За миг той се взря невиждащо. Прокара ръка по врата си и знаех, че се чуди как съм свалила амулета, след като той почти бе обезглавил последния му собственик, за да го изтръгне. После лицето му се изкриви от бяс. Той се нахвърли върху мен. Зъбите разкъсваха, юмруците летяха, опитваше се да си върне амулета, преди да успея да го използвам.
Свих се на кълбо, стисках амулета, предпазвах го и се съсредоточих върху него свирепо.
Нищо не се случи.
Нагънах горещото място в мозъка си и се опитах да наложа волята си. „Унищожи го! – наредих му. – Разкъсай го на парчета! Убий го! Спаси ме! Накарай го да умре! Нека живея! Накарай го да спре да ме удря, накарай го да спре, накарай го да спре!“
Но ударите продължаваха да валят. Не повлиявах на реалността никак.
Амулетът беше по-студен от смърт в ръката ми, студът се просмукваше нагоре към рамото ми. Излъчваше мрачна светлина, предлагайки ми смразяваща, необятна сила. Това арктическо нещо в ръката ми имаше призрачен живот. Усещах пулсирането му, туптенето на нетърпелив, мрачен пулс. Чувствах, че иска да го използвам. Жадуваше за цел, но имаше нещо, което не разбирах за него, нещо, което трябваше да сторя, за да го направя мой. Тогава разбрах, че не съм скъсала веригата. Амулетът се бе откъснал по своя собствена мрачна воля, бе избрал да дойде при мен, защото бе усетил, че мога да го използвам.
Но спираше дотук. Аз трябваше да разбера как да го накарам да действа.
Какво трябваше да направя?
Малуш бе забил зъби във врата ми, разкъсваше плътта. Твърдите му, напъхани в ръкавици юмруци бяха като движещи се със сто километра в час бухалки по страните ми. Опитваше се да ме принуди да се разгъна, за да вземе амулета. Болката бързо ставаше по-силна, отколкото можех да понеса.
Мрачната светиня беше безполезна.
Ако имах време да проуча как да я накарам да работи за мен, щях да имам шанс.
Успях само да вбеся истински Малуш. Доказах, че съм велика, а той не беше.
Той продължаваше да ме налага, когато внезапно проумях характера му. В същността си, под чудовищното злодейство, вампирът бе угаждащ си, разглезен грубиян. Изобщо не беше социопат, а изпуснато от контрол капризно дете, което не можеше да понася някой друг да има по-добри играчки, повече богатство или по-голяма власт, а в моя случай – да е по-велик от него. Ако не притежаваше всичко това, то щеше да го унищожи.
Припомних си телата, които бе оставил в имението на уелсеца. Ужасния начин, по който бяха убити хората.
Никой нямаше да дойде да ме спаси. Не можех да накарам амулета да работи. Колкото и да бе изгнил, аз никога нямаше да съм физически съперник на Малуш. Нямаше измъкване. Това бе истината.
Когато ти отнемат контрола над твоя свят, оставяйки те без друг избор, освен да умреш (единствената разлика е как го правиш – бързо или бавно), животът се свива до едно горчиво хапче. Болката, която изпитвах, го правеше по-лесно за преглъщане.
Нямаше да му позволя да ме направи инвалид.
Нямаше да му позволя да ми отнеме разсъдъка. Някои неща са по-лоши от смъртта.
Той бе ослепял от ярост, по-наситена отпреди. Беше на път да изгуби напълно контрол. Напрегнах се да я подхраня, да го избутам от ръба.
Спомних си какво ми каза Баронс за миналото на Джон Джонстън Джуниър. За мистериозната „случайна“ смърт на родителите му и за това колко бързо се бе отделил от всичко, което те бяха подкрепяли и защитавали. Спомних си как Баронс провокира Малуш с намеци за корените му и за вампирската мигновена ярост, нелогичната му омраза към собственото му име.
– Откога си ненормален, Джей Джей? – изпъшках между ударите. – Отпреди да убиеш родителите си ли?
– Името е Малуш, кучко! За теб – лорд Господар. А баща ми заслужаваше да умре. Наричаше се филантроп. Прахосваше наследството ми. Казах му да спре. Той не спря.
Баронс провокира Малуш, като го нарече Джуниър. Това беше моето име, което Алина ми даде. Нямаше да го извратя, като го наричам с него.
– Ти си този, който заслужава да умре. Някои хора са родени лоши, Джони.
– Никога не ме наричай така! Никога няма да ме наричаш така! – изкрещя той.
Бях улучила името, което вампирът мразеше дори повече от Джуниър. Беше ли това специалното за него име на майка му? Дали не беше умалителното на баща му?
– Не аз съм те направила чудовище. Ти си се появил такъв, Джони. – Почти бях обезумяла от болка. Не усещах ръцете си. От лицето и от врата ми капеше кръв. – Джони, Джони, Джони! – припях аз. – Джони, малък Джони! Никога няма да бъдеш нещо друго, освен...
Следващият удар превърна скулата ми в пихтия. Паднах на колене. Амулетът се изплъзна от ръката ми.
– Джони, Джони! – казах. Поне мислех, че казах. Убий ме, молех се! Убий ме сега!
Следващият удар ме размаза в задната стена на пещерата. Краката ми се натрошиха. Милостиво изпаднах в забвение.
Седемнадесет
Не знам откъде идват сънищата. Понякога се чудя дали са генетични спомени, или са съобщения от нещо божествено. Предупреждения може би. Сигурно идваме с книжка с инструкции, но сме твърде тъпи, за да я прочетем, защото сме я изхвърлили от „рационалния“ си ум като нерационален отпадък. Понякога мисля, че всички отговори, които ни трябват, са заровени в подсъзнанието ни, в сънищата. Книжката е точно там и всяка нощ, когато полагаме глава на възглавниците си, тя се отваря. Мъдрите я четат и я взимат под внимание. Останалите от нас се опитват колкото могат по-усърдно при събуждането да забравят всяко тревожно разкритие, което може да са намерили там.
Като дете имах повтарящ се кошмар. Сънят беше за четири отделни, едва различими вкуса. Два от тях не бяха толкова неприятни. Два обаче бяха толкова гадни, че се будех, задушавайки се от собствения си език.
Усещах един от гадните вкусове сега.
Просмукваше се през бузите и езика ми, караше ме да оголвам зъби и най-накрая разбрах защо никога не успях да го назова. Не беше вкус на храна или напитка. Беше вкус на емоция – съжаление. Дълбока, остра скръб, която извира от дъното на душата, за грешките, които сме направили, за действията, които е трябвало или не е трябвало да предприемем, много след като е твърде късно и нищо не може да бъде направено или развалено.
Бях жива.
Но не това беше моето съжаление.
Баронс се беше надвесил над мен.
И това не беше моето съжаление.
Беше изражението на лицето му, което ми казваше по-честно от лекарска прогноза, че няма да оцелея. Бях жива, но не задълго. Спасителят ми бе тук, моят странстващ рицар бе пристигнал, за да ме спаси, но аз бях провалила всичко.
Беше твърде късно за мен.
Бих могла да оцелея само ако не се бях отказала от надеждата.
Изхлипах. Мисля. Почти не усещах лицето си.
Какво ми каза в онази нощ, когато обрахме Роки О’Баниън? Слушах. Дори реших, че звучи ужасно мъдро. Просто не го бях разбрала. „Шийте зрящ без надежда, без непоклатима решителност да оцелее, е мъртъв Шийте зрящ. Шийте зрящ, който вярва, че го превъзхождат с оръжия и по численост, може да насочи това съмнение право в челото си, да дръпне спусъка и да пръсне собствения си мозък. Наистина има само две позиции, които човек може да заеме към каквото и да било в живота – надежда или страх. Надеждата укрепва, страхът убива.“.
Сега го разбрах.
– И-истински... ли си? – попитах едва. Бях разкъсала устните си със зъби. Езикът ми беше удебелен от кръв и съжаление. Знаех какво се опитвах да кажа. Не бях сигурна дали е разбираемо.
Той кимна мрачно.
– Беше... Малуш... жив – казах му.
С трепкащи ноздри и присвити очи той изсъска:
– Знам. Подушвам го тук, навсякъде. Това място вони на него. Не говори! По дяволите! Какво ти е направил? Какво си направила? Да не си го вбесила нарочно?
Баронс ме познаваше твърде добре.
– Той ми к-каза, че ти... няма... да дойдеш – беше ми студено, много студено. Освен това имаше странно малко болка. Чудех се дали това не означава, че гръбначният ми стълб е увреден.
Той се огледа диво наоколо, сякаш търсеше нещо, и ако беше който и да е друг мъж, щях да нарека емоционалното му състояние безумство.
– И ти му повярва? Не, не отговаряй! Казах да не говориш. Просто не мърдай! Мамка му! Мак! Мамка му!
Нарече ме Мак. Лицето ме болеше твърде много, за да се усмихна, но го направих вътрешно.
– Б-Баронс?
– Казах да не говориш! – изръмжа той.
Вложих цялата си енергия, за да продължа:
– Н-не ме оставяй... да умра... тук! – „Да умра... тук“ отекна слабо към мен. – Моля те! Отнеси ме... под... слънцето. – Погреби ме с бански, помислих. Положи ме до сестра ми!
– Мамка му! – избухна той отново. – Трябват ми неща! – Беше прав, отново оглеждаше пещерата с този обезумял вид. Чудех се какво ли ще намери тук. Шините нямаше да помогнат този път. Опитах се да му го кажа, но нищо не излезе. Опитах се също да му кажа, че съжалявам. Но и това не стана.
Сигурно бях мигнала. Лицето му беше близо до моето. Бе пъхнал ръка в косата ми. Дъхът му топлеше бузата ми.
– Тук няма нищо, което мога да използвам, Мак – каза той глухо. – Ако бяхме някъде другаде, ако имах определени неща, съществуват... заклинания, които бих могъл да направя. Но няма да живееш достатъчно дълго, за да те отнеса там.
Последва дълга тишина или той говореше, а аз просто не го чувах. Времето нямаше значение. Аз се носех.
Лицето му отново беше над мен, тъмен ангел. Баски и пикти, беше ми казал. Престъпници и варвари, бях се присмяла. Красиво лице, въпреки цялото това варварство.
"Мистерията на изчезналия амулет" отзывы
Отзывы читателей о книге "Мистерията на изчезналия амулет". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Мистерията на изчезналия амулет" друзьям в соцсетях.