Още една причина да ме мрази. Бях му отнела избрания наркотик. На всичко отгоре бях нанесла нелечима рана, заради която яденето на Ънсийли очевидно бе непреодолимо. Рана, която го убиваше бавно, една част Фае след друга. Не разбирах съвсем това.

– Яденето на Ънсийли превръща ли те във Фае накрая? Това ли правехте ти и лорд Господар? Ядяхте Фае, за да станете Фае?

– Майната му на лорд Господар! – изръмжа той. – Аз съм твоят свят сега.

– Изоставил те е, нали? – предположих. – Когато те е видял такъв, те е пратил да умреш. Вече не си служел на целите му.

Ярост забръмча във въздуха. Вампирът се обърна и изряза още едно парче плът. Докато се движеше, тъмната му роба се раздели и видях проблясъка на нещо златно и сребърно, инкрустирано с оникси и сапфири, което висеше на врата му.

Малуш беше взел амулета! Той ни беше изпреварил в имението на уелсеца онази нощ!

Но ако имаше амулета, защо не го бе използвал, за да се излекува? Отговорът дойде бързо. Баронс ми каза, че кралят на Ънсийли го изработил за наложницата си, която не била Фае, и че човек трябва да е велик, за да призове силите му. Малуш беше отчасти Фае. Което значеше, че или частта му Фае не му даваше достъп до силата на амулета, или, въпреки машинациите му да се издигне до такъв ранг, Джон Джонстън Джуниър просто не беше велик.

Може би аз бях.

Трябваше да взема амулета.

Една още по-мрачна мисъл последва първата. Малуш е бил този, който така брутално бе убил всички хора. Как го беше обобщил Баронс? „Който или каквото и да бе убило пазачите и персонала онази нощ, го бе направило или с безпристрастния садизъм на чист социопат, или с безмерна ярост.“

Е, с какво си имах работа? Със социопат или с безмерна ярост? И двете не вещаеха нищо добро за мен. Вероятно можех да манипулирам избухливец. Но не бях сигурна, че някой би оцелял от социопат.

Малуш се изправи, обърна се, извади нежно избродирана носна кърпичка от обемистите поли на робата си и попи брадичка. После се усмихна, оголвайки кучешките си зъби.

– Как е китката ти, кучко?

Беше много по-добре, но той я счупи отново.

Сега ще оставя нещата на въображението ви.

Въпреки че може да не изглежда така, това не е история за мрака. А за светлината. Халил Джубран14 казва: „Радостта ти може да те изпълни единствено толкова дълбоко, колкото тъгата те е издълбала.“. Ако никога не си вкусвал горчивина, сладкото е просто още един приятен вкус на езика ти. Някой ден ще побера много радост.

Основното е, че Малуш не искаше да умра. Още не. Той знаеше много изобретателни начини да причинява болка, без да оставя трайни, съкрушителни рани. Повече искаше да предвкусвам ужасите, които бе решил да ми причини, отколкото да ги осъществи, за да чувствам същия безпомощен страх, който той бе изпитал. През всички тези седмици, в които бе лежал в бърлогата си, борейки се с отровата в тялото си, бе планирал смъртта ми в подробности, а сега имаше намерение да отдели много време за извършването ù. Едва след като ме нарани толкова, колкото би могъл, без да ме обезобрази, щеше да започне осакатяването. Каза ми, че за всяка част, която бе изгубил, аз също щях да изгубя по нещо. Той имаше подръка лекар, който да възстановява раните след варварските му хирургии и да ме държи жива.

Две от неговите Ънсийли ме държаха в началото. Накрая той ги отпрати, влезе в килията ми и започна по-лично нападение. Изглежда, чувстваше, че имаме специална, интимна връзка. Говореше неспирно, докато ме нараняваше, казваше ми неща, които не пробиваха замъгления ми от болка мозък, но по-късно, когато водите се избистреха, излизаха на повърхността и тогава осъзнах, че наистина беше прекарал много време в разговори с мен в главата си. Думите му бяха репетирани и бяха произнасяни в безпогрешно подбран момент за максимално ужасно въздействие. Вампирът Малуш, с готическото си имение тип семейство Адамс, с дрехите в стил „стиймпънк“ и с прелъстителното си изобразяване на смъртта, винаги е бил шоумен, а аз бях последната му зрителка по неволя. Каза ми, че преди да свърши с мен, аз ще се държа за него, ще търся подкрепата му и ще го умолявам за утеха дори докато ме унищожава.

Има физическо и психологическо мъчение. Малуш бе майстор и в двете.

Държах се. Не пищях много. Все още. Упорито се държах отстрани за спасителната си лодка от оптимизъм в морето на болката. Казвах си, че всичко ще бъде наред, че Малуш може да ми е взел гривната, но никога не би изхвърлил реликва, която би могла да се окаже полезна за него някак, особено толкова древна и толкова скъпа. Уверявах се, че я е захвърлил някъде наблизо в пещерата и че Баронс ще я проследи и ще ме намери. Болката щеше да спре. Нямаше да умра тук. Животът ми не бе свършил.

После ми пусна бомбата.

С прокажена усмивка на лицето, той се приближи толкова близо до мен, че гадната воня на гниеща плът едва не ме задуши и потопи спасителната ми лодка, прати я право на дъното на морето. Каза ми да забравя за Баронс, ако това е моята надежда, ако това ме задържа да се поддам на безмозъчна паника, защото Баронс никога няма да дойде. Малуш се бе погрижил да свали „хитрата ми малка гривна локатор“ в уличката, където ме бе хванал, заедно с чантата и дрехите ми. Беше я оставил да лежи там, сред счупени бутилки и отпадъци.

Ловците ни бяха донесли тук. Не бяхме оставили следа по земята, която да бъде проследена. Те бяха истински наемници и Малуш бе предложил по-висока цена за временните им услуги. Нямаше шанс Джерико Баронс или някой друг някога да ме намери или да ме спаси. Бях забравена и изгубена за света. Бяхме той и аз, сами, в недрата на земята, до горчивия край.

Изрази като „недрата на земята“ наистина ми действаха. Мисълта, че гривната ми лежеше безполезна на онази уличка, ми подейства дори по-лошо. Бях на часове път от Дъблин, под тонове камък.

Малуш бе прав. Без гривната никога нямаше да бъда намерена, жива или мъртва. Мама и тате поне бяха получили тялото на Алина. Моето никога нямаше да се появи. Какво щеше да им причини безследното изчезване на втората им дъщеря? Не бях в състояние да понеса мисълта за това.

Баронс го нямаше. Не можех да разчитам на В’лане. Ако се навърташе около мен по обичайния начин, щеше да е прекратил всичко това досега. Нямаше да позволи на Малуш да ме измъчва, което значеше, че е заминал някъде, вероятно по някакви задачи на кралицата си, и че можеха да минат месеци човешко време, преди отново да дойде тук. Оставаше Роуина и нейната група здраво контролирани Шийте зрящи, а тя ясно бе изразила чувствата си: „Никога няма да рискувам десет, за да спася един.“.

Малуш беше прав. Никой нямаше да дойде за мен.

Щях да умра тук, в тази нещастна, мрачна адска дупка в ръцете на гниещо чудовище. Никога повече нямаше да видя слънцето. Никога нямаше да усетя трева или пясък под краката си. Никога повече нямаше да слушам друга песен, никога нямаше да вдишам сладкия, напоен с цвят въздух на Джорджия, никога нямаше да вкуся пилето с орехи и прасковения пай на мама.

Той щеше да ме превърне в парализиран инвалид чрез бавни, безкрайно малки стъпки. Страданието, което възнамеряваше да причини на останките от тялото ми, бе прекалено ужасяващо, за да позволи умът ми подробностите да стигнат до ушите ми. Изключих се. Повече не чувах.

Надеждата е важно нещо. Без нея сме нищо. Надеждата оформя волята. Волята оформя света. Надеждата ми бе умряла, но ми бяха останали няколко неща. Воля, отчаяние до голяма степен и шанс.

Блестящ, златен и сребърен, инкрустиран със сапфири и оникс шанс.

Бях яла днес. Още не бях толкова лошо пребита и едната ми ръка бе здрава. Кой знае в каква форма щях да бъда утре? Или на следващия ден. Не можех да мисля за бъдеще на това място. Вероятно никога повече нямаше да съм толкова силна, колкото бях в момента. Наистина ли щеше да ме измъчва с психотропни наркотици, както бе казал? Мисълта, че контролът върху ума ми ще ми бъде отнет, беше по-лоша от мисълта за още болка. Дори нямаше да имам разум, за да се опитам да се боря. Не можех да позволя това да се случи.

Налагаше се да действам – сега или никога. Трябваше да знам. Бях ли велика? Можеше да нямам друга възможност да разбера. Можеше да ме окове следващия път. Или по-лошо.

Той все още говореше. Изглежда, не му пукаше дали го чувам и че вече не отговарях с трепване на онова, което казваше. Това беше изпълнението, за което живееше. Нездраво жълтите му очи горяха с откачен фанатизъм.

Когато посегна отново към мен, аз се хвърлих напред, сякаш търсех прегръдката му. Това го стресна. Пъхнах ръката си дълбоко под робата му, затърсих амулета и стиснах здраво, когато го открих. Беше като да сложа ръка върху лед. Металът бе толкова студен, че пареше, сякаш разяждаше плътта ми до кост. Изтласках болката. За миг нищо не се случи. После мрачен огън, синьо-черна светлина започна да пулсира в гънките на робата му измежду пръстите ми.

Получих своя отговор. МакКайла Лейн имаше потенциал за величие.

Щях да се задоволя с малко суперсила и карта, които да ме измъкнат оттук. Дръпнах, но веригата бе изкована от дебели брънки. Не можах да я скъсам. Спомних си как главата на стареца бе почти откъсната. Бяха ли подсилени брънките с магия? Напрегнах волята си, опитах се да издърпам амулета през гниещия му врат. Полупрозрачният камък блесна, окъпвайки пещерата с мрачно сияние.

– Ти, кучко! – вампирът, изглежда, не можа да повярва.

Бях права. Той не бе в състояние да го накара да действа. Усмихнах се самодоволно.

– Предполагам, че просто нямаш точните неща.

– Невъзможно! Ти си никоя, нищо!

– Това нищо ще ти нарита задника, вампир – блъф, блъф, блъф. Молех се да има поне малко истина в него. Когато веригата се скъса рязко, аз се препънах назад в стената, стиснала амулета.