Но не това бяха данните, които отчитах за Малуш. Всеки път, когато го срещнех, се съсредоточавах директно върху него, опитвайки се да усетя какво е той. Винаги беше объркващо, а сега още повече. Както и да бе станал отчасти Фае, не бе роден такъв. Беше нещо, което бе станал. Но как? Беше ли като вампирството? Трябваше ли да те ухапят? Или да правят секс с теб? Какво?

Облаците изчезнаха. Поддържането на илюзията бе трудна работа, а между болката в китката и последствията от наркотиците, които ми бе дал, за да ме държи в безсъзнание, докато ме транспортира от Дъблин до Бърен, ми бе останала малко енергия. Умирах от глад. Беше ми студено и бях ужасена.

Превъртях се на една страна и се загледах извън моята килия.

Бях затворена в края на дълга, овална каменна пещера, осветена от факли по стените. В другия край имаше метална врата, закрепена в стената.

В средата на пещерата имаше ниска каменна плоча, която приличаше на жертвен олтар. На нея имаше ножове, бутилки и вериги. Три пищни, брокатени стола във викториански стил бяха придърпани около нея. Малуш бе донесъл дрипи от готическото си минало в смъртта.

В стените на влажната пещера имаше други килии или дупки. Някои бяха тесни и малки като кутии с решетки, в които да бъде напъхан някой. Други бяха достатъчно големи – за дузина затворници. Моята килия беше между други две, от които ме деляха решетки, но те бяха празни. В няколко килии отсреща понякога нещо мърдаше. Повиках другите обитатели, но нямаше отговор. Малуш ли бе създал това място, или се намирах в някаква древна тъмница, останка от по-варварски времена, заровена толкова дълбоко в земята, че е била забравена?

Облаци. Превъртях се и отново ги нарисувах на тавана. Треперех. Фрази като „дълбоко в земята“ просто не бяха за мен. Имах няколко приятели, които бяха пещерняци. Винаги съм мислела, че са откачалки. Защо да влизаш в земята по-рано, отколкото трябва?

Добавих слънце и ослепително бял плаж към илюзията, облякох се в розово. Нарисувах сестра си в картината.

Накрая заспах.

Разбрах, че е в пещерата с мен в мига, в който се събудих.

Фае, но не Фае. Можех да го усетя. Тъмен рак, грешност.

Главата ме болеше от спането върху каменна възглавница. Болката в китката бе намаляла от пищящи нерви до болка на плътта и кръвта, което бе много по-поносимо. Бях толкова гладна, че почти нямах сили да се движа. Да не мислеше да ме умори от глад? Бях чувала, че за около три дни можеш да се обезводниш. Колко дълго трябваше да карам? Нямах усет за време в това място. Дали часовете щяха да са като дни? Дали дните щяха да са като месеци? Колко време съм била в безсъзнание? Колко дълго бях спала?

От това колко бях гладна, прецених, че е минал поне ден, може би два. Имам бърз метаболизъм и трябва да ям често. При условие че ме хранеше и поеше, на какво щях да приличам след седмица? След месец?

Обърнах се предпазливо. В килията ми имаше хляб и малка кофа с вода. Нахвърлих им се като животно.

Докато късах хапки от сухия, твърд хляб и ги тъпчех в устата си, гледах Малуш през решетките. Беше с гръб към мен. Беше свалил качулката. Задната част на подутата му глава без коса изглеждаше гангренясала. Къдри дантела покриваха врата му и облечените с черни ръкавици ръце, където робата се бе дръпнала. Дори и разлагащ се, все още се обличаше в стил „готик“. Седеше пред ниската каменна плоча и ако не бърках, също ядеше нещо, като издаваше отвратителни звуци. Видях сребърния проблясък на срязване, чух звука от острие върху камък, хрущене. Чудех се с какво се хранят разлагащите се вампири. Според авторите на „Вампири за глупаци“ те не ядяха. Пиеха кръв. Тялото му и столът ми пречеха да виждам плочата.

Изядох хляба твърде бързо и в резултат в стомаха ми заседна твърда, горчива буца тесто. Въпреки ужасната жажда пих вода внимателно. Нямаше тоалетна в адската ми килия. Ирония са униженията, които ни се случват при значително по-големи проблеми. Сякаш да те убие врагът ти, не е чак толкова ужасно, колкото да си принуден да уринираш пред него.

Къде беше Баронс? Какво бе направил, когато не се бях появила в книжарницата онази нощ? Тръгнал е да ме търси? Още ли бе някъде навън и търсеше? Дали Малуш и Ловците бяха хванали и него? Отказах да повярвам. Нуждаех се от надежда. Със сигурност, ако Малуш бе хванал Баронс, щеше да се хвали, щеше да го е затворил някъде, където да го виждам. Беше ли се върнал в книжарницата, ядосан, мислейки, че отново съм отишла с В’лане и ще се върна следващия месец с бански и слънчев тен?

Къде беше гривната?

Защо, о, защо не му позволих да ме татуира? Какъв ми беше проблемът? Дори ако ме беше жигосал между бузите на петунията ми, нямаше изобщо да ми пука, стига сега да можеше да ме измъкне оттук. Какво съм си мислила? Бях такава идиотка!

„Една гривна може да бъде премахната, госпожице Лейн. Татуировка не може.“

Бях научила урока си по трудния начин. Въпросът беше дали щях да оцелея.

– Къде ми е копието? – попитах Малуш. Ако беше тук, сигурно и гривната беше тук.

– Копието не е твое, кучко – каза вампирът, вдигна ръка и поднесе нова хапка към устата си. Успях да зърна ръката му – носеше лъскави, твърди черни ръкавици. Чудех се дали ръцете му са започнали да гният и носи ръкавици, за да запази формата им. Той подъвка минута-две. – Никога не си била достойна за него. Пуснах слух, че е в мен. Който ме възстанови, ще го получи.

– Наистина ли мислиш, че можеш да бъдеш възстановен? – Приличаше на нещо, което е било съживено от гроба. Не виждах как такава щета може да бъде поправена.

Той не ми отговори, но усетих яда му, който смрази помещението.

– Ако си бил дясната ръка на лорд Господар, защо той не те излекува? Той предвожда Ънсийли. Трябва да е много могъщ – изпробвах аз.

Той изплю нещо. Зърнах червени жили, преди да падне на пода зад плочата. Сурово месо ли ядеше?

– Той е нищо в сравнение с Фае. Имам нужда от истинско Фае, пълнокръвно. Може би самата кралица ще дойде за копието и ще ми даде еликсира на живота в замяна. Ще ме направи истински безсмъртен.

– Защо да го прави, когато би могла просто да те убие и да вземе копието?

Той се извъртя и се взря в мен. Лимонените му очи бяха полудели от ярост. Облаците бяха моята илюзия. Кралицата, даряваща му вечен живот, бе неговата илюзия и аз току-що я разбих.

Повдигна ми се, преди да проумея какво виждах. Някои неща не трябва да бъдат филтрирани през съзнанието, те те удрят в стомаха. Парче сурова плът висеше наполовина извън гниещата му уста и той държеше още едно парче в ръка. Плътта беше розово-сива, капеща и блестеше с бели гнойни пъпки. Вече знаех какво ядеше.

Момче носорог беше оковано за плочата. Живо. Това, което беше останало от него, се гърчеше в агония. Малуш ядеше Ънсийли!

Хлябът моментално се превърна в развалена буца мая, която нарасна и бе на път да се излее. Не го допуснах. Трябваше ми енергия. Преглътнах трудно. Кой знае кога отново щеше да ме нахрани?

– Ти! Ти си този, който ги яде! Но защо? – Не беше съвпадение, че полуизядените тела бяха намерени там, където виждах моето привидение. Малуш бе този, който бе ял Момчето носорог в гробището онази нощ, когато го претърсвах. Той бе оставил полуизядения кошмар в контейнера точно зад книжарницата. Толкова близо, а аз не знаех!

Той натъпка хапката в устата си с пръсти. Тя трептеше и се съпротивляваше през цялото време. Виждах как „храната“ мърдаше зад бузите му. Плътта, която ядеше, не бе просто сурова. Както и онова Ънсийли на масата, тя бе още жива.

– Чудиш ли се, кучко? И аз ти се чудех. След като ме намушка, веднага ми стана лошо. Не знаех какво ми е. Лежах в леговището си отровен, осъзнавайки бавно какво си причинила с копието. Тогава започнах да мисля какво ще направя с теб. Реших да те шпионирам. В началото бях твърде слаб и можех само да те наблюдавам и да планирам, но отмъщението ме направи силен. То и изяждането на повечето от последователите ми – той се изсмя. – Докато лежах в онази стая, докато чаках този момент, вонящ до небето, и докато гледах как гния, проведох толкова много разговори, имах толкова много близки срещи с теб. Във всички тях ти ме боготвореше, преди да умреш. Искаш ли да ме опознаеш? Скоро ще научиш всичко. Ще наричаш мен лорд Господар – отхапа още едно парче. – Той ме научи да ги ям.

– Защо? За какво? – Ето най-после малко информация за врага ми.

– За да мога да ги виждам.

– Кои? Имаш предвид Фае? – попитах недоверчиво.

Той кимна.

– Да не казваш, че ако някой яде Ънсийли, ще развие способността да вижда Фае? Нормален човек или вампир?

Той сви рамене.

– Накарах двама от телохранителите си да ядат. Оказа се сполучливо.

Чудех се какво е направил с телохранителите. Не попитах. Не виждах как би оставил конкуренция в каквато ù да е форма да живее и евентуално да го предизвика. Ако Малуш наистина бе вампир, много се съмнявах, че би се кланял на някого.

– Защо лорд Господар е искал да ги виждаш?

– За да ме привлече за каузата си. Той искаше парите ми, връзките ми. Аз исках неговата сила. И щях да я отнема, цялата, но тогава се появи ти. Бях спечелил много от слугите му на моя страна. Те още ми служат – той натъпка още една хапка в устата си и затвори очи. За миг по съсипаното му лице се разля скверно изражение на чувствено удоволствие. – Не можеш да си представиш какво е усещането – каза той, докато дъвчеше бавно, почти усмихнат. После рязко отвори очи, трескави от омраза. – Или какво беше усещането, преди да ме повредиш. Беше изключителен наркотик. Даде ми власт в черните изкуства, сила на десет мъже, усили сетивата ми и лекуваше смъртни рани толкова бързо, колкото бяха нанесени. Направи ме непобедим. Сега съм лишен от този екстаз. Докато ги ям, съм силен и не мога да умра, но нищо повече. Заради теб!