– Нямаш представа колко ми се иска да бях я намерила. Нека вместо това да спася теб!

– Нямам нужда от спасяване.

– Ако работиш с Джерико Баронс, имаш.

– Какво знаеш за Баронс?

– Че няма и никога не е имало мъже Шийте зрящи, МакКайла. Това е дар по женска линия.

Присмях се.

– Дар? Той уби сестра ми и съсипа живота ми. Колкото до Баронс, какво е той тогава? Защото със сигурност може да вижда Фае и ми помага да ги убивам, което е повече, отколкото си направила ти.

– Това ли е всичко, което някой трябва да направи, за да спечели доверието ти, МакКайла? Да се бие до теб? Тогава да отидем да убиваме Фае още сега! Знаеш ли какво има в сърцето му? В ума му? Защо го прави? Какво преследва?

Не казах нищо, защото нямаше какво да отговоря. През повечето време не бях сигурна дори дали има сърце, а каквито и мисли да го занимаваха, той строго ги охраняваше.

– Така си и мислех. Той не ти казва нищо, нали?

– Той ми каза повече за това какво съм, отколкото ти.

– Не си ми дала възможност.

– Дадох ти две.

– Опитай отново, МакКайла! Готова съм да говоря. Готова ли си да слушаш?

– Ти знаеш ли какво е той? – притиснах я.

– Знам какво не е и това е всичко, което ми е нужно. Той не е един от нас. Ние сме чисти в сърцето, чисти в намеренията. Виждаш ли детелината? – Роуина посочи картина зад бюрото на голяма зелена детелина върху украсен със злато фон. – Погледни я! Знаеш ли защо се смята за късмет, и то по-дълго, отколкото някой може да си спомни?

Поклатих глава.

– Преди да бъде детелината на триединството на Свети Патрик, беше наша. Това е емблемата на нашия Орден. Това е символът на древните ни сестри, които я гравирали на вратите си и я рисували на знамена преди хилядолетия, когато се местели в ново село. Това бил техният начин да покажат на жителите му кои са и какво ще правят там. Когато хората виждали нашия знак, устройвали пиршество и празнували две седмици. Приветствали ни с дарове от най-добрата им храна, вино и мъже. Състезавали се в турнири, за да си лягат с нас – тя се плъзна към рисунката, грабвайки молив от бюрото. – Това изобщо не е детелина, а обет – добави и проследи линиите на двата долни листа отляво надясно с гумата. – Виждаш ли как тези два листа правят странична осмица, като хоризонтална лента на Мьобиус8? Това са кръстосани две букви S, а краищата им се срещат. Третият лист е изправено Р.

Значи затова детелината бе деформирана! Изправеният лист бе по-плосък от лявата страна, дръжката бе права.

– За повече от хиляда години са ни забравили, добавили са няколко заврънкулки, от време на време четвърти лист и сега смятат, че носи късмет – тя изсумтя. – Но ние не сме забравили. Ние никога не забравяме. Първото S е за „Виждам“9, второто е за „Служа“10, а Р – за „Закрилям“11. Самата детелина е символ на Ейре – велика Ирландия. Лентата на Мьобиус е нашият залог за вечна закрила. Ние сме Шийте зрящите и ние пазим човечеството. Закриляме го от Древните. Ние стоим между този свят и всички останали светове. Ние се борим със Смъртта в многото ù образи и сега, повече отвсякога, ние сме най-важните хора на тази земя.

Едва не се впуснах да пея възторжената и емоционална „Дани бой“12, а дори не знаех думите. Беше ме накарала да се чувствам част от нещо огромно. Беше ми дала тръпка, но аз я отхвърлих. Никога не съм била голям почитател на групите и е трудно да искаш да членуваш в клуб, който те е отхвърлил два пъти. Да, не забравям лесно и съм злопаметна. Щях да направя с нея това, което правех с всеки друг. Г.и.13 Мак Лейн. Щях да изпомпам от нея цялата информация, която ми бе нужна.. По-късно щях да взема дневника си на някое тихо място, да направя записки, да реша на кого да се доверя... така да се каже, или поне кого да включа за известно време.

– Предполагам, че имате колекция от истории и записи някъде? – попитах. Ако беше така, с радост бих ги погледнала.

Тя кимна.

– Имаме. Имаме повече информация за Фае, отколкото би могъл да събере един човек за дузина животи. Някои от нашите... да кажем, по-малко физически предразположени членове, бяха вербувани, за да ни вкарат в двайсет и първи век. Заеха се с тежката задача да прехвърлят всичко в електронни файлове. Нашата библиотека, въпреки че е огромна, се разпада по шевовете.

– Къде е тази библиотека?

– В един стар манастир на няколко часа от Дъблин.

Стар манастир. Да. Щях да убия Баронс следващия път, когато го видех.

– Би ли искала да я видиш?

С всяка частица на съществото си. Исках да кажа заведи ме, покажи ми, още сега, разходи ме нагоре и надолу из тези зали, научи ме коя съм. Но не го казах. Ами ако ме изведеше сред хълмове, овце и руини, ако събереше сборище от предани на нея жени и откраднеше копието ми? Разбирах цената на оръжието си. Имаше само две, с които можеше да се убие Фае. Тя имаше едното, както и много последователи, които не бяха въоръжени. Не изглеждаше честно дори за мен. Не ме интересуваше честността. Интересувах се от собственото си оцеляване.

– Може би някой път – казах аз уклончиво.

– Нека ти покажа какъв е вкусът на това, което пропускаш! – Тя се върна при бюрото си, отвори едно чекмедже и извади дебел том, увит в кожа и завързан с връв. – Ела! – каза и го сложи на бюрото, даде ми знак да приближа. Отвори го, като разгръщаше зацапаните от времето страници грижливо. – Мисля, че този текст може да те заинтересува. – Прокара пръст надолу по страницата. Беше някакъв азбучен архив, речник на Шийте зрящи и ние бяхме на буквата В.

Ахнах.

В’лане: Принц от двора на Светлината, Сийли. Член на Висшия съвет на кралица Айвийл и понякога консорт. Основател на Дивия лов, силен привърженик на елита, много привлекателен. Нашата първа записана среща с този принц се е състояла в...

Тя затвори книгата и я върна в чекмеджето.

– Хей! – протестирах. – Не съм свършила с четенето. Кога и каква е била първата среща? Колко си сигурна в тези бележки? Категорична ли си, че е Сийли?

– Принцът Фае, когото задържа на разстояние в музея, е роден в Двора на Светлината и е бил със своята кралица от зората на времето. Ела при нас, МакКайла, и ние ще споделим с теб всичко, което имаме.

– И какво ще поискате в замяна?

– Вярност, подчинение, обвързване. Ще имаш дом, семейство, убежище, благородна кауза и знанията на вековете ще са на твое разположение.

– Коя е Патрона?

Тя се усмихна леко, тъжно.

– Жена, за която някога имах огромни надежди, убита от Фае. Ти приличаш на нея.

– Каза, че съм приличала на О’Конър. Има ли О’Конър в организацията ви? Хора, с които може да имам връзка?

Тя наклони глава и ме изгледа отново изпод носа си с неясно одобряващо изражение.

– Говорила си с майка си. Много добре. Не бях сигурна, че ще го направиш. И?

Стиснах зъби. Не можех да ù кажа, че е била права.

– Искам да знам коя съм, откъде съм дошла. Можеш ли да ми разкриеш това?

– Мога да ти помогна в търсенето на истината.

– Има или няма О’Конър в организацията ви? – настоях. Защо никой не ми даваше пряк отговор?

Сянка премина през лицето ù. Тя поклати глава.

– Кръвната линия умря, МакКайла. Ако си О’Конър или издънка на този клон, ти си последната.

Обърнах се, дълбоко засегната. Досега не осъзнавах колко силно подхранвах надеждата за кръвни роднини, но тя бе безцеремонно убита с няколко думи.

Ръката ù на рамото ми бе нежна, макар да знаех, че е направена от желязо.

– Ти си наша роднина, МакКайла.

– И О’Конър ли са били убити от Фае?

– Ти стоиш пред една врата, дете, с един крак вътре и един отвън. Трябва да решиш. Вратата може да се затвори.

Обърнах се и я погледнах.

– Къде е Шинсар Дъб?

– О, не е ли това въпросът?

– У вас ли е?

– Питаш за неща, които само Убежището има право да знае. Няма да ти отговарям.

– Кои са Убежището?

– Нашият Съвет, на който Патрона беше председател. Ти Нул ли си?

– Да. – Тя смени скоростта толкова бързо, че отговорих без колебание. Приех тактиката ù и изстрелях към нея: – Какви са тези Фае, които се плъзват в хората и никога не излизат?

Тя вдиша рязко.

– Видяла си такова създание?

Кимнах.

– Как изглежда? – попита. Разказах ù и тя възкликна: – Мили Боже, същото, което Дани ми описа в деня, когато те е срещнала. Значи това прави? Чувала съм слухове, че съществува такова Ънсийли. Не знаем какви са и как да ги наричаме.

– Не можах да го видя, тъй като влезе в нея.

– Минало е извън зрението ти на Шийте зрящ? Имаш предвид, че е носило човешкото като Обаяние, а ти не си била способна да проникнеш през него? – Тя изглеждаше толкова разтревожена, колкото и аз. – Уби ли го?

– Как бих могла, без да убия момичето?

В очите ù блесна укор.

– Значи си го оставила да върви наоколо, изглеждайки като човек? Колко хора ще умрат сега, защото ти си била твърде добра, за да отнемеш един живот? Ще тежат ли тези смърти на съвестта ти, Шийте зрящ? Или ще се престориш на невинна? Тя вече не е била човек от момента, в който това Фае е влязло в нея.

Разбирах гледната ù точка и същевременно я намирах за отблъскваща.

– Първо – не знаеш това. И второ – не мога просто да отида при абсолютно невинно момиче и да го убия.

– Тогава предай това оръжие на някого, който може! Когато си я оставила да си тръгне, ти си отхвърлила кръвта на един живот от ръцете си, но си приела кръвта на десетки. То ще я убие. Това правят Ънсийли.

– За теб всичко е черно и бяло, нали?