скърцане на зъбите му, размяната на дъх и тихите, отчаяни звуци на нуждата. Цунами от похот – без съмнение подсилена от Фае в кръвта ми – се разби в мен, поваляйки ме и повличайки ме в едно опасно море. Нямаше спасителна лодка в тези дълбоки, убийствени води, нито дори фар, който да осветява пътя ми към брега със своето меко, кехлибарено обещание. Съществуваше само бурята на Баронс и тази, която, изглежда, бях аз и дори да имаше тъмни сенки, движещи се във водите под краката ми, които трябваше да огледам добре и да размисля дали да се опитвам да плувам в тях, не ми пукаше.