– Не може да умреш! – рече. Гласът му бе равен, непреклонен. – Няма да ти позволя.

– Тогава... ме... спри! – успях да кажа, но не бях сигурна, че иронията, която вложих, е преминала в тона ми. Гласът ми бе слаб, писклив. Поне чувството ми за хумор не бе изчезнало. И поне Малуш не бе успял да ме превърне в чудовище, преди да умра. Това беше оптимистично. Надявах се татко да се погрижи добре за мама. Надявах се някой да се погрижи за Дани. Исках да я опозная по-добре. Под цялото това наежване бях усетила сродна душа.

Не отмъстих за Алина. Сега кой би го направил?

– Това не е каквото исках – каза Баронс. – Това не е каквото бих избрал. Трябва да го знаеш. Важно е да го знаеш.

Нямах представа за какво говореше. Същината на нещо гризеше ума ми. Нещо, за което трябваше да мисля. Избор, който да бъде направен.

Усетих пръстите му върху клепачите си. Той ги затвори.

Но още не съм умряла, исках да му кажа.

Ръката му беше като топъл натиск върху врата ми. Главата ми се отпусна на една страна.

„Н-не ме оставяй... да умра... тук!“ – отекваше отново в главата ми. Бях удивена от това колко слабо и глупаво звучах. Колко безнадеждно. Цялата пух и никаква стомана. Бях жалка с главно Ж.

Усетих втория гаден вкус. Той стегна вътрешната страна на бузите ми и слюнката изпълни устата ми. Изследвах вкуса, превъртайки го на езика си като вкиснало вино. Този път разпознах отровата, преди да я изпия. Малодушие.

Продължавах да правя същата грешка. Отказвах се от надеждата, преди боят да е свършил.

Моят бой не бе свършил. Не харесвах избора си – всъщност, можеше да презра избора си, – но битката не бе свършила.

„Даде ми власт в черните изкуства – каза Малуш за яденето на Ънсийли, – сила на десет мъже, усили сетивата ми и лекуваше смъртни рани толкова бързо, колкото бяха нанесени.“

Можех да пропусна черните изкуства. Бих приела силата и усилените сетива. Особено бях заинтересувана от частта за лекуването на смъртни рани. Провалих една възможност да живея тази нощ. Нямаше да проваля друга. Баронс беше тук сега. Килията бе отворена. Можеше да стигне до Фае на плочата, да ме нахрани с него.

– Баронс! – Принудих очите си да се отворят. Бяха тежки, натоварени с монети.

Лицето му беше във врата ми и той дишаше тежко. Оплакваше ли ме? Вече? Щях ли да му липсвам? Бях ли започнала да знача поне мъничко за този енигматичен, твърд, поразителен, завладяващ мъж? Осъзнах, че за мен значи нещо. Добър или зъл, прав или грешен, значеше нещо за мен.

– Баронс – казах отново, този път по-силно, влагайки всичко, което ми бе останало. То не беше много, но достатъчно, за да привлече вниманието му.

Той вдигна глава. На светлината на факлите лицето му бе като издялано. Изражението му бе безрадостно. Тъмните му очи бяха прозорци на бездънна пропаст.

– Съжалявам, Мак!

– Вината... не е твоя – успях да кажа.

– Вината е моя по повече начини, отколкото можеш да си представиш, жено.

„Жено“ ме нарече. Бях израснала в очите му. Чудех се какво ще мисли скоро за мен.

– Съжалявам, че не дойдох за теб! Не трябваше да те оставя да се прибереш сама.

– С-слушай! – казах. Щях да стисна настоятелно ръкава му, но не можех да помръдна ръцете си.

Той се наведе по-близо.

– Ънсийли... плоча? – попитах.

Сключи вежди. Хвърли поглед през рамо, после погледна към мен.

– Там е, ако това имаш предвид.

Гласът ми беше ужасен, когато казах:

– Донеси... ми... го!

Той вдигна вежда и примигна. Погледна към гърчещото се Ънсийли и можех да видя как умът му работеше.

– Ти... какво... беше ли Малуш... – той спря. – Какво точно казваш, Мак? Да не ми казваш, че искаш да ядеш това?

Не можех да говоря. Разделих устните си.

– По дяволите, намислила ли си го! Имаш ли представа какво може да ти причини?

Опитах един от нашите безсловесни разговори. Казах:

„Доста добра. Например да ме съживи.“

– Имах предвид лошата страна. Винаги има лоша страна.

Казах му, че ще по-лошо, ако умра.

– Има по-лоши неща от смъртта.

„Това не е. Знам какво правя.“

– Дори аз не знам какво правиш, а аз знам всичко – сопна се той.

Щях да се изсмея, ако бях способна. Високомерието му нямаше граници.

– Това е мрачно Фае, Мак. Възнамеряваш да ядеш Ънсийли. Разбираш ли го?

„Аз умирам, Баронс.“

– Не ми харесва тази идея.

„Имаш ли по-добра?“

Той вдиша рязко. Не разбрах какво точно проблесна през лицето му. Мисли, твърде сложни, отвъд разбирането ми, мисли, които той отхвърли. Но се поколеба няколко дълги секунди, после кимна рязко с глава в яростно отрицание и знаех, че му е хрумнала друга идея, но я е сметнал за по-лоша от тази.

– Нямам по-добра идея.

Държеше нож. Баронс ме дари с подигравателна усмивка, докато отиваше към плочата.

– Крилце или кълка? Ах, боя се, че няма кълки – каза и сряза Фае.

Те нямаха и крилца, но оцених хумора, колкото и черен да беше. Той се опитваше да облекчи ужасната реалност на предстоящото ми блюдо.

Не исках да знам каква част от него ям, затова затворих очи, когато Баронс вдигна първото парче плът на Ънсийли до устните ми. Не можех да го гледам. Достатъчно лошо беше, че хрупаше на места и продължаваше да мърда през цялото време, докато го дъвчех. И през цялото време, докато го преглъщах. Мънички парченца пърхаха в стомаха ми.

Плътта на Ънсийли имаше по-лош вкус от всичките четири от кошмара ми, взети заедно. Предполагам, че книжките ни с инструкции имат значение само този свят, не за света на Фае, което не е проблем за мен. Бих намразила сънищата за всички лоши вкусове и от техния свят.

Дъвчех и се давех, давех се и преглъщах.

МакКайла Лейн, барманка и лъскаво момиче, ми крещеше да спра, преди да е станало късно. Преди да не можем вече отново да бъдем щастливото, младо, южняшко момиче, което бяхме. Тя не разбираше, че бе твърде късно за това.

Дивата Мак клечеше в прахта, мушкаше земята с копието си, кимаше и казваше: „Да-а-а! Най-после малко истинска сила. Давай я!“.

Аз – тази, която се опитваше да свърже двете – се чудех каква цена ще платя за това. Беше ли основателно безпокойството на Баронс? Щеше ли яденето на Фае да направи нещо ужасно с мен, да направи и мен мрачна? Или се превръщаш в мрачен само ако имаш семето на мрака поначало? Може би яденето на Фае един-единствен път нямаше да ме промени изобщо. Малуш беше ял постоянно. Вероятно честотата бе убийствена. Имаше много наркотици, които човек можеше да опита няколко пъти, без да плати твърде висока цена. Може би живата плът на мрачно Фае щеше да ме излекува, да ме направи по-силна и да има малко лоши последици.

Може би нямаше значение, защото основното беше, че направих грешката днес или тази нощ, или каквото време от денонощието беше в момента, да се откажа от надеждата твърде скоро и че нямаше да я повторя. Щях да се боря да живея с всички средства и да платя цената, без да се оплаквам. Никога повече нямаше да приема смъртта. Щях да се боря с нея до последната секунда, без значение какви ужаси се изправяха пред мен. Срамувах се от себе си, че се бях отказала от надеждата.

„Не можеш да вървиш напред, ако гледаш назад, Мак – казваше винаги тате. – Така ще налиташ на стени.“

Зарязах съжаленията си, един потискащ багаж. И отворих уста, гледайки напред.

Той отряза още едно парче плът и ме нахрани, после друго. Дъвчех по-силно, преглъщах по-енергично. Изпълни ме смразяваща жега и аз потреперих като в хватката на жестока треска. След още няколко парчета усетих как тялото ми започва болезнения процес на срастване. Не беше приятно. Извиках. Баронс покри устата ми с длан, обви ръце около мен и ме притисна към себе си, докато се мятах и стенех. Предполагах, че усилията му да ме задържи тиха значеха, че или Малуш е наблизо, или някой от слугите му.

Когато най-лошото отмина, ядох още и търпях жестокия цикъл отново и отново. Притисната до топлата му кожа, аз се излекувах. Потръпвах и се гърчех, но израснах отново цяла. Разкъсванията от вътрешната страна на устата ми зараснаха до гладка лигавица. Костите се изправиха и сляха, сухожилията и разкъсаната кожа се свързаха сами, натъртванията изчезнаха. Беше агония. Беше чудо. Чувствах как живата плът на Ънсийли прави нещо с мен. Усещах как променя вродената ми структура във всяка клетка, изпълвайки ме с нещо древно и могъщо. Лекувайки всяка болест, отнасяйки ме отвъд идеалното смъртно здраве в царството на изключителното.

Бавен, сладък приток на еуфория започна да расте в мен. Тялото ми беше младо, по-силно отвсякога.

Протегнах се, отначало внимателно, после с растящо въодушевление. Нямаше болка. Докато се движех, мускулите ми се свиваха като пружини. Сърцето ми туптеше, вливайки в мозъка ми могъща кръв, подсилена с кръв на Фае.

Аз седнах. Аз седнах! Бях на ръба на смъртта, а сега отново бях цяла. Повече от цяла. Като насън прокарах ръце по лицето и тялото си.

Баронс седна до мен. Наблюдаваше ме, сякаш чакаше внезапно да ми изскочи втора, чудовищна глава. Ноздрите му трепкаха. Той зарови лице в мен и вдиша.

– Миришеш различно – каза грубо.

– Чувствам се различно. Но съм добре – уверих го. – Всъщност чувствам се удивително! – засмях се. – Чувствам се фантастично. Чувствам се по-добре отвсякога. Това е невероятно!

Станах, протегнах ръка и свих юмрук. Ударих каменната стена. Едва го усетих. Ударих я отново, силно. Кожата по кокалчетата ми се разкъса... и заздравя моментално. Кръвта едва бликна, преди раната да изчезне.

– Видя ли това? – възкликнах. – Силна съм. Аз съм като теб и Малуш, вече мога да ритам задници.