Застинах.

– Защо не ми кажеш? – Колко? Десет години?

Десет хиляди?

Смехът му бе груб като звука на вериги, провлачени през кости.

– Е, госпожице Лейн? – напомни той. – Какво става, когато я приближиш?

Поклатих глава и веднага съжалих. Беше ми писнало от измъкването на Баронс, но главоболието ми бе враждебен наемател, заел всеки сантиметър от главата ми, натрошаващ земята зад очите ми със заострена лопата. Отпуснах клепачи. Наближаваше денят, в който щях да получа нужните отговори по един или друг начин. Засега щях да отвръщам на въпросите му с надеждата, че може да хвърли светлина върху очебийния проблем – моята неспособност да приближа книгата, която сестра ми бе настояла да намеря в предсмъртното си съобщение.

– Удря ме толкова внезапно и с такава сила, че нямам време да мисля. Знам само, че в една секунда съм добре, а в следващата изпитвам такава невероятна болка, че бих направила всичко, за да я избегна. Ако продължи много дълго и не припадна, Баронс, мисля, че бих те умолявала да ме убиеш – отворих очи. – Но е много по-сложно. Сякаш това, което усещам, е абсолютна анатема за всичко, което съм. Сякаш сме пункт и контрапункт, пълна противоположност една на друга. Не можем да заемаме едно и също място. Сякаш сме два магнита, които се отблъскват, но тя ме отблъсква с такава сила, че едва не ме смазва.

– Полярни противоположности – промърмори той. – Чудя се...

– Чудиш се какво?

– Ако разредим противоположността, дали все още ще те отблъсква?

– Не виждам начин да разредим силата на книгата, Баронс, не виждам и начин как да стана толкова силна.

Той изчака мозъкът ми да схване.

Намръщих се.

– Имаш предвид да разредиш мен? Да ме направиш малко зло, та и книгата да ме допусне по-близо? Каква полза от това? Тогава аз бих била зло, бих взела зла книга и вероятно бих правила зли неща с нея. Бихме спечелили битката, за да загубим войната.

– Може би, госпожице Лейн, ти и аз се бием в различни войни.

Ако смяташе, че възможността да стана зла е решение, а не проблем, беше прав, биехме се в различни войни.


Тринадесет


–Какво става в задната уличка, мамка му?

Погледнах нагоре. Дани стоеше на вратата на книжарницата, а ранното следобедно слънце блестеше в кестенявите ù къдрици и къпеше нежните ù черти в светлина. Веселото младо момиче носеше униформа от светлозелени панталони и поплинена риза на бели и зелени райета, украсена с детелина и буквите КБП. Изглеждаше сладко и невинно, но аз знаех какво е всъщност. Не бях сигурна обаче кое ме стресна повече – нейното присъствие или слънчевата светлина. И двете се бяха промъкнали към мен, докато четях, потопена в новините от деня.

Върнах вниманието си към страшната история. Един мъж беше убил цялото си семейство – жена, деца, доведени деца, дори кучето, – после бе подкарал колата си през половината град, право в подпорите на един бетонен мост със сто и двайсет километра в час, недалеч от мястото, на което бяхме с Баронс миналата нощ. Според приятели, съседи и колеги, никой не можеше да го обясни. Бил е любещ съпруг, чудесен служител в местния кредитен съюз и баща за пример, който редовно намирал време за спортните и учебните събития на децата си.

– Ако искаш да ругаеш, Дани – казах ù, – направи го някъде другаде!

– Майната ти! – отвърна тя.

– Много зряло – казах, без да поглеждам нагоре. – Да демонстрираш зрелост като ругаеш... Както милиард други тийнейджъри. Направи нещо оригинално! – У дома рядко четях друго, освен неделния вестник, по-точно страниците за живот, стил и мода. Дали престъпленията винаги са били толкова ужасни? Аз просто никога не съм ги забелязвала? Толкова ли незаинтересована съм била от престъпността?

Дани вкара колелото си.

– Няма нужда да правя нещо оригинално. Аз съм оригинална – тя се поколеба. – Е, какво става отзад?

Свих рамене.

– Имаш предвид колите? Нямам представа – нямах намерение да признавам на някого от общество на Шийте зрящи, че съм откраднала светиня на Фае, като по този начин съм уредила смъртта на шестнайсет души. Четях много за паранормалното и, изглежда, имаше едно златно правило: Не вреди на невинни! Хората някак едностранно се съгласяват с това правило. Ирония, категорично подчертана от вестника, който четях.

– Не. Имам предвид наполовина очистения Гръг.

– Гръг?

Тя го описа. Това, което беше останало от него.

– Аз ги наричам Момчета носорози – отвърнах и оставих вестника. – Има един отзад, наполовина изяден.

Тя кимна и устните ù се извиха.

– Момчета носорози, разбирам. Те са сиви, тромави и издават смешен звук в гърлата си.

– Гръг да не е името на кастата им Ънсийли? – попитах. Беше ли това истинско знание на Шийте зрящи? Жадувах за него. Исках обяснения, правила. Исках някой да хване живота ми и да го проумее. Исках Шийте компендиум7.

Тя сви рамене.

– Не знаем нищо за Ънсийли. Просто така ги наричаме. Твоето име ми харесва повече. Е, ще го довършиш ли, или се възбуждаш, като го измъчваш? Какво правиш с другите части? Държиш ги в буркан ли? – Тя се огледа наоколо, търсейки тези буркани с изражение, което казваше едновременно „толкова съм отегчена“ и „хей, суперяко“.

– О, Боже! Мислиш, че аз... Не, Дани, не се възбуждам, като ги измъчвам. Не знаех, че е отзад. – Много ме тревожеше факта, че нещо достатъчно голямо и лошо, за да изяде Ънсийли, е наблизо, а аз дори не го познавам. Тревожеше ме дори повече от твърдението на Дани, че съм толкова извратена. Кой беше модел за подражание на това хлапе? Откъде ù бяха хрумнали тези идеи? Телевизия? Видеоигри? Децата в днешно време изглеждат опасно впечатлителни и нечувствителни, сякаш животът им някак е приел пропорциите на комикс и следователно значението на комикс... или липсата на значение. Ако прочета за още една група момчета тийнейджъри, убили бездомен човек и казали: „Не знам защо го направихме, беше като... ами нали знаете, онази интернет игра, която играем“, ще започна да намушквам хора с моето копие и проклето да е златното правило! – Ти уби ли го? – попитах.

– С какво? – тя изпъна деликатния си хълбок. – Да виждаш меч, закачен за униформата? Вързан някъде за колелото ми?

– Меч? – примигнах. Със сигурност тя нямаше предвид Меча. – Имаш предвид Сийли светинята, Мечът на светлината? – Четох за него в проучванията си. Беше единственото друго оръжие, с което може да бъде убито Фае. – И с него си извършила четирийсет и седем убийства? Ти го притежаваш?

Тя ми хвърли самодоволен поглед.

– Как, за бога, си го намерила? – попитах изумена. Според последната книга, която прочетох, Мечът беше под закрилата на кралицата на Сийли.

Самодоволният вид избледня малко.

Присвих очи.

– Роуина ти го е дала – казах. От оклюмалото ù изражение разбрах, че съм познала, и продължих: – Тя го държи и не ти позволява да го носиш често, нали?

Дани се намръщи и подпря колелото на стената.

– Тя мисли, че съм ужасно млада. Убила съм повече Фае, отколкото всичките ù целуни-задници, които праща навън, а тя все още се държи с мен като с дете. – Тя пристъпи към гишето и ме изгледа от горе до долу. – Обзалагам се, че Роуина греши за теб. Какви специални сили имаш? Не виждам нищо специално в теб.

Без повече думи, аз заобиколих касата, избутах междинната врата и се отправих към задната част на магазина.

Какво ядеше Ънсийли под прозореца на стаята ми? Не ми харесваше ни най-малко. Не стига, че се тревожех за Сенките и за това какво имаше под гаража, а сега трябваше да се тревожа и за нещо, което яде чудовища? Нито пък ми харесваше, че такова нещо се е случило вече два пъти в непосредствена близост до мен. Дали такива страховити пирове се случваха из целия град, а аз просто не знаех, защото не излизах много? Или аз ги привличах по някакъв начин? Беше ли съвпадение, или нещо повече?

Избутах задната врата и огледах уличката наляво и надясно.

След няколко мига го забелязах. Почти две трети от него ги нямаше, а това, което бе останало – главата, раменете и остатък от торс – бе хвърлено в един препълнен контейнер за боклук. Като разкъсаното Фае в гробището, това също бе в очевидна агония.

Забързах надолу по стълбите, разхвърлях малката планина от боклук и се наведох над него.

– Какво ти причини това? – попитах аз. Нямаше да има милостиво убийство този път. Исках информация в замяна.

То отвори устата си, издаде безмълвен, хленчещ звук и аз се обърнах настрана. Освен липсващите ръце и крака, то нямаше и език. Каквото и да бе спряло, преди да го погълне, бе искало да страда и го бе оставило неспособно да говори или да общува по какъвто и да е начин.

Извадих копието от кобура, който бях пригодила под якето си тази сутрин, и намушках Момчето носорог. То умря с вонящ порив на леден дъх.

Когато натрупах обратно купчината смет, Дани ме чакаше с опулени очи.

– Ти притежаваш копието! – каза тя почтително. – И какъв чудесен кобур! Толкова е компактен, че бих могла да го нося навсякъде. Бих могла да ги убивам денонощно. Супербърза ли си? – попита тя. – Ако ли не, вероятно аз трябва да притежавам копието – добави и посегна към него.

Сложих го зад гърба си.

– Хлапе, опитай се да пипнеш копието ми и ще ти направя по-лоши неща, отколкото някога си виждала! – заканих се аз. Нямах представа за какво говорех, но мислех, че ако някой се опита да ми отнеме копието, онази дива Мак вътре в мен, която мразеше розово и не възразяваше особено да гледа Момчето носорог да се гърчи във вечна болка, може да направи нещо, за което и двете да съжаляваме. Е, поне една от нас би съжалявала. Ставах твърде сложна за собствения си ум. Дали Дани щеше да се опита да го вземе със своята суперскорост? Дали щях да открия нещо в онова горещо, чуждо място в черепа ми, с което да се боря с нея?