– Сиво е просто друга дума за светло черно. Сивото никога не е бяло. Само бялото е бяло. Няма нюанси.

– Плашиш ме, стара жено.

– Ти ме плашиш, дете – отвърна тя. Затвори очи и пое дълбок дъх. Когато ги отвори, укорът бе изчезнал. – Ела в манастира! Вече познаваш Дани. Запознай се с още от сестрите си! Научи за нас! Виж какво правим и защо! Ние не сме чудовища. А Фае са. Това е война, която само ще се влошава. Ако не посрещнем тяхната безпощадност с непоколебима твърдост и съответната безпощадност, ще загубим. Тези, които не действат, противодействат. Тези, които противодействат, умират по-скоро.

– Знаеш ли за лорд Господар и за плановете му да освободи всички Ънсийли?

– Няма да отговарям повече на твоите въпроси, докато не направиш избор. Нямаме отстъпници сред нас. Аз не позволявам. Или си с нас, или си срещу нас.

– Има отсенки на сивото, Роуина. Нито съм с вас, нито съм против вас. Аз се уча и решавам на кого да се доверя. Вместо да ме заплашваш, ме убеди!

– Опитвам се. Ела в манастира!

Исках. Но при моите условия, когато се чувствах в безопасност, а сега не можех да си представя такава ситуация.

– Ще държим връзка.

– Всеки миг, който губиш, е миг, в който можеш да умреш сама там навън, вместо в съюз със сестрите си, където ще бъдеш в безопасност, МакКайла.

– Ще поема този риск.

Докато излизах, тя извика:

– Защо Дани не можа да те намери цял месец?

Помислих да излъжа, но реших да оставя нещата да се развиват естествено.

– Защото бях във Фае с В’лане – казах, докато прекрачвах прага.

Тя изсъска.

– Ако си При-я и той те е пратил да проникнеш сред нас...

– Не съм ничия марионетка, Роуина – казах, без да поглеждам назад. – Нито негова. Нито на Баронс. Нито твоя.


Четиринадесет


–Настаних се на меката кожена седалка на дивана с висока облегалка, които в Щатите наричахме будка, и поръчах бира и шот.

За първи път, откакто дойдох в Дъблин, се чувствах любопитно спокойна, сякаш важно парче от играта бе поставено на дъската днес и мачът най-после бе започнал.

От едната страна на дъската беше лорд Господар. Той беше лош. Той водеше Ънсийли и планираше да унищожи нашия свят.

От другата страна на дъската бях аз – мъничка ръка, която маха оттук, точка с размера на върха на молив върху въздушна снимка на планетата. Исках да отмъстя за сестра си и исках Фае да вървят да се шибат (както би казала Дани) извън нашия свят. Аз бях добра.

Имаше трима други основни играчи на дъската – В’лане, Баронс и Роуина.

Общото между тях бе, че искаха мен.

Единият беше Фае. Другият беше неизвестен. Третата беше – бях съвсем сигурна, въпреки че тя не каза, а аз не попитах – Великата повелителка на Шийте зрящите.

Всички имаха своите планове и тайни.

Не се съмнявах, че и тримата биха ме излъгали така безпроблемно и лесно, както биха забили нож в гърба на другите.

Извадих дневника си и започнах да пиша.

Започнах с В’лане. Според Роуина той ми казваше истината. Той беше принц Сийли, член на Висшия съвет на кралицата, и действаше от нейно име, за да спре Ънсийли да навлязат в нашия свят и да го превземат. Това, изглежда, го поставяше от моята страна на дъската, от добрата страна, което бе малко трудно за преглъщане, защото знаех, че е безскрупулен и би ме манипулирал до ръба на смъртта, за да постигне своето, в добавка към опитите му да прави потенциално смъртоносен секс с мен, освен всичко друго.

Той беше най-малко на сто четирийсет и две хиляди години, а вероятно и значително по-стар. Не бях сигурна дали може да разбере какво изпитват хората към каквото и да било, ето защо щетите, които би могъл да ми нанесе, дори да се опитваше да се въздържа, бяха огромни.

Баронс беше следващият. Тъй като безспорно служеше на себе си, дали би могъл да е най-коварният от тримата? Когато Роуина спомена манастира на няколко часа от града, а след това каза, че Дани ме е търсила в книжарницата през изминалия месец, на мига разбрах, че в някакъв момент Баронс е проследил момичето или самата Роуина до манастира.

Моят манастир.

После имаше наглостта да ме накара да минем покрай него без съмнение, за да види дали Шинсар Дъб не е скрит в земите на манастира. Все пак, кой би могъл по-добре да пази книга с черна магия Фае от шайка Шийте зрящи, които биха видели всяко чудовище, което се опита да дойде за нея? Баронс дори каза: „О, между другото, докато те нямаше, намерих щабквартирата на Шийте зрящите, и се обзалагам, че те биха ти казали нещо повече за произхода ти.“. Не, нямаше да сподели доброволно полезна информация с мен.

Баронс вървеше сред Сенките и не бе пострадал. Той можеше да вижда Фае, знаеше за друидите. Притежаваше необичайна сила и бързина и въпреки че ми трябваше известно време да си го призная, това, което се взираше в мен от тези черни очи, не изглеждаше на трийсет години. Беше ли той човек, който някак си се бе научил да мами времето?

Дали Фае би могло да заблуди Шийте зрящ? Беше ли възможно едно от онези прозирни Фае да се бе плъзнало в него и да е поело контрола върху това, което някога е било Баронс? Отхвърлих тази мисъл на мига. Не вярвах нещо, дори Фае, да може да поеме контрол над Джерико Баронс.

Фиона бе изчезнала след опита ù да покоси неговия детектор на ОС. Инспектор, който си навираше носа в работите му, бе убит. Хората, които пречеха на Баронс, имаха удобния навик да изчезват или да умират. И все пак... Нямах никакво доказателство, че е направил нещо престъпно в никой от тези случаи.

Той явно не искаше повече да има Ънсийли наоколо. Но и нямаше интерес да спаси нашия свят. Дали наистина бе толкова продажен и двойствен? Дали всъщност искаше книгата само за да я продаде на този, който дава най-много?

Освен това оставаше въпросът как възнамерява да я докосне, ако приемем, че я намерим. Шинсар Дъб бе толкова зла, че покваряваше всеки, който се докоснеше до нея. Дали вярваше, че би могъл да татуира предпазни заклинания по кожата си, които да му позволят да я докосне, без да бъде засегнат? Възможно ли беше?

Разтрих челото си и обърнах шота. Той прогори пътя си надолу по гърлото ми. Потупах гърдите си с юмрук и поех огнен дъх.

Единственото сигурно за Джерико Баронс беше, че нищо не беше сигурно. А при положение че в ума ми се въртяха много повече въпроси, отколкото отговори, не можех да го поставя на нито една страна на дъската.

За начало поставих В’лане от добрата страна, а Баронс – на изчакване, следваше Роуина. И тя беше една! Роуина трябваше да е играч, когото по принцип можех да поставя твърдо от моята страна на играта, ако гледах на нея като на противник на Ънсийли и на Фае. Ала не чувствах, че бих могла да разчитам на нея за моето благоденствие. И в това бе проблемът.

Знаех, че В’лане и Баронс искаха да съм жива и имаха способностите да ме задържат в това положение. Но не бях сигурна за Роуина. Щом смяташе, че има някой по-квалифициран – и много по-податлив от мен, – който да отличи нейния свещен триумвират на „Виждам, служа и закрилям“ с моето копие, докъде ли би могла да стигне, за да го вземе от мен? Ако хората противопоставяха на безпощадността на Фае същата безпощадност, с какво ние бяхме по-различни от тях? Наистина ли трябваше да отида при онази жена и да я убия, защото някое Фае бе влязло в нея, без първо да се опитам да намеря начин да го извадя оттам? И дали, когато заспя тази нощ, ще сънувам хората, чиято смърт щях да причиня, защото я бях оставила да си отиде?

Мисленето за Роуина ми бе неприятно. Добавих малка бележка със звездичка: Ако тя не е Великата повелителка, то коя е?

Продължих да пиша бележки за по-маловажните играчи като Малуш, който работеше за лорд Господар и го мамеше. Според Баронс през месеца, в който изчезнах, от вампира все още не е имало ни вест, ни кост, вследствие на което аз реших, че вампирската паметна служба е истинска и той наистина е мъртъв. Ако беше оцелял след това, което Баронс и аз му причинихме, той много отдавна щеше да се е върнал сред поклонниците си. Чудех се дали лорд Господар бе намерил някой нов, който да служи на целите му. Забърсах Малуш от дъската. Един по-малко!

Реших, че хора като МакКейб, О’Баниън и различните колекционери на артефакти на Фае не бяха част от играта, а само тези, които търсеха Шинсар Дъб или работеха за някого, който си бе заслужил собствен квадрат.

Дадох на всички Ънсийли в нашия свят статут на пионки. Вероятно основната им цел бе да се отдадат на извратените си апетити, да шпионират хората и да създават всеобщ хаос. Да размътват нещата, докато лорд Господар следваше своя личен план, и когато най-после постигнеше своето, да му служат. Ако имаше някое Ънсийли, което беше по-значимо от друго, или аз още не го бях срещала, или беше твърде неразгадаемо, за да го видя.

Спрях да пиша, чудейки се за играчите зад сцената, които все още ми бяха непознати.

Кралицата на Сийли, написах. Според В’лане тя искаше Шинсар Дъб, но защо? Дали имаше нужда от нея, за да задържи Ънсийли? Имаше ли заклинания в книгата, които да ръководят мрачните братя? Какво наистина беше Шинсар Дъб? Знаех, че е книга за черна магия, написана от краля на Ънсийли, но какво правеше тя? За какво я искаха всички? Дали всеки играч имаше различно желание? Какви толкова ужасни заклинания и магии бяха записани на страниците ù, че можеха да покварят всеки, който имаше контакт с нея? Можеха ли думи и символи да притежават такава сила? Можеха ли някакви драсканици върху пергамент да развалят моралната основа на човек? Не сме ли направени от по-твърд материал?