Не му обърнах внимание, отворих якето си, измъкнах копието от кобура и стиснах дръжката. Той не беше мой проблем. Проблем бе Момчето дракон от ада.

Черна градушка започна да пада, малки топчета жилеха кожата ми. Ловецът бе ядосан, недоволството му заледяваше нощта.

„Как смееш да докосваш нашите Светини?“ – изрева в главата ми.

– О, майната ти! – сопнах се. – Искаш ли ме? Ела и ме хвани! – извиках. Съсредоточих се върху онова чуждо място в ума си, подкладох странния огън и затворих ума си колкото можах по-сигурно. Ревът на нещото едва не бе разцепил главата ми.

Можеше ли Ловецът да се натъпче в тясната уличка? Можеше ли да се Пресее или да промени размера си?

Щях да видя и ако го направеше, в момента, в който приближеше, щях да го вцепеня и да го намушкам.

Чаках.

Ловецът кръжеше.

Погледнах нагоре... и се усмихнах.

Ярост гореше в пламтящите му очи, но той не направи опит да ме приближи. Нямаше намерение да рискува да се озове близо до копието ми. И двамата го знаехме. Можех да го убия. Можех да му отнема вечността, а високомерието му бе огромно като размаха на крилата му. Ловецът явно смяташе, че който и да е господарят, на когото бе избрал да служи, той не заслужава да се умре за него.

Тогава осъзнах или в ума ми изплува късче от колективна памет, че от Ловците се страхува дори собственият им вид. Те имаха нещо... не бях сигурна какво... но нещо, с което техните кралски братя не се закачаха. Те бяха Фае... но може би не напълно. Те служеха, на когото пожелаеха, само ако имаше нещо за тях в такова партньорство, и спираха да му служат, когато пожелаеха. Бяха наемници в най-чистия смисъл на думата.

Този се страхуваше от копието. Нямаше да рискува да умре. Имах шанс.

Хукнах да бягам.

Стига войниците да не ме намереха, стига да не се появяха повече Ловци, щях да оцелея тази нощ. Можех да стигна до книжарницата, а Баронс щеше да има някакъв план. Винаги имаше. Може би щяхме да се измъкнем от града за няколко дни. Може би, колкото и неохотно да го обмислях, щяхме да се съберем с другите Шийте зрящи. Щеше да е безопасно, когато сме повече.

Докато бързах покрай моя призрачен Жътвар, той направи нещо толкова неочаквано и непонятно, че умът ми отказа да го приеме.

Той размаха косата си и тъпият край на дървото ме удари в гърдите.

Извиках наум – „Но ти не си истински!“, – въпреки че се прегънах на две и останах без дъх.

Истински или не, косата му бе съвсем истинска.

За втори път тази вечер моят модел бе брутално променен. Моят Мрачен жътвар бе материален.

Невъзможно! Нали хвърлих фенерчето през него, гледах как се превърта от край до край и се заби в стената. Нямаше плътност!

Смеейки се, той тръгна към мен. След като вече знаех, че е истински, можех да усетя злобата му, черна пулсираща омраза, едва сдържана под обемния черен саван. Насочена към мен, изцяло за мен.

Зяпнах недоверчиво, мъчейки се да вкарам въздух в дробовете си. Бях издишала всичко. Гърдите ми бяха стегнати, дробовете ми – изпразнени.

Бях изиграна. Подмамена да вярвам, че врагът ми не ми е враг, за да има време той да се подготви да действа. Дали ме бе шпионирал през цялото време? Дали ме бе гледал и бе чакал точния момент?

Бях му говорила. Бях му признала греховете си. Какво беше той?

Изхриптях силно, засмуквайки въздух.

Той приближи, черните одежди се отместваха, докато се плъзгаше напред.

Усетих Фае... не усетих Фае. Вероятно можех да го Нулирам, а вероятно не.

Замахна с косата. Аз подскочих. Той се завъртя и отби, аз приклекнах и скочих. Дървената дръжка бръмчеше, докато режеше във въздуха, и знаех, че дори един от тези удари да ме сполети, щеше да превърне костта в прах.

Опитваше се да ме докопа с извитото острие. Искаше да ме смаже и да ме осакати. Защо? Дали имаше специална смърт, отредена за мен?

Докато танцувахме ужасяващия си валс, уличката внезапно се напълни с Момчета носорози. Строените войници ни бяха намерили.

След мигове щях да бъда обкръжена от десетки Ънсийли. И ако това се случеше, бях обречена. Можех да ги вцепеня, но бяха твърде много. Накрая щяха да ме надвият. Имах нужда от Дани, имах нужда от Баронс. Щях да бъда погълната от тълпа войници, щях да бъда понесена на кръста на тъмната им вълна и щях да бъда доставена на господаря им.

Направих единственото, за което можех да се сетя. Когато всичко друго пропадне, опитай се да свалиш главния! На този етап бях съвсем сигурна, че господин Жътвар – до този момент го подценявах – беше главният, останал безвредно назад досега.

Нападнах привидението.

То парира ръката ми с копието с нечовешка скорост и опакото на косата ме хвана. Усетих как костите на китката ми се стриха на прах. Докато се сривах на колене, въпреки заслепяващата болка, успях да забия дланта на другата си ръка в тъмната роба.

Не се вцепени.

Всъщност това, което срещна ръката ми, не беше... съвсем... твърдо.

Когато бях на пет, намерих умрял заек, който някак се беше вмъкнал в къщичката ни за игра. Предполагам, че бе умрял от глад. Беше пролет, още не беше твърде горещо и животното не беше започнало да мирише или да показва видими признаци на разложение, поне не отвън. Изглеждаше толкова красив както лежеше на одеялото ми, с копринената си заешка козина, топчеста опашка и розов нос. Помислих, че спи. Опитах се да го вдигна, да го покажа на мама, да попитам дали можем да го задържим. Малките ми ръце се бяха плъзнали дълбоко в тялото му, в топлата жълтеникава каша на разлагаща се плът.

Надявах се никога повече да не усетя и да не подуша такова нещо.

Усетих и подуших сега.

Плъзнах лявата си ръка през корема му, зарових я в плътта му. Но нещото не бе изцяло разложено. Ръката му изобщо не беше мека, когато се изви около врата ми, а твърда и неотстъпчива като стоманено въже.

Ритах и пищях, борих се и хапах, но силата на нещото бе невероятна. Какво беше то? С какво се биех? Колко лесно бях повярвала в това, в което то искаше да повярвам! Как ли се е смяло, когато изливах греховете на виновната ми съвест пред него? Къде беше копието ми?

За втори път не можех да дишам. То ме душеше.

Взирах се в кожестия корем на Ловеца, докато умирах.


Шестнадесет


Както сигурно сте се досетили, не умрях наистина, не последвах съдбата на сестра си, сама в уличка, победена от чудовища в мрачното сърце на Дъблин.

Родителите ми нямаше да изискват друго тяло от летищните власти. Поне не точно сега.

Но бях помислила, че умирам. Когато достъпът на кръв към ума ти е отрязан в задушаваща хватка, не знаеш дали нападателят ти възнамерява да задържи натиска върху сънните ти артерии за десет секунди – достатъчни, за да изпаднеш в безсъзнание, – или за още по-дълго – докато сърцето ти спре, а умът ти загине. Бях приела, че привидението иска да ме убие.

Нямаше да мине много време, преди да ми се поиска да беше ме убило. Съвзех се с кисел, химически вкус в устата, който ме накара да заподозра, че съм била дрогирана. Изгарящата болка в китката ми беше придружена от странна неподвижност и тежест и от миризмата на мокър, покрит с мъх камък. Задържах очите си затворени и дишането си равномерно, опитвайки се да направя оценка на себе си и на обкръжението си, преди да се издам на всеки, който можеше да ме гледа, че съм в съзнание.

Бях боса и ми беше студено, носех само дънки и тениска. Ботушите, пуловерът и якето бяха изчезнали. Имах смътен спомен как губя чантата си в уличката. Дотук с мобилния телефон, който Баронс ми бе дал. Като говорим за Баронс, той щеше да ме намери. Щеше да проследи гривната и...

Сърцето ми потъна. Не усещах гривната на ръката си. Всъщност единственото, което усещах, бе нещо кораво и тежко около китката ми. Чудех се кога и къде е била свалена гривната ми, къде бях сега и колко време бе минало. Чудех се кой или какво беше привидението. Въпреки че лорд Господар носеше подобна закачулена роба в кървавочервено единствения път, когато го видях, не вярвах, че тези двама злодеи са един и същ. Те имаха някои общи аспекти на природата си, но съзирах нещо много различно у привидението.

Лежах напълно неподвижна и слушах. Ако някой се спотайваше наблизо, си създаваше много главоболия да не издаде присъствието си.

Отворих очи и се взрях нагоре.

Никой не каза нищо злокобно като: „А-ха! Будна си. Нека мъчението започне!“, затова рискувах да хвърля поглед към китката си. Носех гипс.

– Едва не ти откъснах ръката – каза един глас и аз едва не изскочих от кожата си. – Кървеше до смърт. Това наложи поправките.

Седнах бавно, внимателно. Главата ми бе замаяна, езикът удебелен. Китката ми представляваше купчина пищящи нерви, ръката ми гореше чак до рамото.

Огледах се. Бях в каменна килия – древна пещера – зад железни решетки върху тънък палет на пода. Отвъд решетките стоеше моето привидение.

– Къде съм?

Качулката му прошумоля, докато говореше.

– В Бърен. Под него, за да бъдем точни. Знаеш ли къде е Бърен? – попита. В гласа се долавяше усмивка. Къде бях чувала този глас? Шипящ, копринен, беше познат... но различен... тонът бе плавен, а думите свободно оформени.

Да, знаех къде е Бърен. Бях го виждала на картите си и бях чела за него по време на скорошния ми опит да се отърва от провинциализма си. От ирландското Бойриан, което означаваше велика скала или скалисто място. Това беше карстов пейзаж в графство Клер – варовиков район от приблизително триста квадратни километра, а прочутите Скали на Мохер се намираха в югозападния му край. По напуканата варовикова повърхност, изсечена от карст или от цепнатини в камъка, човек можеше да открие неолитни гробове, портални долмени, високи кръстове и дори петстотин пръстеновидни укрепления. Под Бърен имаше върволица от пещери и километри лабиринтообразни проходи и пещери, някои отворени за туристи, повечето неизследвани, неразработени и твърде опасни за обикновения пещерняк.