Бях отвратена от себе си. Все още се държах като МакКайла Лейн – отчасти барманка, отчасти поклонничка на слънцето и изцяло обаятелно момиче. След скорошната ми схватка със смъртта стана ясно, че онази мацка няма да оцелее тук – твърдение, категорично подчертано от десет нелакирани счупени нокътя. За съжаление, когато получих просветление и се втурнах обратно по стълбите, Баронс и инспекторът вече ги нямаше.

За да влоши вече гадното ми настроение, жената, която управляваше книжарницата и изпитваше несподелена любов към Баронс, беше пристигнала. Зашеметяваща, пищна, в началото на петдесетте, Фиона изобщо не ме харесваше. Подозирам, че ако знаеше, че Баронс ме целуна миналата седмица, щеше да ме харесва още по-малко. Бях почти в безсъзнание, когато той го направи, но помня. Беше невъзможно да го забравя.

Когато вдигна поглед от цифрите, които набираше на мобилния си телефон, реших, че може би тя знае. Очите ù бяха отровни, устата ù изразяваше отвращение, обградено от деликатни бръчици. С всяко бързо, плитко вдишване дантелената ù блуза трепваше над пълната ù гръд, сякаш току-що бе дотичала отнякъде или изпитваше огромно страдание.

– Какво правеше Джерико тук днес? – попита тя с измъчен глас. – Неделя е. Не се предполага да е тук в неделя. Не мога да си представя причина да се отбие – добави и ме изгледа от глава до пети, търсейки, предполагам, следи от скорошно натискане – разрошена коса, може би незакопчано копче на блузата или пропуснати в бързината на обличането бикини, останали да висят от крачола на дънките ми. Веднъж го направих. Алина ме спаси, преди мама да ме хване.

Едва не се разсмях. Натискане с Баронс? Събуди се!

– Какво правиш ти тук? – парирах. Нямаше го вече добрия малък войник. Книжарницата беше затворена и никой не трябваше да е тук и да разваля вече скапаното ми настроение.

– Бях на път към месаря, когато видях Джерико да излиза – каза тя напрегнато. – Колко време беше тук? Къде беше ти току-що? Какво правехте двамата, преди да дойда? – попита. Ревността толкова ярко оцветяваше думите ù, че очаквах дъхът ù да излезе на малки зелени облачета. Сякаш призовано от неизреченото обвинение, че сме правили нещо мръсно, видение на Джерико Баронс гол – тъмен, деспотичен и вероятно истински свиреп в леглото – проблесна в ума ми.

Беше зашеметяващо еротично. Обезпокоена, припряно направих справка с календара на ум. Бях в овулация. Това беше обяснението. Изпитвам неконтролируема възбуда около и по време на овулацията. Малкият подъл начин на Майката Природа да подсигури оцеляването на човешката раса, предполагам. Оглеждам момчета, които обикновено не бих погледнала, особено тези с тесните дънки. Хващам се, че се опитвам да реша дали си го пускат отляво или отдясно. Алина ми се смееше и казваше, че ако не мога да позная, значи не искам да знам.

Алина. Боже, липсваше ми!

– Нищо, Фиона – казах. – Аз бях горе.

Тя насочи пръст към мен, очите ù опасно блестяха и внезапно се уплаших, че ще заплаче. Ако заплачеше, щях да изгубя смелост. Не мога да понасям по-възрастни жени да плачат. Виждам мама във всяка от тях.

Почувствах облекчение, когато вместо да заплаче, тя ми се озъби:

– Да не мислиш, че той излекува раните ти, защото си важна за него? Мислиш ли, че му пука? Ти не значиш нищо за него. Ти не би могла да разбереш този мъж и настроенията му. Нуждите му. Желанията му. Ти си глупаво, егоистично, наивно дете – изсъска тя. – Върви си у дома!

– С радост бих си отишла у дома – изстрелях. – За жалост, не мога да избирам.

Тя отвори уста, но не чух какво каза, защото вече се бях обърнала и блъсках междинните врати към частното жилище, без настроение да бъда въвлечена още повече в спора, който тя изгаряше да подхванем. Оставих я да крещи нещо – как тя също нямала избор.

Качих се горе. Вчера Баронс ми каза да махна шините. Отвърнах, че костите не заздравяват толкова бързо, но ръката отново ме сърбеше адски, затова отидох в банята и ги свалих.

Внимателно размърдах китката си, после сгънах дланта. Ръката очевидно не е била счупена, а само изкълчена. Усещах я цяла, по-силна отвсякога. Махнах шините от пръстите, за да открия, че и те са съвсем добре. Имаше бледо петно в червено и черно на ръката ми като от мастило. Докато го плакнех, завъртях лице пред огледалото, мечтаейки си натъртванията също да са минали толкова бързо. Бях прекарала по-голямата част от живота си като привлекателна блондинка. Сега в мен се взираше зле натъртено момиче с къса черна коса.

Обърнах се.

Докато се възстановявах, Баронс ми донесе един от онези малки хладилници, които колежаните използват в общите спални, и ме зареди със закуски. Отворих си сода и се проснах на леглото. Четох и сърфирах из интернет през останалата част от деня, опитвайки се да се образовам по всяка паранормална тема, която омаловажавах и пренебрегвах през първите двайсет и една години от живота си.

Вече от седмица очаквах да дойде армия от ада. Не бях толкова глупава да вярвам, че това малко спокойствие е нещо друго, освен затишие пред буря.

Дали Малуш бе наистина мъртъв? Намушках вампира с лимонени очи по време на безплодния ми конфликт с лорд Господар и последното, което видях, преди да изгубя съзнание от раните, които той ми нанесе в отплата, беше Баронс, който го запрати в стената. Но изобщо не бях убедена в смъртта му и нямаше да бъда, докато не чуех нещо от поклонниците с празни очи, които изпълваха до пръсване готическото имение на вампира в южната част на Дъблин. В служба на лорд Господар (междувременно играещ двойна игра и укриващ могъщи реликви от водача на Ънсийли), Малуш се бе опитал да ме убие, за да не издам мръсната му тайна. Ако беше още жив, не се съмнявах, че отново ще дойде за мен и вероятно няма да се забави.

Малуш не бе единственият, който тревожеше ума ми. Лорд Господар наистина ли не можеше да мине през древните стражи, положени с кръв и камък около книжарницата, както Баронс ме бе уверил? Кой караше колата, която превозваше обвързващото ума зло на Шинсар Дъб покрай книжарницата миналата седмица? Къде беше откарана? Защо? Какво правеха точно сега всички онези Ънсийли, освободени наскоро от лорд Господар? И точно колко аз бях отговорна за тях? Това да бъдеш един от малкото хора, които можеха да сторят нещо за даден проблем, правеше ли те отговорен за решаването му?

Заспах след полунощ. Вратата на стаята ми беше заключена, прозорците – затворени плътно, а осветлението грееше ярко.

В мига, в който отворих очи, знаех, че нещо не е наред.


Две


Нe само сетивата ми на Шийте зрящ крещяха, че някакво Фае е много близо. Подът в стаята ми е дървен и няма праг под вратата. Обикновено набутвам кърпа в процепа (добре де, няколко), натъпквам книги, укрепявам всичко това със стол, върху който слагам лампа, така че, ако някое странно ново чудовище се плъзне през процепа, счупването на лампата да ме стресне и да ми даде достатъчно време, за да съм почти в съзнание, когато ме убива.

Снощи забравих.

Щом се събудех сутрин, поглеждах към купчината. Това е моят начин да се уверя, че нищо не ме е намерило през нощта и ще живея, за да видя още един ден в Дъблин независимо дали си струва. Тази сутрин наблюдението ми, че съм забравила да натъпча процепа, беше придружено от друго, което накара сърцето ми да спре – процепът под вратата бе тъмен.

Черен. Като катран.

Оставях всички лампи запалени през нощта. Не само в стаята ми, но и в цялата книжарница и извън сградата също. Външната страна на „Книги и дреболии „Баронс“ е огряна от ярки прожектори отпред, отстрани и отзад, за да държат настрана Сенките от съседната Мрачна зона. Единствения път, когато Баронс изключи светлините след залез, шестнайсет мъже бяха убити точно пред задната врата.

Вътрешността също е педантично осветена с вградени лампи на тавана и десетки лампи на поставки на пода, осветяващи всяко кътче. След свадата с лорд Господар оставях всички да светят по двайсет и четири часа на ден. Досега Баронс не каза и дума за предстоящата астрономична сметка за електричество и ако решеше да го направи, щях да му кажа да я приспадне от сметката ми – тази, която би трябвало да заведе за мен, затова че бях негов личен ОС детектор. Да използвам таланта си на Шийте зрящ, за да откривам древни реликви на Фае (Обекти на Силата, или ОС за кратко), не бе моята представа за мечтана работа. Облеклото клонеше към черно и обувки с тънки остри токчета. Стил, който не харесвах. Предпочитах пастелни цветове и перли. И работните часове не струваха. Обикновено бях будна цяла нощ, правех се на психопрахосмукачка на тъмни и страшни места, крадях неща от страшни хора. Можеше да извади разходите за храна и телефон от тази сметка и бих могла също така да се възползвам от пари за дрехи – моите бяха съсипани. Кръвта и зелените гадости не са приятели с перилните препарати.

Погледнах през прозореца. Все още валеше силно. Стъклата бяха тъмни и доколкото можех да позная от топлия пашкул на леглото ми, външните прожектори не светеха, което ме цапардоса така, сякаш бях пусната кървяща в аквариум с гладни акули.

Мразя мрака.

Скочих от леглото като камък от прашка. В един миг лежах там, в следващия бях приклекнала, готова за битка насред стаята, с фенерче във всяка ръка.

Тъмно извън магазина, тъмно вътре, зад вратата на стаята ми.

– Какво… по дяволите? – възкликнах, после измърморих: – Съжалявам, мамо! Отгледани по библейски благовъзпитано от майка, която строго спазваше широко разпространената южняшка поговорка, че „красивите момичета не говорят грозни неща“, с Алина от малки си бяхме създали наш собствен език за ругатните. Задник беше петуния, лайната бяха маргаритки, мамка му – жаба. За съжаление, когато пораснеш, казвайки тези думи вместо истинските ругатни, това се оказва толкова труден за премахване навик, колкото и ругаенето. Обикновено те изскачат в неподходящ момент, подривайки ужасно достоверността ти. „Жаба, ще ти изритам петунията“ някак не впечатлява хората, които срещам напоследък, пък и изтънчените ми южняшки обноски не интересуват никого освен мен. Превъзпитавам се, но процесът е бавен.