– Шегуваш ли се? Имаш предвид освен нас и тези, които бяха взели амулета? Имало е три групи тази нощ?

– Скапан проклет конгрес.

– Е, кои бяха те? Някой друг от търга?

– Нямам никаква скапана представа, госпожице Лейн. Не бях ги виждал преди. Не бях чувал за тях. Доколкото знаех, нямаше никакви скапани шотландци в играта. Сякаш бяха паднали от скапаното проклето небе – той замълча, после каза мрачно: – И знаеха твърде скапано много, за да ми хареса.

Всички тези „скапани“ бяха същински рог на изобилието от емоции за Баронс. Които и да бяха крадците, каквото и да се бе случило, след като В’лане ме бе пресял във Фае, го беше разтревожило много.

– Сигурен ли си, че не са били тези, които са го откраднали?

– Ако те бяха отговорни за убийствата, нямаше да е такова клане.

– Какво имаш предвид?

– Въпреки че единият от мъжете беше опитен в черните изкуства, и двамата бяха обучени от друиди. Освен ако кръвта не се изисква за специфична цел, един друид убива чисто. Който или каквото и да беше убило пазачите и персонала онази нощ, го бе направило или с безпристрастния садизъм на чист социопат, или с безмерна ярост.

Съсредоточих се върху на темата за крадците, за да избегна спомена за онези осакатени тела.

– Още ли има друиди наоколо? Мислех, че са измрели преди много време.

– Така мисли светът и за Шийте зрящите – каза той сухо. – Трябва да се избавиш от предубежденията си.

– Откъде знаеш, че един от тях е владеел черна магия?

Той ми хвърли кос поглед и знаех, че възнамерява да не отговаря на въпросите ми. Бях изненадана, че отговори на толкова много.

– Беше силно татуиран. Черната магия има цена, госпожице Лейн, която може да бъде... намалена, като изработиш предпазни руни по кожата си.

Помислих за това за миг и последвах логичния му извод.

– Накрая не ти ли свършва кожата?

– Именно. Някои плащания могат само да бъдат отсрочени, не отхвърлени. Със сигурност повечето си казват, че ще направят само „още едно малко заклинание“. Това е наркотик като всеки друг.

Огледах го, чудейки се какво ли биха могли да крият този елегантен италиански костюм и яркобялата риза. Той имаше всички инструменти за татуиране. Как ли изглеждаше Баронс без дрехи?

– Е, ако тези крадци не са били на търга – бързо прогоних този образ, – откъде са научили за амулета?

– Мислиш, че сме се спрели да си побъбрим ли, госпожице Лейн? Ти току-що беше изчезнала и аз нямах представа къде си. Занимавахме се за кратко един с друг и продължихме.

Чудейки се какво означаваше „занимавахме се за кратко“ според Баронс, погледнах през прозореца. Минавахме през Темпъл Бар. Повишението на престъпността още не беше оказало влияние върху изпълнената с крек купонджийска зона. Беше оживена, както обикновено.

И гъмжеше от Ънсийли.

Имаше поне по един на всеки двайсет души. Надявах се това да значи, че предпочитат туристическата зона, не че цял Дъблин беше заразен в същата степен. Ънсийли бяха значително повече, отколкото преди няколко дни... не, преди месец, когато за последен път бях вървяла по тези шумни, павирани улици.

– О, Боже! Лорд Господар е вкарал още, докато ме нямаше, нали? Много повече.

Баронс кимна.

– Някак. Не през ЛаРу. Трябва да е построил нов портал някъде. Мислех да ти кажа, че долменът и складът са унищожени. Изглеждаше сякаш някой бе пуснал бомба върху тях.

Присвих очи. Забелязах изящното, прозрачно Фае, което видях да се припича на фонтана в деня, когато срещнах Дани. Стоеше пред един бар сред група млади хора. Докато гледах, то стана още по-прозрачно и направи трепкаща стъпка към една добре оформена, усмихваща се брюнетка, обърна се – и се настани право в нейната кожа – сякаш се пъхаше в палто.

Очите на брюнетката се разшириха за част от секундата и тя поклати глава, сякаш се опитваше да измъкне нещо от ухото си. Фае не излезе от тялото ù. Обърнах се, докато преминавахме, и гледах през задното стъкло. Нищо не излезе. Протегнах сетивото си на Шийте зрящ, опитах се да надзърна през човешката черупка и да видя Фае отвъд нея.

Не можах. Нито да го видя, нито да го усетя. Бях способна да пробия тяхното Обаяние, но не можех да открия Фае в човешка кожа. До този момент не знаех, че е възможно Фае да направи такова нещо.

Гледах, докато брюнетката не изчезна от погледа ми. Тя вече не се усмихваше. Чудех се на какво ужасно нещо станах свидетел, чудех се дали изобщо искам да знам. Едва ли можех да скоча от колата, да притичам две преки назад и да се опитам да прогоня злите духове от момичето. Цялата улица щеше да реши, че съм откачена, а Фае, което бе в нея, щеше да знае, че аз знам.

– Знам. В’лане го направи за мен – казах на Баронс разсеяно.

Настана мълчание. Погледнах към него и, кълна се, видях от ушите му да излиза пара.

– Твърде жалко, че не беше там да те спаси в деня, когато едва не умря, госпожице Лейн – каза той студено.

– Беше там, за да ме отърве от сенките. Къде беше ти?

– Той е настоял за цена. Аз не искам цена от теб. Нито се опитвам да те чукам всеки път, когато те видя.

– Напротив. Искаш цена, имам предвид. Ти ме караш да търся ОС. И двамата ме обличате с евтини дрехи, командвате ме и ми казвате само толкова, колкото е необходимо, за да направя каквото искате. И двамата се опитахте да ми сложите гривна. Ти успя. Не си по-различен от него. И двамата ме използвате, и двамата сте ми спасили живота по веднъж. Това ви прави равни по моите сметки.

Баронс натисна спирачките толкова рязко, че коланът се вряза в гърдите ми. Ако беше последен модел кола, щях да дъвча въздушната възглавница. Той се пресегна през мен и отвори вратата ми.

– Ако наистина вярваш в това, госпожице Лейн, слизай!

Погледнах навън в нощта. Отдавна бяхме подминали Темпъл Бар и бяхме навлезли в смесен квартал на търговски и жилищни сгради, който беше готов за нощта. Дори въоръжена с копието и фенерчетата, нямах желание да вървя през тези тъмни, безлюдни улици съвсем сама.

– О, не бъди толкова мелодра... ААХХХХ! – стиснах глава с двете си ръце, сякаш черепът ми бе прободен от хиляди нагорещени до червено ледени кирки.

Манастирът трябваше да почака.

Жлъчка изригна в гърлото ми. Чуждата част в главата ми стана крематориум за мозъка ми, адът се разпростря до всяка клетка в тялото ми, сякаш някой ме поливаше с бензин отвътре и отвън.

Усещах как кожата по тялото ми да се изприщва и се овъглява. Подушвах как горя.

Благословено, щастливо припаднах.

– Отново беше Шинсар Дъб, нали? – каза Баронс в момента, в който отворих очи.

Щях да кимна, но главата ме болеше твърде много, за да рискувам.

– Д-да – прошепнах. Внимателно вдигнах ръка към лицето си, опипах устните, бузите, косата си. Противно на очакванията ми, кожата ми не бе покрита със сърбящи мехури и въпреки че косата ми бе къса и в грешния цвят, поне все още беше там. – К-къде сме? – усещането под мен не беше на седалка на кола.

– В книжарницата. Този път не се върна в съзнание, госпожице Лейн. Допуснах, че книгата е в непосредствена близост до нас и не се движи, затова тръгнах на лов за нея – той замълча. – Но трябваше да спра. Не бях сигурен, че не те убива.

– Какво имаш предвид? – попитах. Припадането е толкова безпомощно нещо. Светът продължава да се движи около теб, а ти не го осъзнаваш.

– Ти... потрепваше. Доста възбудено.

Сепнах се.

– Какво си направил? Хвърлил си ме на рамо и си ме мъкнал наоколо като пръчка за откриване на вода, докато бях в безсъзнание?

– Какво очакваше да направя? Последния път, когато се срещна с Шинсар Дъб, тя те накара да припаднеш, но щом се махна надалеч, ти се върна в съзнание. Беше логично да заключа, че ако не се съвземаш този път, това значи, че сме върху проклетото нещо. Мислех, че физическото ти страдание може видимо да се усили, ако се приближим, дори да си в безсъзнание. Така стана и бях принуден да се оттегля. Каква е скапаната полза от теб, ако можеш да я усетиш, но не можеш да останеш в съзнание около нея?

– И аз се чудех същото. Не съм избрала сама тази способност, нито глупавите параметри, които я придружават – потреперих. След като огънят в мен беше угаснал, се чувствах замръзнала до кости и зъбите ми започнаха да тракат. Последния път, когато се разминах наблизо с книгата, изпитах същото нещо – замръзнала до дъното на душата си от абсолютното ù зло.

Той пристъпи към камината, запали газовите пламъци и се върна с одеяло. Загърнах се с него и внимателно седнах.

– Кажи ми какво е усещането, когато се случи! – настоя той.

Погледнах го. Въпреки цялата му загриженост той беше студен, дистанциран, грижеше се професионално за нуждите ми. Чудех се до каква степен беше позволил моето „страдание“ да се увеличи, преди да се оттегли. Колко трудно трябва да е било за него, да е толкова близо до Шинсар Дъб, но да се е боял, че ако ме използва, за да я намери, би могъл да ме убие, преди да я е открил. Ако бе извадил завинаги своя детектор на ОС от строя, щеше да загуби предимството си в играта.

Ако имаше някаква гаранция, че ще ме задържи жива до последния ужасен момент, щеше ли да ме принесе в жертва заради книгата?

Нямах съмнения по този въпрос. В него имаше ярост тази вечер. Можех да я усетя. Нямах представа защо я искаше, но знаех това – Мрачната книга беше най-важното нещо за Баронс. Той бе обладан, а обладаните мъже са опасни.

– Никога не си бил толкова близо до нея, нали? – предположих.

– Не, доколкото знам – каза той напрегнато. Извъртя се внезапно и удари стената – един стегнат, внимателен удар, контролирано освобождаване на гнева. Частици мазилка и летви се раздробиха около юмрука му, оставяйки го заровен в стената до външната тухла. Той се облегна на нея, дишайки тежко. – Нямаш представа колко дълго търся прокълнатото нещо.