Изражението му бе мрачно, когато стана и тръгна. Тревожеше се твърде много. Казах му го.

– Ти не се тревожиш достатъчно – отвърна той.

Беше трудно да се тревожа, когато допреди малко чуках на вратата на Смъртта, а сега се чувствах, сякаш щях да живея вечно. Сякаш бях отскочила шокиращо бързо като лошо балансирано махало и бях рикоширала от дълбините на отчаянието до еуфория, от убийствено безсилие до невиждана сила, от раздиращ ужас до способността сама да ужасявам. Кой можеше да ме нарани сега? Никой!

Най-после усещах, че като Шийте зрящ имам някои предимства. По-големи от поразителната бързина на Дани. Аз имах свръхчовешка сила. Нямах търпение да я изпитам, да открия какво мога да правя. Бях замаяна от безстрашие. Бях пияна от сила, от това колко е добре да съм аз.

Затанцувах с лека боксьорска стъпка към Баронс.

– Удари ме!

– Не бъди глупава!

– Хайде, удари ме, Баронс!

– Няма да те ударя.

– Казах, удари... Ох! – той ме повали с удар. Костите ми вибрираха, когато главата ми се килна назад. И отново напред. Поклатих я. Нямаше болка. Засмях се. – Удивителна съм! Виж ме! Едва го усетих – танцувах от крак на крак, преструвайки се, че го удрям. – Хайде! Удари ме отново! – Кръвта ми бе наелектризирана, тялото ми – непроницаемо за всякакви рани.

Баронс клатеше глава.

Ударих го в челюстта и главата му се килна назад.

Когато се върна обратно, изражението му говореше: „Позволявам ти да живееш.“.

– Доволна ли си сега?

– Болеше ли?

– Не.

– Може ли да опитам отново?

– Купи си боксов чувал.

– Бий се с мен, Баронс! Трябва да разбера колко съм силна.

Той разтри челюстта си.

– Силна си – каза хладно.

Засмях се доволно. Тази южняшка красавица беше сила, с която трябва да се съобразяват. Беше невероятно. Бях могъща. Бях играч. Щом отново да си вземех копието, щях да бъда още по-добра. Игралното поле срещу злото току-що бе изравнено.

Говорейки за изравняване, исках Малуш. Мъртъв. Сега. Копелето бе разбило желанието ми за живот. Той беше живо, дишащо напомняне за срама ми.

– Случайно да видя Малуш по пътя насам? Като говорим за това, как ме намери? Той излъга за гривната, нали?

– Не го видях, но бях по-загрижен да намеря теб. Пещерната система под Бърен е огромна. Ще те изведа – погледна часовника си. – С малко късмет, ще излезем оттук за час.

– След като убием Малуш.

– Ще се върна и ще се погрижа за Малуш.

– Не – казах ледено. Хвърлих му поглед, който го предизвикваше да спори. Бях напомпана с адреналин. Нямаше начин да оставя някой друг да се бие в тази битка вместо мен. Тя беше моя. Бях платила за нея с кръв.

– Дай на жена малко сила – каза той сухо.

– Той ме пречупи, Баронс – гласът ми потрепери.

– Всеки, когото си заслужава да познаваш, се пречупва поне веднъж. Веднъж. Няма срам, няма безчестие, ако оцелееш. Ти успя.

– Ти пречупвал ли си се някога? – попитах. Кой и какво е могло да пречупи Джерико Баронс?

Той се взря в мен през мъждиво осветената пещера. Светлината от факлите трепкаше по мургавото му лице, вдълбаваше бузите му и караше очите му да изглеждат като кладенци, изпълнени с тлеещи въглени.

– Да – каза той накрая.

По-късно щях да питам как, кой. Сега исках само да знам:

– Уби ли копелето?

Не бях сигурна дали извивката на устата му беше усмивка, но не знаех как иначе да я определя.

– С голи ръце. След като убих жена му – той махна с ръка към вратата на килията. – Ти води, госпожице Лейн! Аз ще пазя гърба ти.

Отново бях „госпожице Лейн“. Очевидно бях Мак единствено смъртно ранена или умираща. Щяхме да говорим и за това по-късно.

– Той е мой, Баронс! Не се бъркай!

– Освен ако не успееш да се справиш с него.

– Ще се справя – заклех се.

Пещерната система беше огромна. Чудех се как Баронс изобщо ме е намерил. Носехме факли, които взехме от стената, изкачвахме се и се спускахме през тунели и пещери без ред. Бях виждала снимки на туристическите части на Бърен. Изобщо не бяха като тези тук. Бяхме много по-дълбоко под земята и много далеч от отъпканите пътеки, в неизследваните части на лабиринта от пещерни системи. Представих си, че ако безразсъдни пещерняци някога намереха пътя насам, Малуш просто щеше да премахне проблема, като ги изяде.

Никога нямаше да открия пътя си навън.

Бях боса, но или скалите не порязваха краката ми, или раните заздравяваха още щом се отвореха. При нормални обстоятелства за мен мракът и тесните пространства биха били причина за силна тревога, но това Ънсийли, което изядох, бе направило нещо с мен. Не изпитвах страх. Беше ободрително. Сетивата ми бяха изключителни. Можех да виждам на слабата, трепкаща светлина на факлите толкова добре, колкото и на дневна светлина. Можех да чуя създанията, които ровеха в земята. Подушвах повече миризми, отколкото можех да разпозная.

Малуш се бе нанесъл тук. Беше пренесъл в пещерите повечето викториански мебели, които видях в къщата му. В една зала, която бе превърнал в пищен готически будоар, видях моята четка за коса на една маса до легло, покрито с лекьосана сатенена покривка. До четката имаше черна свещ, няколко мои косъма и три малки шишенца.

Баронс отвори едно шишенце, подуши.

– Той те е шпионирал, проектирайки себе си. Някога имала ли си чувството, че те наблюдават?

Разказах му за привидението. Натъпках четката в задния си джоб. Не исках да докосвам нищо, което той бе докосвал, но нямаше да оставя части от себе си тук, под земята, в адското му владение.

– И никога не ми каза? – избухна той. – Колко пъти го видя?

– Хвърлих фенерче през него. Мислех, че не е истински.

– Как да те опазя жива, ако не ми казваш всичко? – сопна се той.

– Как очакваш да ти казвам всичко, когато ти никога не ми казваш нищо? Не знам нищо за теб.

– Аз съм този, който ти спасява живота. Това не ти ли говори нещо?

– Да, но защо? Защото имаш нужда от мен. Защото искаш да ме използваш.

– Защо бих искал да те спасявам? Защото те харесвам? По-добре да си полезна, отколкото харесвана. Харесването е емоция. Емоциите – той вдигна ръка и я сви в юмрук – са като да държиш вода. Отваряш ръка, там няма нищо. По-добре да си оръжие, отколкото жена.

Точно сега бях и двете. И исках Малуш.

– Можеш да ми дъвчеш петунията по-късно. И аз има да те хокам.

Намерихме копието в подплатена с кадифе кутия до лаптопа му. Чудех се как лаптопът работи тук долу, но осъзнах, че всички светлини по него бяха с онзи странен синьо-черен нюанс на студена светлина, която амулетът излъчваше. Малуш го захранваше с черна магия.

– Чакай! – Баронс набра няколко команди и екранът светна. За част от секундата се появи страница с текст, а после от компютъра изригнаха ледени искри и той угасна завинаги.

– Успя ли да зърнеш нещо? – попитах.

– Имаше много наддаващи за копието. Видях две от имената – отвърна той и отново погледна часовника си. – Взимай копието и да тръгваме!

Посегнах към копието, сгушено в кадифето, и точно щях да го извадя от кутията, когато се дръпнах, ударена от внезапна ужасна мисъл.

Хлопнах капака. Когато взех кутията и я пъхнах под мишница, Баронс ме изгледа със странен поглед. Свих рамене и продължихме.

Напуснахме будоара и влязохме в друга пещера, натъпкана с книги, кутии и буркани със съдържания, които не подлежат на описание. Както изглеждаха нещата, Малуш се бе забъркал в черна магия много преди да срещне лорд Господар. Сред колекцията на вампира от отвари, пудри и настойки имаше пръснати момчешки съкровища. Почти успях да видя британското момче, невидимо в сянката на видния си властен баща, намразило всичко. Видях го да се бунтува. Да се очарова от света на готиката, толкова различен от неговия. Да изучава черна магия. Да планира убийството на баща си на двайсет и четири годишна възраст. Малуш е бил чудовище много преди да се откаже от християнството.

Складовата пещера се отваряше в дълъг, широк тунел, осветен от факли. На стената имаше стоманена врата. Беше заключена. Нито Баронс, нито аз можахме да я отворим с ритници. Баронс положи двете си длани върху нея. След един дълъг миг каза: „А!“ и бързо замърмори неразбираеми думи. Вратата се отвори, разкривайки тясна и дълга около четиристотин метра пещера. В нея имаше килии с Ънсийли. Тук беше личният запас на Малуш. Чудех се как ги е заловил.

Внезапно го усетих – водовъртеж от гниене и ярост, спускащ се по тунелите към нас.

– Той идва насам – казах на Баронс. – Мисля, че има нужда от храна. Каза, че трябва да яде постоянно.

Баронс ме изгледа остро.

Знаех точно какво мисли.

– Не е защото е пристрастяващо – защитих се аз, – а защото части от него са се превърнали във Фае от яденето на Ънсийли и копието е отровило тези части.

Баронс се взря в мен.

– Части от него са се превърнали във Фае? И копието го е отровило? И ти си знаела това, преди да ядеш Ънсийли?

– Припомни си алтернативата, Баронс!

– Ето защо остави копието в кутията и я затъкна под ръката си. Боиш се да го носиш сега, нали?

– Преди имах оръжие. Сега аз съм оръжие – заявих. Обърнах се и тръгнах да излизам от пещерата, като нямах намерение да разкривам колко дълбоко ме тревожеше това, че може да съм се сдобила не само със силата на Фае... но и с неговата слабост. Вече не исках да докосвам копието. Ако случайно се набодях, щях ли и аз да започна да гния? В какво щях да се превърна? Подобна на врага по колко начина? – Той е на път – казах през рамо. – Предпочитам да не яде отново.

Баронс пристъпи зад мен и затвори вратата. Измъкна шишенце от джоба си и осъзнах, че е отмъкнал някои от нещата на вампира. Пръсна няколко капки на вратата и заговори отново на онзи език, който не разбирах. Огледа се наоколо и познах, че това, което видя, не му харесва. – Добрият войник избира мястото на битката. Ти си споделила същата плът с него. Ако можеш да го усещаш, обзалагам се, че и той може да те усети. Ще те последва.