– Не съм хлапе! Кога вие, шибаните възрастни, ще забележите това? – сопна се Дани и се обърна.

– Когато спреш да се държиш като хлапе. Защо дойде тук?

– Загазила си – подхвърли тя през рамо. – Роуина иска да те види.

Оказа се, че КБП е съкращение за Корпорация „Бързи пощи“ – куриерска служба, а Дани беше момиче за доставки, което обясняваше униформата и колелото.

Беше два следобед в четвъртък, когато окачих табелата „Затворено по-рано“ на вратата на книжарницата и заключих.

– Не трябва ли да си на училище, Дани?

– Частна ученичка съм. Повечето от нас са частни ученици.

– Какво мисли майка ти за това, че тичаш наоколо и убиваш Фае? – опитах. Не можех да си представя, че майката на някое дете е съгласна с това. Но предполагам, когато има война, а ти си роден войник, изборът не е голям.

– Тя е мъртва – каза Дани равнодушно. – Умря преди шест години.

Не казах, че съжалявам. Не изрекох никоя от баналните фрази, към които хората прибягват във времена на скръб. Те не помагат. Всъщност дори дразнят. Изказах съболезнования на нейното ниво.

– Това е шибано скапано, нали? – казах разпалено.

Тя ми хвърли изненадан поглед и равнодушието се стопи.

– Да, така е. Мразя го.

– Какво стана?

Устата ù се изкриви.

– Един от тях я пипна. Някой ден ще разбера кой е и ще убия копелето.

Сестри по отмъщение. Докоснах рамото ù и се усмихнах. Тя изглеждаше стресната, несвикнала към съчувствие. Преди шест години Дани сигурно е била на седем или на осем.

– Не знаех, че са тук от толкова време – казах, като имах предвид Ънсийли. – Мислех, че едва наскоро са освободени.

Тя поклати глава.

– Не я пипна Ън.

– Но аз мислех, че... другите – говорех неясно, понеже си спомних вятъра – не ни убиват заради... ти знаеш.

– Спогодбата? Това е скапана кранта. Никога не са спирали да ни убиват. Е, може би някои са спрели, но повечето от тях не са.

Вървяхме по останалия път в мълчание, като Дани буташе колелото си. Тя не искаше да говори на улицата. Заобиколихме Темпъл Бар и пресякохме река Лифи.

Куриерска служба КБП заемаше триетажна сграда, боядисана в същото светлозелено като панталоните на Дани, украсена с вишнево и декорирана с високи, сводести прозорци. Емблемата над входа беше избродирана и на ризата на Дани, но детелината бе деформирана и непропорционална. Нещо в знака ме смути. Ако се бях озовала на тази улица сама и го бях видяла, щях да вляза в сградата без колебание, обхваната от неустоим импулс.

– Омагьосан е – обясни Дани, като ме видя, че го изучавам. – Привлича хора като нас. Както и рекламата във вестника. Тя ни събира от много време.

– Мислиш ли, че ми казваш неща, които тя не би искала да знам? – попитах. Чудно къде беше лоялността ù? Не беше ли създание на Роуина?

Дани размисли около минута и внезапно улових част от характера ù. Също като мен тя не се доверяваше на никого. Не напълно поне. Питах се защо.

– Мини отзад! – каза палавата червенокоска и скочи на колелото. – Закъснявам за доставки. Ще се виждаме, Мак.

Отзад имаше десетки колела в бяло и зелено, четири мотора и десет вана за доставки, всички украсени със същата деформирана детелина. КБП може и да беше прикритие, но явно въпреки всичко бизнесът процъфтяваше.

Качих се по задното стълбище на сградата и почуках. Една жена на около четирийсет с очила без рамки и блестяща шапка от кафява коса отвори вратата, въведе ме вътре и нагоре по две стълбища до стая в края на коридор и ме остави пред вратата, без да каже и дума. Усетът ми на Шийте зрящ ме зачопли. Имаше или Фае, или Фае ОС отвъд тази врата, а аз се съмнявах, че е истинско Фае. Роуина вероятно държеше меча на Дани подръка, а може би и други реликви.

Отворих вратата и пристъпих в красиво подреден кабинет с дървен под, облицовани с дърво стени и огромна камина. Слънчева светлина се разливаше от високи прозорци, обградени с кадифе. Лампи огряваха всяко кътче. В един момент разбрах, че включването на всички възможни лампи е характерна черта за Шийте зрящите. Ние мразим мрака.

Старата жена седеше зад старинно бюро, но днес не ми се стори толкова стара. При предишните два случая, когато я видях, носеше развлечени дрехи. Днес бе облякла тюркоазен костюм с класическа кройка и бяла блуза и изглеждаше с двайсет години по-млада, по-близо до шестдесет и нещо, отколкото до осемдесет и нещо. Сребърната ù коса бе прибрана в плитка, която обграждаше главата ù като корона. Кремавите перли, които блестяха на ушите, на врата и на китката ù, бяха в същия сияещ цвят като косата ù. Роуина изглеждаше елегантна, властна и въпреки дребната си фигура, „пълна с пикня и оцет“, както би казал баща ми. Предположих, че тъжната и състарена външност, която надяваше на обществени места, бе преднамерена и полезна. Хората са склонни да даряват размъкнатите старци със специална невидимост, сякаш като не ги забелязват, няма да позволят на старостта в самите тях да пропълзява все по-близо до повърхността с всеки удар на часовника.

Очила на верижка почиваха върху гърдите ù. Тя ги вдигна и ги плъзна върху деликатно заострения си нос. Те увеличиха размера, свирепия цвят и още по-свирепата интелигентност в острите ù сини очи.

– МакКайла! Заповядай! Седни! – каза тя живо.

Кимнах ù сдържано и пристъпих в стаята. Огледах се наоколо, чудейки се къде е мечът. Имаше нещо Фае в тази стая.

– Роуина!

Очите ù проблеснаха и знаех, че не оценява фамилиарността. Добре. Имах намерение да постигна равнопоставени взаимоотношения, а не зависимост, типична за наставник и ученик. Тя бе загубила шанса си да ме наставлява, когато ми обърна гръб. Гледахме се в мълчание, което се проточи. Аз нямаше да проговоря. Това беше нашата първа битка на волята. Нямаше да е последната.

– Седни! – каза тя отново, посочвайки стол пред бюрото.

Не седнах.

– О, за бога, превий си гръбнака, момиче! – излая тя. – Тук сме семейство.

– Нима? – попитах. Облегнах се на вратата и скръстих ръце. – Защото там, откъдето идвам, семейството не изоставя своите в нужда, а ти направи това два пъти. Защо ми каза да отида да умра онази нощ в кръчмата? Ти събираш Шийте зрящи. Защо не повика и мен?

Тя наклони глава назад и се вгледа през носа си, преценяващо, измерващо.

– Беше труден ден. Бях загубила трима от моите. А ти беше там, на път да издадеш себе си и светците само знаят още колко наши, ако някой не те беше спрял.

– Трябва да е било очевидно, че нямах представа какво съм.

– Беше очевидно, че си очарована от Фае. Казах ти, мислех, че си При-я, една от пристрастените към тях. Нямаше начин да знам, че е първото Фае, което си виждала, или че не си наясно какво си. На При-я не може да се помогне. Когато е нанесена такава вреда, волята се унищожава и умът буквално изчезва. Никога няма да рискувам десет Шийте зрящи , за да спася една.

– Изглеждах ли, сякаш умът ми го няма? – настоях.

– Всъщност, да – каза тя равно. – Така беше.

Помислих отново за онази нощ, първата ми в Дъблин. Страдах ужасно от часовата разлика, бях обзета от скръб, чувствах се горчиво самотна и току-що бях видяла нещо, което не можеше да е там. Вероятно съм изглеждала малко... втрещена, дори празна. И все пак...

– Ами в музея? Ти ме изостави и там – обвиних я.

Тя скръсти ръце и се облегна на стола.

– Ти сякаш беше в съюз с принца Фае и отново бе При-я. Ти се събличаше за него. Какво очакваше да помисля? Едва когато те видях да го заплашваш с копието, започнах да разбирам, че не е така. Като говорим за това, трябва да видя това копие. – Тя стана, заобиколи бюрото с пъргавината на много по-млада жена и протегна ръка.

Изсмях се. Беше луда, ако мислеше, че ще ù дам оръжието си. По-скоро бих го забила в сърцето ù.

– Не, няма.

– МакКайла – каза тя строго, – дай да видя копието! Ние сме твои хора. Ние сме сестри в тази война.

– Сестра ми е мъртва. И нея ли видя? И нея ли отсъди така бързо? И нея ли отпрати? Каза ли ù да отиде да умре сама? Защото тя умря – казах горчиво. – Фае я разкъсаха на парчета.

Роуина изглеждаше стресната.

– Каква е тази сестра?

– О, моля те! – извиках. Ето затова я мразех. Не просто защото ме бе отхвърлила и бе разбила вярванията ми за семейството ми, а защото не бе открила сестра ми. С всичките си омагьосани табели, реклами, шпиони на колела, защо не беше привлякла Алина? Защо не я беше обучила? Защо не я бе спасила?

– Беше в Дъблин от месеци. Ходеше по кръчмите през цялото време. Как не си попаднала на нея?

– Би ли очаквала да срещна всеки човек? – сопна се тя. – Дъблин е голям град и едва наскоро се организирахме. До неотдавна бях заета другаде. Колко време е била сестра ти тук? Как изглеждаше?

– Беше тук осем месеца. Беше руса като... каквато бях аз първия път, когато ме срещна. Имаше същите очи. По-атлетична фигура. Малко по-висока.

Роуина загледа лицето ми, сякаш попиваше и разбиваше чертите ми, опитвайки се да ги постави в произволен ред на друга жена. Най-накрая поклати глава.

– Съжалявам, МакКайла, но не. Никога не съм срещала сестра ти. Трябва да ми кажеш какво е станало. Ти и аз сме сестри не само по зрение и кауза, ние сме сестри по загуба. Кажи ми всичко!

– Не сме сестри по нищо и няма да ти дам копието си, стара жено! – креснах. Нямаше да ме изиграе със съчувствие.

Тя ме изгледа твърдо.

– Отпратих те първия път. Втория път се опитах да те уговоря да се върнеш тук с мен, но ти отказа. И двете се отхвърлихме по веднъж. Няма да повторя същата грешка. А ти?

– Трябвало е да намериш сестра ми. Трябвало е да я спасиш.